Диана Миличевич напусна „Фермата” след ожесточен дуел с Ивона, но само за две седмици в шоуто успя да направи огромно впечатление на България. Въпреки че е от сръбско-македонски произход, тя определя себе си като българка. Любовта към България дължи на майка си, чиято житейска мисия е била да търси истинските исторически факти за България и Македония. Сега това нейно дело продължава и дъщеря й, която споделя, че почувствала българското в себе си за първи път, докато гледала представление на ансамбъл „Филип Кутев”. Разговорът с Диана отключва силна емоция и лични откровения, каквато всъщност е и самата тя като темперамент.
- Как се чувстваш сега и очакван развой на събитията ли се оказа загубата от Ивона на дуела и сравнително ранното отпадане от шоуто?
- Ако трябва да бъда искрена – още в момента, в който разбрах, че Марина ще бъде фермер на седмицата, първата мисъл, която прелетя в ума ми, бе, че най-вероятно аз ще бъда ратай. А щом съм ратай, вероятно и ще съм на дуел. Женска психология. Разбира се, още с влизането във „Фермата” не съм предполагала, че още на втората седмица ще бъда дуелист.

- Тази женска психология, за която говориш, май се оказва ключов фактор в разпределението на нагласи и действия. Мнозина определиха поведението на Марина към теб като отмъщение…
- Марина е силно мотивирана да стигне по-напред в шоуто, в което няма нищо лошо. Но тя е стратег на много елементарно ниво, стратегиите й са лесно предвидими и несложни. Тя елиминира първо участниците, които прецени за най-силни срещу себе си и които биха я застрашили по някакъв начин. Затова и избра мен. За да си „върже гащите”, както има една дума.

- Загубата на един не винаги означава победа за друг – така е не само в рамките на шоуто, но много често и в реалния живот...
- Абсолютно си права за това. И ако гледаме от чисто физическа гледна точка – определено това не беше най-добрият ход на Марина, защото тя по този начин не е сигурна кой в какво е силен – от тези, които остават. В дуела тя видя мен и Ивона, но в следващите моменти, ако някой предизвика нея самата, е твърде вероятно да стъпи на нещо, което не познава. И някоя от жените да елиминира именно нея – като ратай, а после и като дуелист.



- Извън формата – как осмисляш философията за женското отмъщение?
- За мен отмъщението е непознато чувство. Аз не съм отмъщавала на никого в живота си. Но пък е разбираемо, тъй като познавам жените и тяхната психология

И това е абсолютно неоправдано. Но не уважавам такава игра. Дори ако забеляза – в моментите, когато Марина ме направи ратай, а после и дуелист, тя каза: „Обичам силната игра и силната конкуренция” – а в същото време ме праща на дуел?! Ако аз съм от хората, които обичат силната конкуренция, няма да я докосвам, ще я оставя да бъде такава, колкото е възможно по-дълго. А тя направи нещо, което е супер елементарно в моето съзнание.

- С други думи – си от хората, които обичат да са обградени с по-добри от тях, за да има как да надграждат себе си!
- Абсолютно точно го каза, да. Аз следвам максимата, че ако искаш да летиш с орлите в небето, не можеш да се събираш с кокошки. Така се и мотивирам, както каза и ти – и надграждам.

- Определено стоплящо прозвучаха думите ти, че определяш себе си като българка, въпреки че си от сръбско-македонски произход. Кога усети, че българското в теб надделява над всичко останало?
- Основното нещо, което провокира съзнанието ми да се чувствам най-вече българка, е самото осъзнаване на историята. Но това да го направя публично, така, че всеки да го чуе, а не само аз да си го знам, бе смъртта на майка ми. Загубата на всичко, за което тя допринасяше в моя живот. Тя правеше всичко възможно да подхрани това в мен. Откакто тя почина, животът ме завъртя и това остана в мен на някакво подсъзнателно или пък съзнателно ниво. И мислейки си за миналото, и всичко, което майка ми е направила за тази кауза, се почувствах длъжна и отговорна да продължа делото й. Нямам правото да го прикривам зад други, по-малко съществени неща. Така ще отключа и себе си, ще бъда по-храбра на тази тема. Вероятно ще дам път и на други хора, които се колебаят да тръгнат по този път.

- Майка ти има много ключова и определяща роля за съзнанието ти. Тя разкрива за първи път за теб имената на бележити българи от македонската история и култура. Обичала е много България, нали така?
- Моята майка беше много търсещ и мислещ човек, много интелигентен и доста чувствителен. Както обичаше Македония с цялото си сърце, така изведнъж, осъзнавайки колко много е било крито и все още е прикривано от българската история, стана толкова активна на тази тема. Членуваше в организации, бореше се дотолкова, че това се превърна в мисия на живота й. Остана да живее и в България. До момента, в който не се случи болестта. И това да виждаш как вместо да се занимава със собствения си личен живот, да го гради и развива, един млад, красив и борбен човек се отдава изцяло на каузата за България. Това много ме промени. Казах си, че щом е толкова силно при моята майка, значи е истина, която и аз трябва да продължа.

