Камелия Тодорова винаги е говорила откровено – и за професионалните, и за личните си перипетии. И понякога думите режат като бръснач! Примата на българския джаз рядко спестява онова, което мисли, и заради това открай време се чувства неудобна за системата. Прави го и в този разговор, в който констатациите й са повече от болезнени.
- Как става така, че вашите песни стоят толкова непреходно във времето, сякаш не се влияят от никакви музикални течения?
- Определено не се влияят (смее се). В историята на музиката изобщо има или хубава, или лоша музика. А аз съм човек, който живее в своето време и следва модерните му звучения, без да се влияя от модерните течения. Песните, които съм си избрала да пея, са от тези, които остават във времето. Звучат като евъргрийн. За мен важни са текстът и мелодията, оттам нататък могат да варират единствено аранжиментите.

- Споделяли сте ми, че не се чувствате като типичната българка. Визирате само периода, в който сте живели извън България ли? Защото, когато се връщате в родината, времената все още са били трудни за живот…
- По-скоро имам предвид, че не съм типичен артист за масова консумация. Музиката, която аз изпълнявам, е за определена публика – хора, които харесват хубавата музика, която не допуска влияние върху себе си и се харесва през всички времена. А от периода ми в чужбина съм се научила най-вече да бъда гъвкава и наблюдателна. Едно от най-важните неща е да използваш информацията и какво се случва около мен. Винаги съм се старала да правя музика, която да се харесва и на хората тук, и навън. И един ден, когато моите изпълнения станат по-популярни, може би ще ме харесат дори и на Запад (смее се).



- Е как?! Там отдавна ви знаят!
- (Смее се.) Е... да, имаше такъв период, в който там ме разпознаваха. Но вече от доста години съм в България. Забравили са ме. Така е в живота – като изчезнеш от една държава и отидеш в друга, те забравят!

- Какви са паралелите, които неизбежно се появяват в съзнанието ви – за системата сега, режима преди, стандартите извън България…
- Смятам, че през всичките тези години нищо не се случи и промени. Единствената промяна е, че през ’91-ва магазините бяха празни. Сега са пълни, но бедността е много по-голяма. Хората са още по-бедни, а контрастът между богати и бедни е много голям. Първия път, когато се върнах в България – ’90-а, заварих режим на ток, на храна, на продажба на мляко, хляб и т.н. Всичко това беше много стряскащо за мен. По-отчайващото е, че за съжаление не виждам кой знае каква промяна оттогава. Ние

всички се
върнахме в
България с
надеждата,
че нещата се
променят

а не стана така. Нищо не се случи. Аз например гледам майка си от ’92-ра досега, като от последните 5 години тя е на легло и е в много тежко състояние. Не смея да я дам в дом или хоспис, защото знам, че ще я уморят там. Не смея да я изпратя и в болница, защото и там ще я оставят да умре по същия начин. А това да лекуваш и поддържаш един възрастен човек е ужасно скъпо в България. И как може хора, които цял живот са работили и плащали данъци, осигурявали се, имат 45 години трудов стаж, а както е в случая с майка ми – и 10 години работа след пенсионна възраст, накрая да получават 230 лева пенсия??! С това не могат да се покрият само памперсите, които й купувам! Именно заради това и не съм заминала никъде извън България. Не можех просто защото се чувствам отговорна да се грижа за нея.

- А ако обстоятелствата бяха други, щяхте ли да заминете от България?
- Аз винаги бих заминала да живея там, където имам работа. Мога да отида да живея при дъщеря ми в Германия и така да работя в чужбина. Както и да се върна в Англия, но аз направих своя избор и продуцирам музиката си в България, докато мога, колкото и да са непоносими условията тук. И отговорете ми на един въпрос – нали сме в Европейския съюз? Всъщност всичко е проформа. Защо нищо не направихме в нашата държава – да вземем например законите в Германия и да ги приложим в България, за да имаме една стабилна осигурителна, здравна и икономическа система. Нашите обаче нищо не искат да направят! Защото не им е удобно. Няма да могат да крадат и да усвояват средства тези, които уж ни управляват! И държавата затъва все повече и повече. Още през ’92-ра казах, че ако искаме у нас нещо да стане, да се случи, да се развие, трябва да станем колония. Някой да вземе и да направи държава от България, защото явно българите няма да го сторят! И се оказах права!



