Маргарита Хранова не се нуждае от представяне, защото музиката й говори достатъчно красноречиво за нея. Тя е от онези гласове, които открояваш сред много други, а след това оставаш впечатлен и от човека зад таланта – искрен, земен и усмихващ се. Тя е от онзи тип хора, които не се плашат от гафове – нито на сцената, нито в живота. Дори напротив – подхожда към тях с капка лудост, присъща само на истински творец. Всеки път, когато разговарям с нея, тя подава късче от душата си – без грим и без маски. И е болезнено откровена. А този разговор е поредното потвърждение за това.
- Преди дни издадохте новия си албум „Копнеж”, а всъщност цялата ви досегашна музикална кариера е с привкус на „Устрем” – песента, която мнозина определят като ваша визитна картичка.
- Интересно сравнение (усмихва се), може би наистина е така. Дай, Боже. Всъщност истината е, че аз се надявам да е така, винаги съм се надявала, и ако отстрани изглежда по този начин и за теб, а и за други, би било прекрасно. Милен Македонски събра всички негови песни, които съм изпяла през годините и се получи този хубав албум, но идеята за него всъщност е огромен реверанс и подарък към младите изпълнители, защото съдържа 10 инструментала. А знаеш, че из цяла България има много конкурси за млади поп изпълнители, които често имат нужда точно от добър инструментал, за да се подготвят. Аз често журирам по такива конкурси и виждам, че децата пеят много български песни, включително и мои, но с доста некачествени синбеци.
- Как го съхранявате с годините този силен глас, който сякаш е ненаподобим темброво? Има същото звучене, както е бил и през 1970-та година, когато започва музикалната ви кариера, а много от колегите ви вече са с осезаемо по-слаби, променени гласове…
- (усмихва се) от тогава, да, факт. Честно казано не знам как, защото аз не полагам кой знае какви усилия. Разбира се, старая се да си пазя гласа. Гледам да не настивам, въпреки че
 
страдам от хроничен фарингит, който много ми пречи понякога
 
Вероятно всичко идва от техниката на пеене, която притежавам – много е важно човек да пее по правилния начин, тоест да има добра техника на дишане. Освен това аз не пуша, което иначе би повлияло със сигурност на гласа. Но при мен е и ген. Дарба.



- Дарба, наследена от кого? Кой пее във вашия род и кога установихте, че притежавате този талант?
- Баща ми пееше много хубаво в стил, много различен от моя – той пееше оперна музика. Но любителски. Взимаше уроци и имаше прекрасен теноров глас. Не се е занимавал с музика обаче, защото вече беше късно за това. Бил е военен преди това. А майка ми не се е проявявала много-много в музикално отношение пред мен, но все пак ме е чувала, че пея много чисто и правилно интонационно, което е много важно. Всеки родител трябва да се вглежда в детето си, за да открои навреме талантите. Всъщност моята леля и нейна сестра, пееше много хубаво – в Бюро „Естрада”, каквото имаше навремето. Тогава бяха Концертна дирекция и Бюро „Естрада” – Концертна дирекция организираше концерти из България, а Бюро „Естрада” – участия по заведенията с живи оркестри. Та покрай нея аз много слушах така наречената тогавашна естрада. Свирех на нейното пиано, защото ние нямахме вкъщи, а после тръгнах и на уроци. От съвсем малка родителите ми са забелязали, че съм музикална и веднага са ме записали в хор „Бодра смяна”. Само че точно когато съм се явявала на прослушване, съм била с пресипнал глас, тъй като
 
не бях от най-кротките хлапета
 
Явно съм пила студена вода или пък съм яла сладолед преди това. И така и не ме приеха в хора. Но това не ме обезкуражи. Продължавах да пея. И ситуациите се завъртяха постепенно в желаната от мен музикална посока – първите ми изяви на сцена бяха още в ученическите ми години, а впоследствие, когато дойде моментът да кандидатствам във висше учебно заведение, си казвах: „Добре, хубаво, пея, но кой ще ме забележи, кой ще ме чуе?!”. Затова се бях подготвила да кандидатствам в Инженерно-строителния институт и в Лесотехническия институт.

- А? И вместо певица днес щяхте да бъдете инженер?! Навярно най-добре пеещият инженер...
- (смее се) Ами да, така щеше да стане май (смее се). Или пък лесотехник – защото аз много обичам зеленина, да се занимавам с растения. И в крайна сметка точно леля ми ме информира, че са открили естраден отдел в Консерваторията. А аз май само това чаках – веднага разбрах какво е нужно, за да кандидатствам и се устремих натам. Леля ми ми намери музикант за едно лято, който да ме подготви за съответните дисциплини. Слава Богу, бях една от първите приети. Така тръгна моят път.



- „Никога не съм се чувствала като звезда”, ми споделихте миналата година, а на практика – според отличията, признанията и таланта си, вие определено сте с този ранг?!
- Истината е, че на мен тази дума „звезда” хич не ми харесва. Може би в очите на хората съм такава, но ти знаеш, че аз съм много земен, съвсем нормален човек. Не се имам за звезда. Разбира се, радва ме отношението на хората към мен – когато се обръщат към мен с хубави думи, казвайки ми, че ме харесват, че ме обичат, че слушат песните ми и т.н. Но това не ме кара да се възгордявам, нито да си мисля, че вече съм стигнала върха. Имам особено голяма самокритика – все нещо не съм доволна, все мисля, че може да бъде и по-добре.

- Наскоро ви видяхме в „Като две капки вода” – изправихте публика и жури на крака, влизайки в образа на Барбара Стрейзънд. Не сте ли се замисляли да се включите в подобно шоу – като участник или пък като жури?
- Радвам се много, че изпълнението се хареса на всички. Честно казано, не съм се замисляла, но може би, ако ме поканят като жури, бих се съгласила. Но не и като участник – защото не мога да си преправям гласа. Това е доста трудно.

- А в риалити шоу от типа на „Биг брадър”?
- Ще се замисля, макар че аз съм много общителен човек, не съм конфликтна и няма да ми е трудно, от тази гледна точка, да се приобщя. В същото време обаче няма да е никак лесно, защото ще ми се наруши изцяло ритъма на живот. Но пък, защо не! Понякога човек трябва да опитва по някое друго предизвикателство… Не знам, въпрос на моментно решение, но и на това дали биха ми предложили добър хонорар. Няма какво да се лъжем, това е от голямо, определящо значение.



- И е нещо, за което си мислят всички, влизайки в този формат, но единици си го признават! А в това признание, на практика, няма нищо лошо! Повечето родни популярни личности избягват да говорят за пари, наблягат на моралната страна на нещата, сякаш това гарантира някаква безупречна репутация…
- О, да, така е. Но не виждам смисъл наистина. Това са съвсем нормални неща и за нас, и за всички останали хора. Ако ми предложат достатъчно добър хонорар, защо да не участвам – човек трябва да опитва всичко, да експериментира, да види може ли да се справи с такава ситуация. И най-вече – да не се крие от самия себе си, от желанията си. Нищо лошо няма в това човек да търси определен хонорар в този случай, защото ти така или иначе нарушаваш начина си на живот, стресираш се. А и ние не сме вече млади хора – аз и колегите от моето поколение, имаме си свои тертипи, с малко по-различен тип ежедневие сме – а в тази къща се събират много хора, които са постоянно заедно, под един покрив, спят заедно, ползвате една тоалетна, блъскате се... все неудобства, които трябва, така или иначе, да стиснеш зъби и да преодолееш. В такъв случай, всичко това е редно да си заслужава поне за нещо. Няма какво да се лъжем.

- Един от големите върхове в кариерата ви, както сте ми споделяли, е срещата с композитора Найден Андреев. Все още е така, нали?
- О, да, наистина, и винаги ще бъде! В младите ми години, точно когато започвах своя творчески път, най-успешната ми среща беше именно с Найден. Аз изпях едни от най-красивите му песни навремето. И сега, като се връщам назад, осъзнавам, че първата ми плоча съдържа толкова интересни негови песни, толкова музикантски по съдържание, че чак се чудя как съм ги изпяла тогава като млад изпълнител. Найден винаги ми възлагаше много трудни задачи, но пък аз обичах предизвикателствата. Даже помня, че
 
навремето ме наричаха „музикантската певица”
 
навярно именно заради това, че пея много трудни, сложни песни, а не само шлагери, не прости неща.



- А не сте ли имали никога така наречените творчески спорове с Найден Андреев, каквито обикновено припламват между артисти?
- Ооо, със сигурност. Той много ме мъчеше, когато трябваше нещо да стане много бързо – аз, естествено, го правех, справях се, но със страхотно напрежение. Особено пък, когато трябваше да се пеят вокали – да можеш да разграничаваш четири гласа, които звучат едновременно, без да се бъркаш, много е трудно. И тогава главата ми направо започваше да бръмчи, да бучи от напрежение дали ще направя всичко, както трябва. Ето с това много ме тормозеше, иначе не сме имали пререкания (смее се).

- Замислих се, че артистите, певците, по-често сте на колела – пътувайки към едно или друго свое участие, изминавайки хиляди, хиляди километри. Случвали ли са се някакви екстремни моменти на пътя?
- Права си, да, наистина са хиляди километри, особено като сме пътували по Норвегия, Швеция. Пътували сме часове наред, без да спираме, без да спим – защото
 
музикантите все нямаха пари и не можехме да си взимаме хотели
 
Бяха едни безумни пътувания – спираме, спим в чували, изобщо… луди години. Имали сме, разбира се, и трудни ситуации. Пукали сме гуми. Но, слава Богу, по-сериозни инциденти не са се случвали – въпреки че сме прекосили Европа, включително и скандинавските страни, а там, по фиордите, какви са пътищата, бедна ти е фантазията – тесни и отдолу с пропасти.

- В началото на разговора ни ми споменахте, че сте били палаво дете. А сега, към днешна дата, попадате ли отново в такива по-екстремни и симпатични моменти?
- (смее се) Аз, общо взето, съм си малко джаста-праста по принцип. Не премислям, както трябва нещо, което трябва да направя. По-разсеяна съм. Бутам разни неща, те падат, чупят се, изобщо забавни истории (смее се). Затова казвам и вкъщи, че когато сервирам вино, няма да слагам чаши със столчета, защото редовно ги бутам. Само да се пресегна за нещо, все ще падне – я някоя чаша с вода, я друго. Но се улавям, че напоследък много внимавам с тези неща – гледам да съм по-спокойна, да не бутам чак толкова разни предмети. Иначе по-стресови ситуации, в този смисъл, май не съм си причинявала. Е, ако не броим едно счупване на ръката след каране на ски.



- Ето! Как така, ако не броим – то не е като да се счупи чаша за вино. Как се случи това падане, не сте споделяли досега за него?
- (смее се) Да, не е като чашата. Не съм споделяла за това, но сега, от дума на дума, се сетих за тази ситуация. Тогава трябваше да се кача на ски заради едни телевизионни снимки. Но не знам какво стана, подхлъзнах се, паднах и си счупих ръката. А после, за всички последващи телевизионни снимки, излизах с една голяма черна ръкавица, оплетена от майка ми, за да не се вижда гипсът. Бях и без пръсти. Изобщо не беше комфортно. Преди 5-6 години пък, си счупих капачката на коляното. И пак от разсеяност – джаста-праста. Говоря нещо с една приятелка, размахвайки ръце и изобщо не си поглеждам в краката, където е трябвало да прескоча едно малко прагче. Стъпих, потънах в него и залитнах напред… Нямам думи изобщо какво се случи заради невнимание. Затова вече си казвам:
 
„Маргаритке, трябва малко по-внимателно да я караш!”
 
(смее се). Коляното и до ден-днешен ме боли и то доста – сложиха ми пирон, правиха ми операция и т.н. Така че си имам сега пирон в капачката, но какво да правиш.

- Без този палав нрав обаче едва ли щяхте да проявите смелостта да се ожените тайно преди години, особено в строгите тогавашни времена?!
- (смее се) Ами айде де. Доста съм била лудичка, за да го направя явно. Смелост се иска, определено. Тогава бях на 24 години, но с мъжа ми имахме проблеми – родителите ни казаха, че не може, а ние се обичахме и в крайна сметка той каза: „Или да се женим, или да се разделяме!” Защото иначе щеше да се изнервя постоянно обстановката. Казахме си – хайде, нещата все ще отминат постепенно. И така и стана.

- Да, но той все пак е изял един звучен шамар от майка ви след това!
- Е, да… получи, защото майка ми изпадна в шок. Тя не очакваше такова нещо. Напрежението беше в началото, а само месец след това той вече беше зет като мед (смее се). Много съжалявам, това ми е голям грях пред моите родители – че така ги изненадах без предупреждение. Млади години, какво да правиш. Но пък до ден-днешен сме заедно с моя мъж.

- Минахте през доста труден момент с него – когато той получи инсулт през 2011-та, и аз продължавам да правя асоциации между житейските ви ситуации и имената на ваши емблематични песни. В този случай пасва „Моето мъжко момиче” – каквато всъщност сте била и вие в онзи момент до съпруга си…
- Ами да.. вероятно е точно така. Наистина се е получило едно съвпадение – между тази музика на Найден Андреев и този прекрасен текст на Недялко Йорданов, и житейската ситуация, в която попаднахме тогава с мъжа ми. Това беше преломен момент за мен, за моята психика. Беше невероятен шок! Но наистина излязох, повтаряйки си, че трябва да го направя. Бях през цялото време до него и го вдигнах на крака. Карах го постоянно да прави упражнения, които бяха много важни, подкрепях го психически, правех така, че да вярва в себе си – иначе просто нямаше да стане… Той пък вдигна мен, която
 
бях в абсолютен стрес
 
Беше взаимно. Днес, слава Богу, нямаме тези проблеми. Разбира се, останаха му някакви травми – вие му се свят, но това да е, другото е наред. Сега наближава Великден и всички ще се съберем, ще бъде весело и зареждащо. По традиция пък, последния ден на Великден и на Коледа, винаги ходим при нашите кумове, които ни ожениха тайно (смее се). 
 
Интервю на Анелия ПОПОВА, в. "ШОУ"