- Сигурна съм, че майка ти ти е помогнала и във „Фермата”, защото не винаги фактът, че една подкрепа не може да бъде видяна физически, означава, че няма такава.
- Напълно е така. Още преди майка ми да почине, аз съм много духовен човек. Вярвам в тези неща, които за повечето хора са неразбираеми, твърде мистични и даже не е толкова добре да се говори за тях, тъй като не са така доказуеми. Но пък аз, като теб, съм убедена в това, че дори нещата, които ми се случиха във формата – 
фактът, че напуснах през втората седмица, не е случайност

Може би лично майка ми има намеса в това. Още докато бях там, търсех помощ от нея, за да знам какво да правя. Търсех отговор, защото осъзнах, че в тази игра и с тези участници, темата за тази кауза е твърде сериозна, за да бъде имитирана в ефира за зрителите така, че да бъде докосваща. Буквално си казвах: „Майко, казвай какво мога да направя оттук нататък за това и дали трябва да бъда тук?!” Знаеш ли, че дори в обикновени житейски моменти – когато например търся нещо у дома, назовавайки нейното име, то изведнъж извира отнякъде, появява се пред погледа ми. Обяснявам си това точно като някаква помощ – така, както и развоя на дуела. Тя направо се намеси и ми помогна.

- Мислиш, че каузата за България не може да се разграничи от чисто човешките страсти и раздвоения, които се проявяват по време на игрова надпревара. А как според теб те възприемаха останалите участници, предвид факта, че си със смесен произход, но пък с много българско самосъзнание?
- Да, точно така е. Каузата няма как да се прояви напълно в такава среда. А в мен самосъзнанието е наистина много българско. Бях скоро на разходка в Боровец и докато се движехме в колата на моменти даже се просълзявах и гледах да прикрия това от приятелите си. Толкова е красива тази страна, а е така унищожена от система, която е друга тема на разговор... А иначе, мисля си, че 90% от участниците ме възприеха добре. Но ще бъда искрена с теб – имаше моменти, в които забелязвах едно особено отношение специално от жените към себе си. Много малко, но все пак усещах на моменти някакви погледи. Един вид – защо пък сега на тази толкова много внимание й се обръща?! Какво толкова я дъвчем темата за Македония, нали сме в България?! Ей такива, типично български изречения и мисли. Но те отшумяха така, както и дойдоха. И после всичко беше прекрасно.



- Израснала си в общество, в което многократно е втълпявано, че българите са по-проста нация, а в училище са преподавани откровени лъжи за българската история. Как си преодоляла ефекта от насищането в съзнанието си от тези ракурси?
- Това е така, да. Но успях, защото майка ми възпита в мен и в брат ми аналитично мислене – винаги да подлагаме на съмнение това, което четем, да търсим истината. Мисля, че така трябва да бъде за всичко в живота.

- Не смея да те попитам за загубата на майка ти, но може би връзката ти с нея – от момента, в който я губиш физически, даже се е засилила за теб...
- Всъщност е точно така... Но ще ти кажа. Моята майка получи доста тежък исхемичен инсулт – загуби дихателна възможност, движения, всичко. Беше като красиво цвете на легло, което може само да мига с очите. Нямаше говор, но чуваше и разбираше всичко. Единственият начин, по който изразяваше онова, което усеща, бяха очите – чрез сълзи, гримаси. Бяха мъчителни четири месеца, в които имах толкова много да си говоря с нея...

- И тя ти е предала много от нещата, които сега претворяваш...
- Убедена съм, че е така. И съм убедена, че развоят във „Фермата”, а и в живота ми, е такъв, какъвто е, благодарение на нейната роля в мен. Дори преди тя да се разболее, аз бях против това да се занимава така ожесточено с този въпрос. Знаем какво е политиката, както е животът и просто не исках тя да си хаби нервите, енергията, сърцето и всичко а да си живее живота. Тогава изобщо не й бях от помощ, ако трябва да бъда честна. Но откакто това се случи и аз намирах във вещите й силни послания от книги, поезия, проза, осъзнах колко силна и стойностна е била целта на живота й. Разбрах, че това не е кауза пердута.

- Какъв съвет ти даде баща ти в рамките на това осъзнаване и избор да продължиш собствения си път за тази кауза? За него знаем, че е бивш офицер от армията на Югославия...
- Абсолютно ме подкрепи. Моят баща е сърбин, но е страшен космополит. Винаги ме е оставял да направя избора си сама. И когато му казах, че ще участвам във „Фермата” заради тази тема, ми отвърна: „Щом така го усещаш, направи го! Сега му е времето.” Разбира се, съветвал ме е и да бъда винаги възпитана, да не показвам някакви низки качества, на които не съм била учена. Той е най-голямата ми опора в живота.

- На кого ще стискаш палци сега във „Фермата”?
- На Франческа, Елена и Калоян. С Франческа се запознахме още в хотела, усетих я по-близко до себе си. В нейния живот също има тежък здравословен случай в семейството й. Но пък е много по-уравновесена от мен – нещо, което аз взех от нея като урок за себе си.

- Може би участието ти във „Фермата” бе нещо като огледален образ за теб, върху който сега да имаш възможността да коригираш, каквото не ти допада?!
- Аз действително разбрах за себе си, че има неща от характера ми, които трябва дори да подобря. Да не се отказвам от това. Например да съм по-упорита в каузата, да си пазя достойнството. Преди бях по-свенлив човек – ако някой ме обиди, се свивах, бях твърде нежна. Докато сега все повече и повече се уверявам в един съвет, даден от майка ми преди много години – ако ти не сгазиш, ще сгазят теб! Няма как да си овца в стадо на вълци! Затова започнах да се променям лека полека.

Интервю на Анелия Попова