- Колония на кого?
- Нямам предвид конкретна страна. Но да кажем да беше ни взела една Германия, щеше да ни оправи досега 1000 пъти! А ако от Япония дойдат да видят какво правим ние със строежите – как се строи, без каквато и да е било структура, ще се хванат за главите! Която и страна да дойде, Русия, Полша, Унгария, Румъния, ще е същата реакция. Това, в което ние живеем, е един хаос! Хаос, в който хората се чудят само как да си изхарчат парите, как да перат пари и нищо друго. Никаква политика не се развива, защото такава просто няма. Слушам от време на време изказвания на политици… те просто са за смях в залата. Ами че Лиляна Павлова заяви неотдавна, че не познава човек с по-малко от 11 000 лв. заплата?! И един вид, че всъщност нямало бедност?! Е как може да се говори така… И как може ние, като народ, да позволяваме такъв човек да седи в управлението?! Да, тези, които казват, че не са бедни, наистина не са. Те станаха милионери, билионери и т.н. Бойко Борисов също може да дойде и да каже това, но поне не го е изказал, нали, може би това е разликата. Това не го прави по-различен от хората в неговото управление.

- Вие сте човек с ясно изградена гражданска позиция и вероятно и заради нея през 2011-а имахте заряд за политиката, кандидатирайки се за вицепрезидент. Стремеж да потърсите възможност за промяна на точно това статукво, за което говорим сега. Накрая обаче казахте: „Аз смятах, че няма по-мръсен бизнес от шоубизнеса, но не се оказах права!”.
- Ами да… И все още държа на думите си. Благодаря ви, че ги припомняте, защото все още са много, много показателни. И лошото е, че манталитета, който се оформя с годините в България, и така, както се променя характерът на българина – не към позитивно, а обратното, не ме кара да се чувствам оптимистично. Хората са много озлобени, егоцентрични и завистливи. А да не говорим за това колко ги е обсебил мързелът. Да, има изключения, съществуват, но масово е това, което описах.

- Манталитетът се оказва крайъгълен камък за всяка промяна. При нас той е показателен – когато се говори за закон, се имат предвид „вратичките” в него; когато нещо не може да се случи, то се урежда по втория начин и т.н.
- Много точно казано за жалост. Нищо не може да се направи. 90-те години, когато се прибрах, говорих с „Музикаутор”, които ми казаха, че работят заедно с GEMA – немска фирма за авторски права. Добре де, но те не са взели и една осминка от законите, които GEMA има, за да съществуват?! Всичко е побългарено така, че да работи у нас, а дали отговаря на нивото в Европа, хич никой не го интересува. И това се случва навсякъде, във всеки друг сектор. Преди малко си говорихме за отношението към възрастните хора. Ами като се обадиш сега на „Бърза помощ”, първо питат на колко години е човекът и след като чуят, казват… „ами то мирише на мърша”. Да, аз това чух по телефона, когато се обадих за майка ми… Вие се учудвате, нормална реакция, но положението е много страшно! С особен манталитет сме. Не мога да разбера и когато родителите издържат младото семейство на децата си? Защо не възпитават децата си на отговорност и самостоятелност.

- Този манталитет ли бе в основата на причината ви да напуснете България и навремето?
- Не съвсем, времената бяха други, както и обстоятелствата. Аз имах и емоционални причини. Исках да изживея голяма любов и да си опитам късмета. Аз съм човек, който винаги мисли в перспектива. Някой може да каже, че съм голям мечтател. Но аз избрах риска и поех последствията. Понякога човек може да направи грешки. В крайна сметка в България нищо не се разви така, както очакваха мнозина. Това не ме накара да се откажа и да творя. Призванието ми е да съм артист и да разнообразявам и възпитавам живота на хората.



