Известната дизайнерка Марина Франсети: И дядо ми е карал влака, при това царския!

Всички талантливи творци са добре дошли в моята галерия, казва популярната пловдивчанка

Марина Франсети е четвърто поколение пловдивчанка. Известен моден дизайнер, пианист, педагог, музиковед, страстен любител на театъра, а вече  и собственик на галерия Marina Franzetti, в която излагат творбите си бележити наши художници.

Още с първите си стъпки като дизайнер, тя впечатлява с идеята да вплита по съвременен начин елементи на народните носии в своите модели. Това й носи през 1996 година първа награда за мода в категория "Текстил".

Изработила е и колекция рокли, вдъхновени от картини на Никола Манев. Но нашият разговор ще започне малко по-отдалеч:

 

- Г-жо Франсети, от къде тази странна фамилия?

- Някога прабаба ми Стиляни, гъркиня се жени, макар и против волята на родителите си и със скандал за италианеца Михаил Франсети. Баба ми Елена наследява това име и аз, след като започнах да се занимавам с мода, реших да го направя свой псевдоним.

- Днес мнозина искат „да карат влака“, но навремето вашият дядо  Тодор Стоянов наистина го е карал. При това не какъв да е, а влака на Цар Фердинанд? Какво знаете за тази история?

- Той е бил сръчен човек. Работил във вагоноремонтния завод. Железничар. Издига се до депо-майстор. Една нощ го викат да поеме някакъв влак и докато преглежда документацията, в служебното купе влиза самият цар Фердинанд. Монархът го харесва и го назначава за началник на своя влак.

- Вие помните ли дядо си?

- Много добре. Беше в достолепна  възраст. Четеше много и ми разказваше приказки. От него съм чувала, че Фердинанд никога не е пътувал без него. Триста пъти го е водил само до Виена. Заради ниския му ръст, го е наричал „малък майстор“.

- Каква е съдбата му след Фердинанд?

- Той е бил силно ангажиран с проблемите на транспортните работници. Участва активна в тяхната стачка през 1919 година.  Правителството на Стамболийски  се отнася  жестоко към протестиращите работници. Някои са съдени от военен съд. Дядо ми е изпратен в ремонтния завод в Дряново. После се мести в Пловдив.

- А какво знаете за баба си, чийто име сте превърнали в свой псевдоним.

- Тя се казва Елена. Живеела е със своите лели - гъркини, но в крайна сметка те ни и дават нищо, от голямото богатство, което имат. Работи в гостилница на гарата. Там я вижда дядо ми - железничарят, и веднага я моли да се оженят. От този брак се ражда майка ми Татяна.

- От дете свирите на пиано. В музиката ли виждахте вашето бъдеще.

- Исках да стана театрален  режисьор, но по него време това беше невъзможно са човек без връзки, се явих на изпит по актьорско майсторство. Дори няколко часа бях приета.

- Как така няколко часа?

- След изпитите, приятел - актьор, който бе видял първите резултати, ми каза, че съм сред избраните от проф. Филип Филипов. Когато изнесоха обаче официалните списъци, моето име го нямаше. Беше ми страшно тежко. Плаках. Часове след това случайно срещнах професора. Той дълго ме гледа, не си казахме нищо. После подмина.

Много години след това разбрах истината. Чух я от баща си, малко преди да почине: Той не искал в никакъв случай да ставам актриса, затова изпратил вуйчо ми, известен адвокат, при Филипов с известието, че родителите ми  няма да ме издържат, така че нека да не заемам мястото на някой друг кандидат.

След години в Троян, където заживяхме със семейството ми, играх в местния театър, който си беше доста близо до професионалния. Била съм в главната роля  на пиесата на Георги Данаилов „Есента на един следовател“, дори Мата Хари. Толкова беше с театъра. После не ми стигнаха няколко стотни, за да вляза в Юридическия факултет.

- Жалко. И се върнахте към музиката?

- Постъпих в Софийската консерватория „Панчо Владигеров“, специалност "Изкуствознание".

- Не желаехте ли да станете концертиращ артист, след като петнадесет години, от дете, свирите на пиано?

- Не. Исках да бъда музикален критик, но и това не стана. Влюбих се в съпруга си, напуснах София и завърших педагогическия факултет на Пловдивската академия. Преподавах на деца, направих хор, с който печелехме награди. Беше ми интересно.

- Докато не се хвърлихте в модата?

- Хвърлих е малко силно казано. Умеех да шия. Докато бях студентка в София, хората ме заглеждаха заради тоалетите ми, но никой не е предполагал, че съм си ги правила сама. В Траян започнах да се интересувам от български костюми - гайтани. Измислих техниката да вкарвам гайтаните в плат. Рисувах върху него. Това ми стана хоби.

Националната телевизия организира  някакво състезание на тема: "Какво може да направи българката?“ Изпратих снимка на моята първа рокля, която още пазя и тя спечели първа награда. Започнах да се увличам. Направих изложба в пловдивския етнографски музей. Показах осем модела. Интересът бе голям. Минаваха и чужденци. Японците искаха да ги купуват, но категорично отказвах да продавам.     

- С какво се отличават вашите модели?

- Те са уникати, в които елементи от народните носии са вплетени в съвременната мода. При това всичко се прави на ръка.

- Кога хобито ви се превърна в нещо като професия?

- 1996 година реших да участвам нашумелия  фестивала на модата, организиран от госпожа Един Паф. Конкуренцията бе голяма. Представяха се най-добрите в България. Ревюто с мои модели ми донесе годишната награда за мода в категория текстил.

Връчиха ми я тържествено на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Тогава погледнах по сериозна на хобито си. Направих си ателие. Започнах редовно да участвам в фестивали. Взех още награди. Цяла колекция от палта бе продадена в чужбина.

- Изработихте и рокли по картини на големия художник Никола Манев. Как реагира той?

- Запознахме се на една негова изложба в Пловдив. Тогава моя приятелка му занесе снимка на моята първа рокля, наградената от телевизията. Той е погледна и си я прибра в джоба. После ме покани на празника на галерията си в Чирпан. Аз отвърнах на жеста му, като му уших риза, изрисувана с неговите картини.

После направих колекцията от рокли, който Манев много хареса. Тя вече многократно е показвана на много места и винаги е печелила  симпатиите на публиката.

- Подарявали сте рокля и на царската дъщеря Калина.

- Четох, че тя обича българските костюми, фолклора и има намерение да направи колекция от неща в този стил неща. Решението ми за подаръка бе стимулирано и от факта, че моя дядо е работил при нейния прадядо.

Предадох на секретарката в двореца пакета с роклята, в който имаше още каталог на мои модели, и писмо до Калина. Дали всичко това обаче, е стигнало от нея, и до днес не знам. От нея отговор на писмото си нямам.

Исак ГОЗЕС

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук