Полина Алексиева е младата учителка, която публикува статус в профила си във Фейсбук, с който разобличи образователната система и посочи сериозните проблеми, с които се сблъсква един прохождащ учител, попадайки в класната стая. Полина е на 28 години от Добрич и не е от хората, които случайно са попаднали в училище. За нея това е било цел, към която Алексиева се е стремила през целия си живот. Тя е човек със сериозно отношение към образованието и интереси в сферата на изкуството. В момента учи "Поп и джаз пеене" в НБУ. Преди това е завършила "Философия" в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Какви са мотивите на Полина да напише подобен статус, ето какво обяснява тя в интервю пред Dir.bg.

- Полина, постът ти във Фейсбук предизвика много реакции и коментари. Каква беше твоята цел, когато го публикува?
- Моята цел беше в един момент след работа да седна и да кажа как стоят нещата по начина, по който съм ги усетила и почувствала, когато съм решила да си тръгна. Защото взех това решение да приключа (с учителската професия - б.р.) но не завинаги, а по-скоро да си дам някаква почивка. Не ми хареса как стоят нещата в училище. Колегите са доста по-възрастни. Децата страшно много обичат да работят с млади учители, поради простата причина, че диалогът е много по-лесен. Професията ми харесва. Родителите ми са учители, дядо ми също, имам афинитет към педагогиката, но прецених, че не е сега моментът и трябва да си дам някакво време, в което и аз да узрея, и с някаква надежда нещата да се променят към по-добро, а именно заплащането да бъде малко по-високо. Аз съм от Добрич, живея в София, най-евтината ми квартира е 400 лв., заплатата ми като педагог е 600 лв., което означава, че покривайки квартирата си и част от тока, не ми остават пари за храна. Смятам, че не е релевантно след 7 години учене, в което си влагал пари за образование, за по-добро бъдеще, да не можеш да разчиташ на нормално възнаграждение. Не искам много, а малко, но достатъчно, за да си покрия базовите нужди.

- На практика изпревари втория ми въпрос, с който исках да разбера какво имаш предвид с думите, че "да бъдеш педагог е било твоя цел, на която не ѝ е сега времето"...
- Да, учейки, образовайки се и подготвяйки се за този момент, в който ще вляза в класната стая, си представях ситуацията доста по-идеалистично, заради семейството ми, заради цялата учителска атмосфера вкъщи, заради начина, по който съм възпитавана и се отнасям към тази професия, съм го възприемала като нещо много сериозно, много отговорно, много голямо. В този смисъл си представях да стана учителка малко по-напред във времето, но понеже сега ми се отдаде възможност, попаднах на обявата и реших да пробвам. Опитът ми беше изключително интересен. Срещнах може би не достатъчна подкрепа от колегите. Те имат една методика на работа, аз имам по-съвременна визия за нещата. Старая се уроците да бъдат по-интерактивни, с презентация, с диалогична форма, с което малко забързвам темпото, така че и те трябва да забързат своето темпо.   

- Успя ли да заразиш учениците си с ентусиазъм?
- Повечето от часовете бяха изключително интересни. Учениците ми бяха от 8 до 11 клас, а предметите "Философия", "Психология и логика", "Етика и право" и "Свят и личност", като много често имахме дискусии за морал, ценности, право, етика в зависимост от това в кой клас какво се изучава. На тях им беше страшно интересно, защото часовете ми не бяха в стила да вляза в стаята, да си разкажа урока и да си изляза, а идеята ми беше да бъдат ангажирани, да бъдат въведени в темата. Правехме  игри, гледахме клипчета в интернет, които коментирахме, ситуации, репортажи. Освен материала, който трябва да се предаде, онагледявах с дискусии, с примери и ставаше много интригуващо.