- Връщам ви в периода, в който изиграхте Търновската царица, за да попитам не сте ли мислели някога и за филмова кариера?
- Понеже не се поддържа имиджът и името на артистите в България, затова те биват забравяни. И младото поколение изобщо не се интересува от тях. Дори и да съм искала да продължа, не съм могла заради обстоятелствата. Лошото е, че в България идва един момент, в който ставаш известен, правиш репертоар, след което нямаш развитие. Няма какво да се развие, защото няма система, по която това да се случва. Няма кой да организира турнета, да те свърже и представи на света. Липсват пътища. Ти седиш в един омотан свят, в който не знаеш накъде да тръгнеш. Аз отдавна се отказах да търся и да мисля за логика. Явно е, че живеем в антилогичен свят (смее се). Да погледнем една Америка – да не би там да е логично с този Тръмп… Светът отдавна е полудял, не сме само ние. Но ние сме най-зле, защото нищо не се развива както в „белите страни”.

- Когато човек е развивал успоредно достатъчно качествено и духовния си свят, може би все пак успява да намери важните отговори за себе си. С вас преди сме говорили много за прераждането…
- Аз не съм спряла да преоткривам себе си. Мисля за перспективата, за утрешния ден, за бъдещето. И все още не се чувствам достатъчно възрастна, за да се откажа да работя. Винаги си намирам как да продължа, върху какво да творя, за да не се откажа от работата, защото всъщност аз отдавна свикнах да живея с нея. Ще ми е много трудно да кажа, че спирам. А ще спра само когато усетя, че вече нямам какво да кажа. Гласът ми обаче, за мое учудване, е в чудесна форма (смее се). Не ще да си ходи, а и аз правя всичко възможно да го поддържам. Няма да се дам толкова лесно! Да развивам духовния свят може да се каже даже, че ми е ген, защото съм живяла сред много духовно богати родители. Говорело се е за съвсем друго измерение и възпитание. Имало е и голяма дисциплина. И мисля, че човек преди всичко трябва да дисциплинира себе си, защото нищо не става ей така в този живот, с щракане на пръсти. Интересувала съм се и от прераждането, да. Знам, че имам 14 прераждания, повечето мъжки. Била съм дори и пълководец.

- Дисциплината, която споменахте, ли е това, на което отдавате успехите, а и това, което ви вади в трудните моменти?
- Дисциплината е във всичко и много ми помага. Мога да кажа даже, че откакто съм преподавател – вече 13 години, аз станах и много добър психолог. Изучавам постоянно човешката природа, характери, помагам на всички мои ученици, които имат някакви проблеми. Оказва се, че младото поколение е в повечето случаи изключително лабилно психически. И крайностите при тях са две – или нямат никакво самочувствие, или то е огромно, а няма никакво покритие.

- Имате две дъщери, които също са представители на това младо поколение, само че, доколкото знам, при тях няма проблем нито с дисциплината, нито с психиката?
- Няма, Слава Богу, и аз много се радвам, че е така. Те обръщат внимание на дисциплина и толерантност, защото така организират живота си. А аз съм ги оставила да взимат сами своите решения и да се оправят така, както намерят за добре. На мен също никой не ми е помагал, а ако някой го е правил, то е било защото аз сама съм стигнала до него. Смятам, че и двете ми момичета се справят много добре с живота. Много ми помагат и в грижите към майка ми. Само Рейчъл е тук, Мириам е в Германия. Но и двете са намерили попрището си и работят върху, развивайки се, да се чувстват удовлетворени. Мириам работи в музикална агенция за класическа музика в Берлин, където е персонален асистент на диригенти, оперни певци от цял свят. Професия, каквато не съществува у нас, защото нямаме такава схема на работа. Ние нямаме дори истински музикален бизнес, защото това, което се върши у нас, не може да се нарече така. Всъщност нито

