В България разговорът за възрастта за пенсиониране винаги се връща като прилив - отдръпва се, но никога не изчезва. Днес той отново стои на хоризонта, макар и не като непосредствена реформа, а като въпрос, който ще ни настигне след няколко години. В професионалните среди темата не е на дневен ред, но часовникът тиктака: започнатите през 2015 г. промени още не са приключили и ще се затворят едва през 2038 г. Едва тогава може да започне новият голям разговор.
Това напомни в подкаста на Надя Обретенова по БНТ Зорница Русинова, председател на Икономическия и социален съвет - институцията, която стои зад един от ключовите анализи за бъдещето на пенсионната система. Анализ, върху който трябва да стъпи следващата реформа.
Днес възрастта за пенсиониране в трета категория труд е 62 години и 6 месеца за жените и 64 години и 9 месеца за мъжете. През 2037 г. тя трябва да достигне 65 години за всички. На пръв поглед - плавен, предвидим процес. Но под повърхността се крият два големи парадокса.
Първият е европейският контекст. България увеличава възрастта по-бавно от някои държави, но същевременно живее най-кратко в Европейския съюз (ЕС). Смъртността е най-висока, а продължителността на живота - най-ниска.
И тук възниква логичният въпрос: може ли възрастта за пенсия да расте, когато животът не расте със същото темпо? И не е ли това най-голямата несправедливост, която системата мълчаливо подминава?
Вторият парадокс е политически. Преди идването на новите управляващи се подготвяше пътна карта за пенсионни промени - документ, който трябваше да стабилизира системата, твърде зависима от бюджета, и да подобри адекватността на пенсиите. Социалното министерство беше готово с идеи още при министър Борислав Гуцанов. Но какво мисли финансовото министерство? Какво ще приеме новият министър? Тук мъглата е плътна.
Русинова е категорична: истинските реформи не се правят на тъмно и в последния момент. Те изискват актюерски анализи, диалог с работодатели и синдикати, ясна комуникация и хоризонт напред. Тя дава пример с Канада, където промените са планирани 25 години напред. У нас често се случва обратното - най-важните решения се вземат в последната минута, сякаш системата е кораб, който се управлява на ръба на бурята.
Но има и още нещо - промяната в самия човек. „След 55 ние все още можем да имаме талант, така че да променим кариерата си или начина, по който живеем“, казва Русинова. Това е възрастта, в която човек започва да мисли за старините си, за доходите, за сигурността. И може би точно тук е ключът: не само колко години работим, а как живеем тези години.
България е на прага на нова демографска и икономическа реалност. Възрастта за пенсиониране е само един от симптомите. Истинският въпрос е друг: ще имаме ли смелостта да направим реформа, която гледа 20 години напред, а не 20 дни? Или отново ще оставим бъдещето да ни изненада.
