Идеята за изграждане на Детска болница в София е още от началото на промените у нас. Каква е историята на тази идея и защо тя не успява да се осъществи. Кои са причините за бума на инфаркти и инсулти у нас. Какви изпитания предстоят за поколенията и отказали ли сме се от историята си. Тези въпроси коментира известният кардиолог и любител историк проф. Младен Григоров в интервю за в."Труд".

– Проф. Григоров, неотдавна кабинетът взе решение да преобразува Правителствена болница в детска болница, но след две седмици се отказа. Идеята за педиатрична болница обаче е от доста години, още от времето, когато Вие оглавявахте Правителствена. Какво мислите за това нереализирано предложение?
– Тази история бих определил като претоплена супа. Бях директор на Правителствена болница две години преди и две години след промените през 1989-а. И успях на основата на анализ, подаден ми от шефа на Военното разузнаване тогава – ген. Васил Зикулов, да разбера, че такива болници няма никъде, освен в соцстраните и най вече в Съветския съюз. Тогава се оказа, че една от военните болници покрай всичко, което върши за много ограничен кръг от хора – може би десетина, изпълнява и тези функции. Нашата Правителствена болница имаше контингент от 6000 души като стилът й на работа беше уникален.

– Чак пък уникален… Какво имате предвид?
– Наистина беше такъв – всеки пациент постъпваше, когато си иска, и си заминаваше когато си иска. И на всеки лекар имаше по един консултант отвън. Т.е. докторите в болницата бяха затруднени във взимането на решения. Затова реших да действам. В Сандански по време на една среща между Тодор Живков и Караманлис помолих за спешна среща с Първия. Той ме прие и за половин час успях да го убедя, че този модел с Военна болница, която да изпълнява тези функции – за лечение и на хората от властта, е по-добър от сега съществуващия. Живков веднага схвана политическата, а не здравната страна на въпроса, и каза: „Да, това ще има значителен ефект“ и назначи заседание на Политбюро на ЦК на БКП. Той предварително знаеше кои ще бъдат против и ги командирова. След като докладвах, Георги Атанасов – тогава министър-председател, отсече: „Другарю Живков, ясно, няма какво да умуваме повече, да гласуваме – „Закрива се Правителствена болница и се предава с цялата й материална база на Висшия военно-медицински институт. От двете трябва да създадем Военно-медицинска академия.“ И през нощта заедно с Иван Шпатов – тогавашния главен секретар на МС, направихме един Указ, с който, доколкото знам, и днес ВМА е на тази основа.

– В първите години на демокрацията имаше протести пред Правителствена болница. Всъщност, как се оправихте тогава като директор?
– През 1990-1991 г. започнаха да се правят митинги – събираха се хиляди хора със съответните лозунги, организирани от КТ „Подкрепа“ с идеята тя да стане детска болница. Вътре участваха лекари с не особено чисти намерения, които явно имаха желанието ако това се осъществи да бъдат приватизирани някои от частите й за тяхна лична облага. Особено активни бяха колегите, занимаващи се с инвитро. Като директор на Правителствена болница тогава поканих делегация от лекари и сестри, за да сложим на кантар нещата. На практика, за да стане детска, трябваше пълно изтърбушване на сградата. Всички се убедиха, че въпросът е много сложен, а България наистина беше в окаяно състояние. И така въпросът затихна.

– Колко просъществува обединението между Правителствена и Военна болници?
– Две години. Имаше грешки, но под натиска на докторите от Правителствена – те категорично не желаеха да бъдат едно с военните, въпреки, че им дадохме и звания, идеята бе подкопана. За което помогна и неудачното ръководство на ВМА след проф. Мечков и с натиска от парламента всичко се разпадна. Точно тогава направиха прословутото постановление – уникално в света, Правителствена болница се подчинява директно на Министерският съвет и на министър-председателя и така получаваше нечувани привилегии и финанси от няколко места. Контингентът естествено не се сведе до 10, а така набъбна, че стана хиляди. Но хубавото беше, че си остана отворена и за граждани. Положителна крачка бяха трансплантациите, както и че стана медицински факултет към СУ.

