От 1 февруари българският лев ще може да се сменя в сръбските чейнджбюра. С решение на Националната банка на Сърбия българският лев е включен във валутите, които могат да се търгуват на валутния пазар в страната.

Обяснява се също, че това ще насърчи икономическото сътрудничество, ще стимулира съвместните проекти между България и Сърбия. Не е без значение и фактът, че се увеличава не само броят на туристите от двете страни на границата, но и че България е членка на Европейския съюз.

Доживяхме и това българският лев да стане европейска валута в Сърбия.

Сега, по време на българското председателство на Съвета на ЕС, политическите и икономическите контакти със Сърбия зачестиха и Западните Балкани са българо-европейски, но и западнобалкански хит.

Това обаче не дава отговор на въпроса защо толкова малко знаем за своите съседи, а със Сърбия ни дели само една граница, след 7-8 години и тя може да изчезне. Сякаш живеем на различни континенти. Сърбия сякаш е познатият непознат съсед.

Понякога стихийно българите стават съпричастни към драмите и проблемите на българското малцинство в Западните покрайнини. По-често обаче се говори за хубавата сръбска скара и плескавиците. Възхваляват се сръбските пиротски колбаси, сякаш сме забравили, че това всъщност е българската луканка.

Всичко е въпрос на маркетинг, защото пиротчанци обясняват симпатично как с точилки месеци наред разточват ръчно тези колбаси и какви невероятни подправки слагат.

Но дотук няма място за политика. Сърбите и българите сякаш са ваксинирани от политическите проблеми на своите съседи. Затова може би е важно да не забравяме, че Западните Балкани са регион на неизвестности, предизвикателства и неочаквани конфликти, с много национализми и теории за политически заговори, които Европа трудно може да разбере и толерира.

Ето защо е важно, когато след броени месеци свърши българското председателство, всъщност да започне българската битка за европеизацията на Западните Балкани. Това ще бъде дълъг процес, в който нашите съседи сърбите трябва да осъзнаят европейските ценности, системи и закони.

В този смисъл ние можем да бъдем добрият строг учител на Сърбия. Доколко сръбските политици искат това не съм убедена, защото политическите игри и демагогия в Сърбия са в своя апогей. Вихри се изборна кампания за белградския парламент и кмет.

Сръбският президент Александър Вучич дотолкова се е вживял в ролята на баща на нацията, че не слиза от телевизионните екрани на многобройните спонсорирани от държавата телевизии. Останалите две-три телевизии безпардонно са наричани ЦРУ-телевизии, които работят срещу сръбските национални интереси.

В Сърбия всичко е политическа пропаганда, глобално медийно затъмнение по сръбска рецепта. Политическо и телевизионно реалити шоу на нивото на необуздани партийни страсти на управляващата Сръбска прогресивна партия на Вучич. Тя внушава непрекъснато, че е единственото спасение за страната.

Затова е виновна сигурно и слабата и разединена опозиция, която няма почти никакъв шанс да каже какво мисли, а носи дълговете на болезнения преходен период в Сърбия, когато държавата вземаше първите уроци по демокрация.

Тези дни Сърбия живееше под знака на атентата и убийството на опозиционния косовски политик Оливер Иванович. Няма отговор на въпроса в коя политическа кухня е подготвен атентата и кой стои зад неговото убийство.

Факт е обаче, че диалогът между Белград и Прищина в Брюксел след убийството му е прекъснат. Атентатът срещу него тласна преговорите в задънена улица. Имаме ново огнище на нестабилност в Западните Балкани.

Сигурно тук ще бъде ключова ролята на Брюксел, а и на България като председател на Съвета на ЕС за възстановяване на преговорите.