един артист не
може да направи
бизнес със
собствената си
професия

Той може да направи пари чрез друг бизнес, за да си поддържа егото на артист. И аз съм щастлива, че все още се оправям само с музика, но масово хората се отказват от пеенето, защото няма бизнес. А тези риалити шоута, които бълват звезди, всъщност прахосват таланти. Децата, които печелят музикалните формати, живеят 2-3 години после на някаква слава, след което са захвърлени на улицата, защото няма какво да правят и как да се оправят. У нас всеки си прави нещо сам, а това никъде не се нарича „бизнес”, нито „индустрия”. А тези деца ги лъжат най-безцеремонно – само и само да се явят и да направят телевизионното шоу. Никой не им казва истината директно. Кой от тези формати стана наистина голяма звезда? Всичките са подчинени на „Вирджиния рекърдс”, която си прави, каквото си поиска с тях. Взима им 50% от хонорарите и те си мислят, че нещо правят. Бизнес е, ама не за тях, а за нея! И как да стане тогава нещо, след като самият артист нищо не печели – нито слава, нито пари?! А други завършват в Карлуково да се лекуват от зависимости.

- А защо не сме ви виждали нито веднъж като жури в даден формат?
- Във всяко риалити продуцентът и режисьорът дирижират журито. Казват им какво трябва да правят, да говорят, как да се държат. 
Те почти не могат да имат собствено мнение, защото са част от цялото шоу. А аз съм човек с характер. Не съм удобна (смее се). Само веднъж да си отворя устата да кажа за някого защо не може да пее, ще стане страшно. Не защото няма да е истина, а защото те такива истини не искат да чуват. Всъщност аз никога не съм била удобна на никоя система. Номенклатурата продължава и досега. И е глупаво, че някои все още си мислят, че живеем в демокрация, след като всичко си е постарому. Изобщо не сме се променяли. 
Сега даже ще ви споделя какво чета – много интересна книга за еврейските въпроси. Казва се „Рафаел” и е написана от Леа Коен. Всички тук се бият в гърдите как сме спасили евреите, но никой не казва колко са тормозени те. Аз самата си спомням в ученическите си години как са се отнасяли към евреите в класа. Българинът се оказва един голям расист! В книгата се говори за истинската история. И за нещо, за което никой друг нито написа, нито каза – че България е имала страхотен разцвет през 30-те години – в индустрията, в строежите, в архитектурата. Не го пише и в учебниците! А това е нашата история.

- Темата за расизма често е приемана с противоречие, когато е в посока България, но и твърде откровено манипулирана в значенията си. Статистиката обаче потвърждава думите ви, защото според скорошни данни близо половината българи са расисти…
- Никога няма да забравя как, когато бях студентка, имаше колеги от Китай, Виетнам и Африка. Тях никой не ги възприемаше, особено пък ако някое бяло момиче има връзка с тъмнокож. Ставаше невероятна трагедия. Негативно отношение се чувстваше през цялото време. Виждах това и спрямо евреите, с които живеех и в квартала, в който съм израснала на „Дондуков” и „Бенковски”. Две от еврейските фамилии бяха комунисти, но преуспяха. Всичките емигрираха. Но като помислим малко, истината е, че всъщност евреите измислиха комунизма. По-тъжното обаче е, че историята на България не спира да се променя и пренаписва, а тя си е една. Дори няма кой да напише новата история поради необективност на историците.

- Започнахме с музика, нека и завършим така разговора си. Върху какво работите в момента?
- Работя върху два нови сингъла. След това ще се опитам да направя и два нови клипа. Предстои ми и популяризиране на „Мастър клас”, съвместно с НБУ, който ще започне от 20 юни до 30 август. Ще прекарам лятото в работа, подготовка за концерти и участия в някои джаз фестивали. Есента ще направя няколко концерта из страната, за да завърша по традиция годината с хубав новогодишен концерт.

Интервю на Анелия ПОПОВА