– Вие сте специалист по кардиология, кажете защо толкова много българинът страда от инфаркти и инсулти? Проф. Генчо Начев заяви, че причината е злобата, завистта и омразата. Съгласен ли сте?
– Проф. Начев е прав. Когато учех медицина, ние почти не можехме да видим инфаркт в столицата. Безспорно тогава София беше три пъти по-малка, но градът имаше над 500 000 жители. Голямото напрежение, стреса, непрекъснатият стремеж за повече – духовната страна на въпроса чрез ангажиране на определени системи в организма, най-вече в т.нар. симпатико-адренална система с голямо излъчване на адреналин, води до тези неща. Селското население и обикновените граждани почти не боледуваха от стенокардия и инфаркти. Второ, хипертониците въобще не бяха толкова, колкото сега. Да не говорим за тютюнопушенето – то не беше в такива размери, а за наркотиците – такова нещо нямаше. Рисковите фактори – висок холестерол с ядене на много мазни храни, плюс високо кръвно налягане, плюс диабет, плюс стрес и тютюнопушене, доведоха до този бум. Основната причина е неподготвеността на съвременния човек към стреса, който му се стовари на главата. От една страна е генетично заложеното – според науката е 40%, от друга страна е това, което ни атакува като външна среда – то е около 30% – напрежение, кавги, амбиции, лакомии и т.н., и 30% е онова, което сами си го правим – пушенето, мазните храни и др.

– Всички говорим за стреса, живеем с него, но вие – лекарите, не може да се извинявате само с това?
– Разбира се, че има причини, които лекарите знаем много добре, но нашите ръководители се правят, че не ги знаят. И най-важното е профилактиката. Доказано от цели държави – финландците преди 30 години имаха тежък проблем със сърдечно-съдовите заболявания – последва яка профилактика и с 30% намалиха смъртността от тях. Подобно е в САЩ, макар че с хапването за сега не могат да се справят. Ниската здравна култура е част от профилактиката. А при нас е в много тежко състояние и вторичната профилактика. Правят се много планове, стратегии, конференции, конгреси и на практика – нищо.

– Е, сега всички болници се интересуват повече от клиничните пътеки, отколкото от състоянието на болния. Каква е ситуацията у нас сега?
– Клиничната пътека у нас е три дни. Без да си лекар можете ли да си представите, че ще се стабилизира човек с истинска сърдечна недостатъчност?

– Защо казвате истинска?
– Защото има много неистински и това го знаят много добре и министерството, и Здравната каса. Много лесно могат да се махнат неистинските – като се въведат съответните тестове, които установяват това. Има един хормон, нарича се „пробиенпи“, въведен е в цяла Европа. Преди време е имало международен одит, поръчан от Касата, който е установил, че в България има 10 пъти повече сърдечни недостатъчности и 12 пъти повече пневмонии, отколкото, в която и да е друга страна по света. Ето – бъркаме в самия проблем!

– Хората, от които зависи това, обаче сигурно ще кажат, че не знаят? А парите за здраве се увеличават, но файда няма.
– Вие сериозно ли мислите, че госпожите и господата от площад „Народно събрание“ не знаят това? Знаят го отлично! Или както казва Ботев в едно писмо до Тодор Пеев: „Брате Пейов, какво да правим сега, като носим вода през едно сито и мислим, че правим добро на Отечеството?“ – горе-долу това става с безкрайно увеличаващите се пари за здравеопазване. Не че са много, трябва да са още повече, но те просто изтичат, поради всички тези неща, за които говорим. И в основата на които е площад „Народно събрание“ и НЗОК. Няма други! И ние сме доста грешни лекарите, но кой ги допуска, кой ги контролира, за да не стават, кой трябва да направи такава организация, че да бъдат по-малко? Греховете са от мозъка - а от мозъка са касата и минустерството. Ние сме изпълнителите, като ти подават баницата, я ядеш. А кой е по-кривият? Този, дето ти я дава - народът го е казал. 

