Когато мандатът на Марио Драги наближаваше края си, аз издигнах тезата, че новият председател трябва да се стреми да поддържа инфлацията ниска (ястреб), пише икономистът Фабрицио Ферари, цитиран от money.bg.

Затова изобщо не бях оптимист, когато наследникът на Драги се оказа Кристин Лагард - доказан гълъб, както може да се съди от близостта ѝ с изтъкнати кейнсианци като Оливие Бланшар.

Но в тази статия ще защитя нейната позиция от 12 март, когато, говорейки за икономическите проблеми, породени от кризата с коронавируса, тя обяви, че не е работа на централните банкери да предотвратяват разпространението им на финансовите пазари.

Тази позиция беше яростно нападната от публиката и медиите в Италия и дори от президентът на страната Серджио Матарела. Има поне три причини защо в този случай Лагард е права.

Има ограничения пред паричната политика

Първо, трябва да разберем какво каза Лагард - че не е нейна работа да спира цените на държавните ценни книжа в еврозоната да се движат. Това, технически погледнато, е напълно правилно.

Всъщност, ако вземем предвид концепцията за централната банка като кредитор от последна инстанция, откриваме, че не би трябвало да има политики, чрез които тя да въздейства на цените на активите.

Ролята на централната банка (т.е. на кредитора от последна инстанция в системата на фиатни пари и банкиране с частични резерви) трябва да е осигурява ликвидност на временно неликвидни - но платежоспосбни, т.е. структурно стабилни - търговски банки.

По никакъв начин паричната политика не трябва да има общо с направляването на цените на активите, въпреки че това се случва редовно в еврозоната от обявяването на количествените улеснения през март 2015 г.

Това така, защото когато централната банка го направи се задействат ефектите на Кантийон, а резултатът от тях е както погрешни инвестиции, така и изкуствено значително увеличаване на риска в системата.

Последното е следствие от общото понижаване на доходността на активите, което подтиква икономическите агенти да инвестират във все по-рискови инструменти.

Видно е, че Европейската централна банка е силно интервенционистка институция. Достатъчно е да се каже, че нейният баланс възлиза на 40% от БВП на еврозоната и че европейската банкова система е залята от свръхрезерви на стойност 1,5 трлн. евро. Затова е трудно да се види как може да се оправдае допълнителната намеса в икономиката чрез инструментите на паричната политика.

Институционната рамка на ЕС

Тук аргументът е много праволинеен. Първо, еврозоната е паричен съюз, в който членовете имат финансов суверенитет. Проблемът с подобна рамка е, че италианските парични националисти, кейнсианците, псевдоикономистите от школата на съвременната парична теория и политиците социалисти в Италия разбират това по следния начин: "трудностите трябва да се поемат от всички, а ползите трябва да са за всеки отделен член."  

Точно поради тази причина институционалната рамка на еврозоната вече предоставя парични транзакции. Тоест тя осигурява "спасителна мрежа" за правителства като италианското, които имат нужда паричната политика да покрива цената на дълга им. Но, очевидно, в тези случаи страната подписва меморандум за разбиране, с който прехвърля финансовия си суверенитет на европейско равнище.

Проблемът е, че италианските политици искат да изстискат всеки друг европеец, без да се съгласяват да приемат тези фискални и институционални реформи, които могат да понижат дълговото им равнище и да им позволят по-лесното му финансиране. С други думи, италианците искат да бъдат спасени от ЕС, без да приемат каквито и да е било условия.

Второ, не бива да забравяме, че ЕЦБ вече сериозно подпомага италианското правителство: Програмата за закупуване на публичен дълг вече инжектира около 370 млрд. евро чрез изкупуване на италиански държавни ценни книжа и още 530 млрд. евро в Германия по същия начин.

Текущото състояние на италианската икономика

Казано директно, няма какво да направи паричната политика за състоянието на Италия. Страната е явен пример за капиталоконсумираща икономика, в която инвестициите се сриват, а производителността на труда стагнира.

Освен това лошата демографска картина (25% от жителите на страната са над 65-годишни) и понижаващата се раждаемост оказват сериозен стрес върху местната пенсионна система, която беше изключително зле конструирана през 70-те и 80-те години. 

Няма магически паричен или финансов трик, който може да спаси Италия днес. Единственото възможно действие е да се понижат разходите за пенсии, които са вторите най-високи спрямо БВП сред страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, непосредствено след тези на Гърция. Държавата трябва да използва тези средства, за здравеопазване и понижаване на данъците.

Но тези политики не могат и не трябва да занимават един централен банкер. Именно за такива действия обаче трябва да настояват всички европейски партньори на Италия, за да ѝ позволят да кандидатства за финансиране.