Историята на изтерзаната ни, натикана в обществения ъгъл родна култура, едва ли помни български творец, който само за седмица да получи три големи национални награди. В навечерието на тазгодишния 24 май обаче, и това се случи. Поетът Александър Петров се окичи с отличието "Златен век" на Министерството на културата, приза "BG вдъхновител" на "BG радио" и "Златното перо на "CANTUS FIRMUS".

Дали преди повече от 40 години, когато е редил думичките на първата си песен, току-що дипломираният филолог се е надявал, че ще го осени подобна слава? Едва ли.

За тази професия го открива негов родственик - композиторът Борис Карадимчев. Той го помолил да напише някакъв текст за песен, с която провинциална група да се яви на конкурс. Така се родил бъдещият хит "Нашият град". А с него и един от най-брилянтните български автори на текстове. Веднага след това страната ни, заедно с "Тангра" и Чочо Владовски, запява песента "Богатство". Следват "Любовта, без която не можем" и много други песни, които всички познаваме.

Така Александър Петров открил бъдещата си професия и създал един нов литературен жанр-рок поезия. Той се оказал толкова нужен на родната музикална сцена, че вече няколко десетилетия никой не може да си представи живота си без него.

- Г-н Петров, получихте "набързо" три забележителни награди. Изненада ли ви това?

- Честно казано, изненада ме. Не мога да отрека обаче, че съм много щастлив. Защото това е оценка за всичко, което съм правил през годините.

- Те са дадени от различни организации. Коя от тях ви се струва най-ценна?

- Трудно ми е да кажа, но може би наградата "BG вдъхновител" ми е най-ценна. Защото това е оценка на гилдията, избор на екипа на BG радио, който добре познава и миналото, и настоящето в българската популярна музика.

- Приемате ли определението "Златното перо на рокендрола", така, както ви нарекоха вашите колеги музиканти?

- В действителност по-големите ми успехи са свързани с рок музиката. В някаква степен навлизането в тази професия стана случайно. Но факт е, че тази музика ми е най-близка и може би затова, най-ценните си неща написах точно в този стил. Рок поезията е повече социално изкуство. В нея има бунтарски дух, съпротива на статуквото и това, като че, ли най-много импонира на моя характер, и на начина ми на писане. Това обяснява защо там постигнах някакви сериозни успехи.

- Кое прави рок поезията и рок музиката по-различни?

- Това се определя от изразните средства и посланията. В рок музиката не могат да битуват някакви захаросани историйки за луната, небето, морето, ти и аз… Поне аз така мисля. В нея трябва да присъства социален елемент, някакво послание. Нека се заслушаме в  "Бийтълс", в "Роулинг стоунс". Тези гениални артисти промениха начина на мислене не само на своето поколение, но и на целия свят.

- Като първопроходчик в жанра може би сте се сблъсквали с по-сериозни трудности. Цензурата, например?

- Не мога да кажа, че цензурата много ми е пречела. Наистина тогава съществуваха комисии, които гледаха и художествената страна на нещата. Имал съм случаи, когато са искали да сменя определена дума. В песента "Безсъние" разказвам за Дон Кихон, прегърнал здраво чашата. Тогава ме повика председателят на комисията, един много уважаван и културен поет. Беше подчертал някои думи: блудници, рокери... и ме помоли да измисля нещо друго. Върху листа с текста бе написано: "Може, но с поправки. Авторът да ми се обади. Подпис...". Казах, че ще го направя, но записахме оригиналния текст. От "горе" или не се усетиха, или решиха да си премълчат. 

       

- Какво ли е станало днес с вашите герои, момчетата от малкия град, и дали "един прозорец и безброй звезди" още стигат, за да се чувстваме богати?

- Това са, както условни, така и реални образи. Затова песните имаха такъв успех, защото всеки откриваше в тях и частица от собствения си живот. Признавам, че не съм харесвал песните от младостта на моите родители, вероятно те не харесваха песните на моето поколение. Това е нормално.

Всяко поколение, всеки гимназиален випуск дори, има своите герои и музика. Вижте колко бързо днес изгряват едни популярни изпълнители и за съжаление след няколко години вече нищо не чуваме за тях. Това се случва често. Сега стремежът е да се направи някакъв "летен хит". За момента. А в това няма дълбочина, няма драматургия. А мисията на една песен, освен да забавлява, е и да ни прави по-добри, по-човечни.

- И, все пак... Запазиха ли вашите герои онези си мечти?

- Вярно, че сега един млад човек едва ли би се задоволил да живее в мансарда сред безброй звезди и да им се радва. Днес светът е много по-материален. Повтарям, че моите лирични герои са поетични образи. Ако ме попитате: Какво е станало с Дон Кихот и Санчо Панса, как се биха чувствали сега, ще ви отговоря: Не на място, разбира се.

Онези лирични герои не са днешните, но, все пак, за да продължават тези песни да звучат, значи, че те още говорят, че думите им имат смисъл.

- Рок музиката е символ на протеста. Има ли го и в днешните песни?

- Мисля, че го няма в този вид, който беше тогава. Сега нещата са обърнати повече към личното Аз. В популярната музика изпълнителите  и лирическите герои се занимават главно със своите преживявания и взаимоотношения: между него и нея. А в крайна сметка на кого му пука за това.

- А при вас как е?

- Аз обичам да разказвам истории, не търся толкова героя, а искам да има нещичко, което да бъде валидно за всички, които ще чуят тази  песен. Нещо, което по някакъв начин, повтарям, е история: на една среща, раздяла, самота, надежда, болка и още безброй неща... Това са вечните неща, на които се опитвам да направя портрет или фотография.

- На върха на славата сигурно е приятно, но човек може и да се самозабрави. Да реши, че е постигнал всичко. Застрашен ли сте вие от това?

- Аз не смятам, че има връх в творческите професия. Има само моменти на удовлетвореност от това, което си постигнал. Има и нови планове: да вървиш нататък, да разкажеш нова история, друга картина. Не се чувствам на върха и няма никаква опасност да полегна на успеха си. Всичко трае три дни. Догодина ще има друг "BG вдъхновител" и друго "Златно перо"...

- Иван Гарелов ви направи герой на документалния си роман: "Рокендрол, шпионаж и последен валс". Познахте ли се книгата му?

- Тя е много интересна, защото прави анализ на това, каква е силата на рок музиката, не само в България. Гарелов доказва, че  сближаването на младежите от двете страни на желязната завеса в онези години стана именно чрез рок музиката. Тя ги срещаше,  въпреки огромната, невидима идеологическа стена, която ги разделяше. А в допълнение ще кажа, че съм и "главен герой" в документалния пълнометражен филм на режисьора Костадин Бонев "Оловният войник", който имаше премиера преди два месеца. Филмът също е посветен на рок музиката и рок поезията.

- Готвите нов концерт рок поезия. Това по повод вашата седемдесетгодишнина ли е?

- Не. Не слагам такива етикети. Реших да го направя, защото виждам, че хората имат нужда да чуят тези песни, събрани на едно място. Затова на 25 октомври в НДК ще бъдат: група "Тангра", "Сигнал", "Фактор", Кирил Маричков, Стенли... Очаквам грандиозно рок събитие. Не знам точно колко текстове съм написал. Не съм ги броил. За мен важни са тези, които са останали. Затова съм обявил концерта си: "Песните, без които не можем".

Щрихи към биографията:

Александър Петров е български поет, автор на текстовете на много известни поп и рок песни - "Любовта, без която не можем", "Бъди какъвто си", "Богатство", "Жулиета" на Тангра  "Съжалява", "В друго време, в друг свят" на Сигнал "Приятели", "Главната улица"  - трупа Фактор и мн др. Негови са и текстовете на песни, емблематични за прехода на България към демокрация като "Времето е наше", "Последен валс", "Развод ми дай". Роден е в София на 23 септември 1953 г. в семейството на строителен инженер и художничка. Завършва българска филология в СУ "Климент Охридски". Носител на множество награди.

Исак ГОЗЕС

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук