За  трагичната участ на евреите по време на Втората световна война са написани десетки хиляди страници. Дневници, спомени, документи, разказват  за преживявания, които по жестокост, нямат аналог в човешката история. Но, като че ли осемдесет години не стигат да се разкаже всичко.

Всеки  ден нови драми, събития и свидетели идват, за да добавят поредния щрих в най-безчестната  страница от историята на земната  цивилизация.

Доскоро за една от тях, поне в България, се знаеше малко или почти нищо. Наскоро един филм „От родината към отечеството“ повдигна завесата на драмата с кораба „Салвадор“.  И зад нея изплуваха, в пряк  и преносен смисъл,  духовете на мъртвите  и разказите на малцината останали живи. Нафтали Бен Йосеф Пинкас е един от тях.

На 86 години, той разделя живота си между Израел и България. Когато в бурните води на Мраморно море губи двамата си братя е  само на пет години и 11 месеца. Момчето ужасено  е гледало,  как вълните  поглъщатвай-скъпите му  хора и тази картина се е запечатала като последен спомен за тях.

Съдбата е пощадила Ончо, както са го наричали и затова и днес се чувства длъжен да не спира да говори... За да се знае, помни и да не се повтаря.

-        Господин Пинкас, да се върнем  преди най-драматичната случка  във вашия живот. Какво  беше вашато семейство?

-        Аз съм момче конювичарче, расъл съм на „Леге“.  Баща ми  Йосиф Шабат Пинкас, когото наричаха  Пепо, бе роден в Турция. Майка Софи Версано си беше софиянка. Имах и двама братя, по- големи от мен. Семейството ни имаше месарница в халите. Бяхме си добре, затова недоумявях, защо баща ни изведнаш реши, че трябва да заминем в  Палестина.

-        - Защо?

-        - По-късно разбрах .  При него идваха много хора и той научаваше неща, които другите не знаят. Непрекъснато слушаше радио. Знаеше  какво става в Германия, кой е Хитлер и какви закони   се готвят  за  нас  в България.  Така в един пракрасен ден продаде всичко и с една чанта пари, много пари и злато, тръгнахме.

-        Накъде?

-        За Варна и от там  на гемията

-        Какво представляваше  тя?

В мойте детски очи беше огромна. Пет етажа. Много по- късно научих подробностите:  корабът е бил   построен през 1910 година и се е казвал „Свети Николай“ . Дълъг- 20 метра,  широк- пет, с водоизместимост сто тона.

-        Платихте ли за пътуването?

-        Знам, че баща ми е броил между  500 и 600 долара на човека, който беше наел кораба, който преди това пренасял  въглища.  Тогава се казвал  „Цар Крум“, а когато ние се качихме, вече го кръстиха  „Салвадор“ /“Спасител“/.
 

Корабът  „Салвадор” отплава на 3  декември 1940г. от Варна с повече от 300 пътника на борда. От удавяне и измръзване умират около 200 души, от които 70 деца. Оцеляват 123.


-        - Колко души бяхте на гемията?

-        Много.  Натъпкани един върху друг. Вкараха ни в трюмовете и ни казаха, че ни е забранено да се показваме навън,  да не ни  видят англичаните, които   не давали  на евреите  да се преселват в Палестина.  Това си говореха възрастните. Освен това се носеше слух, че корабът нямал двигател, но въпреки това тръгна. Пуснаха ни по течението и след няколко дни  стигнахме Истанбул.

-        После?

-        Там като че ли ни задържаха малко и продължихме в Мраморно море.

-        Какво ви говори името „Селиврия“?

-        Там, близо до това пристанище,  се случи всичко. Изведнаж се развихри страшна буря. Капките биеха по  палубата като куршуми. Треперехме от студ и страх. Корпуса на гемията скърчаше под удара на вълните. Усещаше се, че всеки момент ще се разпадне.  И в един момент това стана. „Салвадор“ се разцепи на две.

-        Какво си спомняте от този момент.

-        Въпреки, че беше  ден, беше почти тъмно. Вълните бяха осем метра. Баща ми, който беше добър плувец и знаеше турски, каза на майка ми, че ще се опита да се добере до брега,  да съобщи какво става и скочи във водата. Останахме двамата.

-        А братята ви?

-        „Салвадор“  продължи да се разпада пред  очите ни. Грохотът беше ужасяваш. Видях  високо над нас, двамата си братя,  хванати  за стърчащата кърма. Исках да отида при тях. Пълзах  по палубата, но тя бе наклонена и хлъзгава и се връщах обратно. Тогава  те хвърлиха, някакво дърво, като че ли бе част от мачтата и извикаха на майка ми  да се хванем за нея. В следващия миг огромна вълна ги заля и погълна. Тогава ги видях за последен път. Роберт на 11 години и певецът от хора на синагогата Ашер на тринадесет изчезнаха завинаги. Беше 12 .12 1940 година.
 



-        А вие?

-        Майка ми хвърли куфара с парите и златото, който дотогава  здраво държеше и заедно се вкопчихме в гредата. Тя беше нашият спасителен пояс. Вълните ни подхвърляха,  блъскаха ни в скалите,  връщаха ни  обратно в морето, разкъсваха дрехите ни, а ние чакаме някой да ни спаси. 

По едно време  започваха да идват турските лодки. Баща ми ги беше предупредил за трагедията. Бяхме посинели от студ, почти голи.  Другото не помня. После майка ми ми го разказа.

Закарали ни в едно училище. Огромно. Като ме видели такъв  вдървен  и с пяна в устата, някой решил, че съм умрял и понечил да ме хвърли в каруцата, с която карат мъртвите. Майка ми се разкрещяла: Не жив е, жив е ,  започнала да ме прегръща и стиска и аз  съм изплюл вода. Тогава  дойде един турчин, постави ми инжекция и се събудих. Златните му зъби са още пред очите ми. В следващите часове ме държаха закачен на  ченгел с главата надолу. Така оживях.

-        Какво се случи после?

-        За инцидента  се е разчуло в България. От там започнали да се обаждат на роднини в Турция. Дойдоха наши близки, донесоха  ни храна и одеяла. Облякоха ме, като ми сложиха и един амулет срещу уроки.
 



-        Видяхте ли отново  баща ви?

-        Той  тръгнал да ни търси. Намери ни, но семейството ни вече бе намаляло  с двама. Ашер и Роберт ги нямаше и майка ми не спираше да плачи.

-        Колко време останахте в Турция?

-        Около месец и половина.  После питаха всеки, какво иска: Да продължи за Палестина или се върне в България?  Майка ми беше категорична:  Щом Господ е решил така,  връщаме се в София. Качиха ни на един влак и се прибрахме вкъщи.

.-       Връщахте ли се често в семейството към този спомен?

-        Това беше абсолютно забранено. Само дума да се споменеше и майка ми започваше да крещи: Роберт, Ашер.  „Салвадор“ беше тема табу. Тленните останки на загиналите край Силиври са пренесени на израелска земя 24 години след трагедията в Мраморно море. През 1964 г. е поставен паметник в гробището Ар Херцел в Ерусалим . Всяка година на 12 декември там се отдава почит на паметта на загиналите със “Салвадор”.

Интервю на Исак Гозес