– Какво става с контрола за качеството на здравните услуги, има ли го въобще у нас?
– У нас здравният контрол е близко до нулата. Контролира се дали ЕГН-то ти е написано правилно и ако не е – следва глоба. Но дали съм те диагностицирал правилно, дали наистина имаш тази болест? Един дребен пример как е в други страни. Там контролът се прави от висококвалифицирани специалисти, желателно е да са пенсионери, за да не са в конфликт на интереси. По цял свят има подкупи, е – на Балканите са в повече, но това всички си го знаем. Но върши работа, ще има и лошо, но повече ще е доброто в този контрол. Няма по-скъп болен от недолекувания. Но не само в здравеопазването е така. Нещата в държавата ни не вървят, все се караме, мразим, а сега вече се отказваме и от историята си.

– Да, вие сте известен като един от най-добрите историци сред лекарите. Казват, че България никога не е била в толкова благоприятна ситуация, в която да реши македонския въпрос и да защити националните си интереси. Тя обаче не го прави, заради страх от Великите сили или нещо друго? Докато обаче ние се маем, гърците успяха да сторят това.
– Първо, България е дала 200 000 души убити за тази Македония. Те непрекъснато викат отдолу и отгоре: „Абе, хора, погледнете, че сме загинали за тая България!“. Колко са местата в Македония, където това нещо го има? На пръстите на едната ръка. В „Труд“ писах за Дойран – там да има поне един кръст, че българите са се били там. Какъв международен проблем е поставянето на един кръст, че трябва да питаме Големия брат? Великите сили да ни разрешат да сложим паметен кръст – това е безумие! Това е съзнателната липса на памет, това идва от соросщината, която е приплъзнала в цяла Европа. И едно от нещата, за които свалям шапка на Тръмп, е, че погна този международен мошеник Сорос. Но тук още никой не го е погнал. Какъв е проблемът? Ами да е само Дойран… Да е възстановено нещо на Каймакчалам наяли самият Зоран Заев рече, че ще го възстановят. Какъв е проблемът да се сложи кръст и на Добро поле? И да е ясно – не говорим за никакъв шовинизъм, а за памет към тези, които са били преди нас.

– Да, но сега глобализмът отрича националната памет.
– Точно така. Някои от тях дори са дядовци и прадядовци на самите т. нар. сега македонци. Те не уважават собствените си прадеди, които са под земята. „Труд“ публикува моето предложение да поканят Зоран Заев на Петрова нива, което е жива демонстрация, че преди 100 години сме били един народ, което и той някой път го казва. Какво пречи на министъра на отбраната и председател на ВМРО да каже, че по това време има ВМОРО – Вътрешна македоно-одринска революционна организация? Истината е много проста – до 1945 година няма никаква македонска нация. Ние сме си ги наричали българи, те самите са се наричали българи, а сърбите са ги наричали южни сърби, но те не са се поддавали с изключение на разни мекерета и Кириакстефчовци. Кириак Стефчов е по-малко опасен отколкото соросоидите. Примерът е много елементарен и показателен. В болницата в Монтана имаме колежка, която е от Македония. В приятелски разговор я питаме: „- Ти каква си? – Македонка, казва тя. – А има ли някой от твоето семейство, който да се чувства българин? – Да, баба ми и дядо ми.“ Ами това е показателно.

– На 2 август 2017 г. подписахме прословутия договор с Македония, прие се много добре от хората, но какво стана? Събраха една комисия да види какво да пише в учебниците, и нищо.
– Гърците как ги отказаха да не крадат античната им история? А защо ние не можем да ги откажем от най- елементарни неща? Като отидеш в Гърция, ще видиш куп булеварди в големите градове именувани „Император Василий Българоубиец“. Някъде да сте видели „Василий Македоноубиец“? – няма.

– Този договор трябва ли да има анекс или да се подпише нов?
– Абсолютно трябва да има анекс, в който да бъде заложено да не разглеждаме поотделно личностите. Гоце Делчев пише в писмо до близък: „Какво да правим като сме си българи, и открай време страдаме от непрекъснати разправии помежду си, и затова сме станали лесна плячка на турските султани. Но имаме нещо и от гърците – колкото глави – толкова капи, толкова капитани“. Трябва просто да сме категорични: до 1945 година – сме един народ, една нация, един език. След 1945 г. поради различни причини – кой прав, кой крив, признаваме, че вече се създава отделна македонска нация. Проблемът е в това, да не ни крадат историята. Ето в това трябва да сме абсолютно единни.