- С какви идеи от философията се опитваше да заплениш учениците?
- Осъзнавам, че тяхното мислене за философията е много абстрактно, каквато е и тя по принцип, но много харесвам тази философия, която може да бъде превъплътена в практика. Не ми е главна цел просто да си говорим, а наистина да си говорим за нещата от живота и то по такъв начин, че в ежедневието всеки да може да се сети и да намери някаква асоциация. За мен е важен прагматизмът, а не само да говорим за някакви фантасмагории, мистични неща, неопределено и неопределимо, а да влезем и в конкретика. Много държах на това.

- Казваш, че "невъзпитан, груб, дебелокож, скандален и нахален" е всичко, което българският учител не е. А какво е?
- Мога да говоря от моя родителски пример, който имам. Майка ми е изключително скромна, тактична и много отстъпчива. Мисля си, че учителите не смеят да се вдигнат жарко и пламенно, защото е в противовес с тяхната социална роля. Затова повечето учители си мрънкат на работното място, а след това се прибират смазани, защото са се раздали в класната стая. Когато си учител, трябва 7 часа да презентираш, а това коства страшно много ресурс. Много хора си казват: "Учителите работят 4 часа на ден, имат страшно големи отпуски и нищо не им е на тях, те се занимават с малки деца." А в същото време имаш страшно много работа - един учител трябва да си планира в главата кое как ще представи, да си измисли конкретни идеи по какъв начин да преподаде урока, така че той да е близък до хората. Цялото нещо е творчество, подготовка и планиране.

- Мазохизъм ли е да си учител в България?

- Мазохизъм е това да учиш учениците да спазват правила, да имат гражданска позиция и активен обществен живот, който да е достоен и смислен, общочовешки и ценен, а когато излязат от класната стая и попаднат на улицата, да видят друга реалност, която е в изключителен разрез с това, което ги учиш ти. Мазохизъм е, всеки час да обясняваш за значимостта от спазването на правила, закони, морални норми и ценностна система, а само след едно кафе с приятели, те да омаловажат и пренебрегнат всичко важно и съществено, просто защото средата е такава, животът в България е такъв. Мазохизъм е да спориш с тях за това, че системата работи, че е измислена бавно и от поколения наред преди нас, за да има някаква подреденост, за да има общественият живот някаква организираност. Да ти се подиграват, че спазваш правила, че звучиш умно, че се правиш на интелигентен, дори след като си посветил целия си съзнателен живот в името на образованието и развитието. Лишавал си се през годините в името на по-доброто ти бъдеще и накрая, когато получиш дипломата си, и хвърлиш радостно академичната шапка, установиш, че не само не си зачетен, не си уважен, ами направо си унижен. Това е мазохизъм. Мазохизъм е да установиш, че със сервитьорската заплата си се оправял по-добре, отколкото с учителската след 4 години учене, подготовка и труд, мъки и квалификации. Мазохизъм е да посветиш живота си на смислени неща и да осъзнаеш, че те не се котират в твоята страна. Мазохизъм е да трябва да се приспособяваш към лоша среда, за да се впишеш. Мазохизъм е интелигенцията на една страна, която би трябвало да е движещата ѝ сила, да бъде обект на подигравки и омаловажаване, а в същото време да се чуват аплодисменти и да се поставят на пиедестал измислени герои, без качества и достойнства, но с много пари. Именно там става пречупване, сблъсък на ценности. Мазохизъм е от гледна точка на това, че учениците ми се чудеха как съм се "забила" в това училище, защо съм предпочела да вляза в тази срутена сграда.

 


Снимка: Личен архив

 

- Какво беше най-хубавото нещо, с което се сблъска, в педагогическата си практика?

- В училище ми беше много интересно, защото обожавам да разсъждавам и анализирам и това го правехме постоянно с учениците. Забелязах, че има страшно много "светнати", живи деца и много по-напред с материала от това, което ние сме били. Има огромна пропаст между изключително интелигенти деца и изключително невежи, не глупави, а по-скоро незапознати.  Едните са изключително борбени и ентусиазирани и са готови да заминат за чужбина и това е неприятно, защото ние си подготвяме деца и най-подготвените заминават, а остават тези, които не знаят какво ще се случва с тях. Имах много приятни моменти. Учениците много ми споделяха. Това ме кара да се чувствам много пълноценно и означава, че съм спечелила доверието им, защото за мен е много важно, като учител, да не си онази фигура от едно време, която е съвсем строга, с която не можеш да разговаряш, не можеш да вдигнеш ръка, да заемеш позиция. Аз държа да съм тази фигура, с която те да могат да изразяват себе си и заедно да мислим, да анализираме. Това ми дава педагогиката, освен че преподавам, те ме учат на страшно много неща.

