Снимка на войнишката Коледа 1916 г. - гладна, ледена и в окопите, пусна един от най-добрите сценаристи у нас Росен Петров.

Той прикова вниманието към хората, дали живота си, за да ни днес нас.

В центъра на историята, споделена от Росен Петров, е неговият дядо, участник в заключителната фаза на Втората световна война. Той оцелява по чудо.

Светлината не е в лъскавите опаковки. Светлината е във вас и в тези, които са до вас. Светли празници - пожела Росен Петров. 

Ето историята, разказана от Росен Петров, която хваща за гърлото и кара всеки да се замисли кои сме ние и къде сме днес:

Това е българската Коледа през 1916 г. Виждаме войници и офицери от Първи пехотен софийски полк. Те чакат своята скромна коледна трапеза близо до фронтовата си позиция. Харесвам тази фотография и я споделям вече за втори път. Харесвам я не защото обичам ужасите на войната. Войната може да изглежда романтична само в учебниците по история, романите или някой филм. Иначе е просто хаос, миризма на леш и смърт.

Харесвам я, защото на тази снимка виждаме нещо като събирателен образ на нашите лични прадядовци. Хора, преминали през неимоверни изпитания през различни трудности и перипетии, жертвали кръв, пот и сълзи заради неща, които вече като че ли не ни вълнуват. Хора, изоставили жени и деца, топлите юргани и сладки софри, за да воюват за държава, която ние често ругаем (аз също го правя).

Понякога като че ли не съзнаваме, че при всичките ни проблеми, съдбата сякаш ни е отредила малко по-лек път от този на предците ни. Ето ви една лична история.

Дядо ми по майчина линия беше участник в заключителната фаза на Втората световна война. Всъщност, той се взима с баба ми точно на 22 юни 1941 година, когато започва войната между Германия и Съветския съюз. Обичаше с иронична усмивка (той имаше страхотно чувство за хумор) да казва „Сутринта се оженихме, по обед почна войната, следобед ме взеха запас и така четири години”. Четири години войник. Минохвъргачен взвод.

Първо беше служил дълго време на остров Самотраки, а във войната воюва във Втора армия и все казваше „Ние стигнахме до Прищина”. Като дете това име ми звучеше много странно, каква ще да е тази Прищина? После разбрах, че това е днешната столица на Косово.

Имаше много истории, но една много ме впечатляваше. Неговата част превзела немски позиции и открила много германски боеприпаси, които ставали и за нашите минохвъргачки (нашите са били въоръжени с немски минохвъргачки). Събрал се взводът, радвали се на откритието, тършували из окопите за немски консерви, а две три по-отракани момчета от „тарторите” се обърнали към дядо ми „Ей селски, я отиди до донесеш вода”.

Пояснявам, дядо ми беше от едно малко балканско селце, а в полка имало доста софиянци и те били по-окумуш.

И нахлузва дядо трийсетина манерки и тръгва за вода. И през цялото време псува, защото първо трябва да бие път почти километър до някакъв извор, а после „да мъкне” на врат почти 30 литра вода. Напълнил ядосан манерките и в този момент се чува зловещ трясък. Огромен взрив, от който потреперва земята.

Немците били минирали боеприпасите и нарочно ги изоставили, а нашите войничета не се усетили и почти целият взвод на дядо ми загинал. Стотици мини се взривили едновременно. Всичките му другари стават на кървава каша. Разправяше как после часове събирали разни парчета от тела…

И накрая на историята тихо изричаше „Софиянчетата ме спасиха, пратиха ме за вода, а те погинаха. Може да са жадни, не успях да им донеса вода”. И започваше да плаче. Всеки път. Десетки и десетки пъти. И преливаше малко вода на пода или на земята.

Той живя 90 години и противно на всякакви лекарски съвети, всеки ден хапваше по една бучка бяла захар, защото по време на войната, a и след това, нямало захар. И когато и каквото и да станеше, винаги казваше „И това ще мине. Нали не е война.”

Е… днес една бучка захар не ни стига и времето и амбициите са ни други. Напълно нормално. Но все пак вгледайте се в суровите лица на дедите си. Те не са преживявали „Черни петъци”, а доста по-черни неща. Техният проблем не е бил дали ще си „наснадим” повечко почивни дни с някой петък, а дали ще се завърнат живи от калищата на войните.

Бъдни вечер и Коледа са сигурно най-хубавите и смислени празници в годината. Извън истерията за подаръци, екскурзиите и кой каква кола кара, все пак на трапезата се събират най-близките. Тези, които наричаме семейство. Почетете близките си и почетете тези, които бяха преди нас. Нашите предци. Без тях нямаше да ни има и нас.

Желая Ви да имате още много щастливи и мирни Коледи! Светлината не е в лъскавите опаковки. Светлината е във вас и в тези, които са до вас. Светли празници!