- Какво би искала да кажеш на българските политици и институциите, отговорни за образованието у нас?
- Бих казала, че страшно много геройства остават в класната стая. Без много шум. Без парадиране. Тихо и кротко. Нещата се променят винаги отвътре навън. Имаме магистрали, но имаме ли къде да отидем? Имаме училища, но имаме ли образование? Имаме прекрасни ресурси, но ползваме ли ги умно, мислим ли прагматично, или гледаме да приберем в джобчето днес, без оглед за утре. Бързият успех е по-опасен от всеки провал, а лесното днес става трудно утре. Ако продължава да се неглижира работата на учителите, това ще донесе неблагоприятни последици първо за децата ни, а после и за бъдещето на страната. Ако искаме действаща страна, трябва да имаме в нея действащи хора, интелигентни, начетени, мотивирани, а не смачкани и пренебрегнати. Защото хората правят една страна жива, без тях тя е просто парче земя. И да, ние, младите, имаме енергията и силите да направим нещо добро за това парче земя, за нашето парче земя, но моля ви, уважаеми политици, подкрепете ни. Вие имате нужда от нас така, както ние имаме нужда от вас. Не ни гонете в чужбина. Искаме да си останем тук. Учителската професия е една от тези, които са от най-голяма полза за обществото.

- Ако нещо зависеше от теб, какво би променила веднага?
- Системата ни трябва да се промени, но за да промениш нещо, трябва да станеш част от него. За да промениш системата, трябва да станеш част от нея. Системата се променя винаги отвътре навън. Никога отвън навътре. И да, променящите нещо са тези, които всеки ден с малки крачки, с ежедневни усилия, правят по нещо за тази промяна. Оставам в педагогическата дейност, не се отказвам. Просто на този етап няма да бъда в държавно училище. Бих искала да има по-добро заплащане, повече уважение, повече респект, да се върне тази осанка на учителя, която показва, че той е нужен, важен и ценен.

- Ти самата продължаваш да учиш, въпреки че си разочарована от системата. Следваш поп и джаз пеене. Това ли е посоката, в която искаш да се развиваш?
- Намирам преподаването и пеенето много сходни, виждам връзките. Харесва ми философията, харесва ми да преподавам, да пиша, да пея. Философията ми е нужна, за да разбера живота, да разбера къде е моето място в него, каква е моята роля. Пеенето пък ми помага да изразя тези виждания по един по-художествен начин чрез музиката, текстовете. Намирам ги много общи. Това че в момента правя пауза от педагогиката, не означава, че се отказвам. За мен тези неща вървят заедно. Не бих се отказала от нищо.

- Освен пеенето имаш интереси и в областта на дизайна и писането. Какво друго те вълнува?
- Обичам и фотографията, снимам много. Харесва ми композиция, аранжиране на снимки. Поддържам собствен блог, въпреки че отдавна не съм писала в него. Обожавам да пиша, действа ми като отдушник. В деня, в който бях в училище и бях такъв микс от емоции, седнах и написах този статус, защото това е моят начин да се изразя по-добре.

- Искаш ли да посъветваш нещо по-младите хора?
- Да бъдат по-прагматични, да мислят 2-3 крачки напред, да мислят за бъдещето си, да се образоват, да се развиват и то в повече посоки. Много хора ми казват, че се разпилявам, което донякъде е така, но смятам, че в момента са полезни мултифункционалните хора, които имат повече качества, които могат да прилагат. Вместо да залягаме над кафетата и дискотеките, да четем повече книжки, да водим стойностни разговори, да говорим смислено, това е много важно.