Мария Петрова е най-популяр-ната и обичана изпълнителка на стари градски песни. Определяна от фенове и критици за Примата на жанра, вече над 20 години тя ни радва със своето изкуство. Има редица награди и медали от фестивали - почетен приятел на Истанбул, първа категория за изпълнител от Министерството на културата, първи носител на „Ловешки меч“ - отличие за културни дейци с големи заслуги, но за нея най-голямата награда си остава любовта на публиката. Досега е издала седем албума, записала е над 80 песни, 25 от които нейни авторски. Реализирала е стотици концерти у нас и по света – Германия, Гърция, Турция, Русия, Словакия, Унгария и др. Пяла е на повече от 10 езика. В разгара на пролетта Мария Петрова сподели любопитни подробности около себе си и неиздавани досега моменти от житейския й и творчески път специално за читателите на „ШОУ”.
- Мария, определят ви като Примата на старата градска песен? Тежка ли е короната и какви са нейните плюсове и минуси?
- Би било неестествено, ако не си призная, че ми е приятно да чувам ласкави думи за мен и моите песни. Нямам право да разочаровам почитателите си, след като са ме оценили по този начин. 
Плюсовете са стимулът да продължаваш да твориш и да заслужиш тази оценка. А минуси точно в моя случай няма. Между другото мен ме ласкае най-много едно определение от почитател, което започва да добива все по-голяма популярност - „Желязната лейди на шлагерната ни песен“. Впечатлена съм от оценката. 

- Какво е мястото на шлагерите в наши дни?
- Тя винаги е имала място в живота на българина. Уникална сама по себе си, докосва по неповторим начин сърцето и душата, както никой друг жанр. Това, което ме радва, е, че песните се слушат и харесват и от по-младото поколение. Самият факт, че 
“Пайнер” вече 22 години издават мои албуми
и песни, снимат клипове и документални филми за мен, ми говори, че жанрът има своята вярна публика. Щастлива съм, че последният ми диск „Златните шлагери“ присъства над година и половина в класацията на „Пайнер“ за най-продавани албуми. Това ясно показва, че хората имат нужда от тези песни. Те отразяват тяхната младост, зрялост, любов и мечти. 

- Преди да започнете да пеете, сте били педагог. На какво научихте децата?
- Основното, което исках да възпитам в тях, е да бъдат добри, уважителни, да не проявяват агресия един към друг. Да спазват морала, етиката и всичко необходимо за един подрастващ човек, който изгражда характера си. И до днес ме срещат мои ученици, прегръщат ме, плачат ... значи съм си свършила добре работата. Аз съм една щастливка, защото цял живот работих с деца, а това е най-голямото богатство. Сега съм щастлива и богата с песните си и почитателите. Чак ме е страх от толкова щастие! Благодаря на Бог!

- Пяла сте неведнъж пред Тодор Живков. Какви спомени пазите от срещите си с него? 
- Той беше много внимателен, учтив и бих казала притеснителен мъж.
Никога няма да забравя първата ми среща с него  – 9 декември 1977 г. Тогавашният шеф на културата в Ловеч – Христо Хараланов, ми се обади и съобщи, че ме канят на празник, на който ще присъства и Първия в държавата и са поканени много изпълнители от целия регион. Тогава още работех като педагог, но бях известна с майсторските си изпълнения на фолклор и шлагери на различни чествания и събирания. 

Живков много хареса изпълнението ми на „Тодоро ле, казанлъшка ябълко“ и винаги след това ме канеха да му я пея при всяко негово идване в Ловеч. Но да се върна на въпросната паметна за мен вечер. След като започнах изпълненията си, в даден момент доближих към него и

той ме погледна, усмихна ми се и това за мен бе една покана за танц

Стана и тръгна към мен. Прошепна ми на ухото, че ми се извинява, че не танцува много добре и беше видимо притеснен. Каза, че може да ме настъпи. (смее се) Моето сърце щеше да спре, но не ми личеше. Танцувахме валс, мина прекрасно. 

След танца тогавашният кмет на Ловеч - Пантелей Димитров, дойде и ми каза:  „Мария, слез на земята“. (смее се)

По време на танца Живков  ми сподели, че е силно впечатлен от изпълнението ми и ме попита: „Имате ли нужда от нещо?“. Имах нужда от много неща като всеки човек, но тактично отказах и благодарих за уважението. След време се замислих и осъзнах, че точно по онова време се раздаваха апартаменти, коли и какво ли още не на дейци на културата. Това беше в неговите възможности, но той предложи помощтта си много тактично и на ниво. 

Тодор Живков обичаше да идва в Ловеч и направи много за града по негово време - пътища, цветни алеи, градоустройство.

 - Не е тайна близостта ви със Симеон Сакскобургготски...
- След като през 1995 г. излезе първият ми албум „Пред камината“, ние с моя акордеонист Нааби Али решихме да го изпратим на Негово величество до Испания, заедно с един плакат. А да имаш плакат по онова време беше трудно и голям лукс. Не очаквахме никакъв отговор, но останахме впечатлени, когато в пощата ми пристигна отговор, който не беше служебен, а бих казала доста личен. В него собственоръчно бе написано, че благодари сърдечно и е силно впечатлен от мен и моите песни. Няма да забравя колко бях изненадана от красивия и четлив почерк и специалното внимание. В писмото имаше прикрепена фотография на първата му внучка  - той я държеше в ръце, а тя едва на няколко месеца. Много лична и мила фотография. 
Оттогава досега си кореспондираме и се поздравяваме за всички големи празници. Никога не ме е пропуснал и забравил нито за Коледа, нито за Великден или за мои лични поводи. Уважавам го и ценя страшно много.

- В предварителния разговор споменахте за срещите си с Бойко Борисов...  
- Пях по покана на шефа на „Лукойл“ Валентин Златев на семейно тържество, честване на юбилей на баща му. Аз, Веско Маринов и Данчето Христова. Когато изпълних „Иди си, есен“, баща му през цялото време ми държете ръката. Хванах с едната ръка микрофона, а с другата фустата и тръгнах из залата. В един момент видях пред себе си мъж, който слушаше и гледаше много внимателно и съсредоточено. Беше с пура в ръка.
 
“О, Боже - та това е Бойко Борисов” 

Разпознах го след няколко секунди и не успях да прикрия лекото си смущение. Не очаквах да го видя. Той реагира с голяма усмивка и видимо ме подкрепи. Вечерта премина с много песни, танци и емоции. 

- Какъв бе първият ви хонорар? 
- Първия си хонорар получих на 19 години, когато бях заместник детска учителка. Спомням си, че след като директорката на детската градина чу песента „Тиха вечер е край Волга“ в мое изпълнение бе толкова впечатлена, че ми подари златните си обеци. Бях смутена и отказвах, но тя бе много настойчива и каза, че ми ги дава от сърце. 

- Плашат ли ви самотата и годините?
- Не. Най-малко съм самотна, когато съм сама. А годините не бих искала да се върнат. Какво значи години? Аз просто не ги броя. По-важно е как се чувстваш. Банално е, но годините не ме плашат. Не ги усещам. А казват, че за самотата са нужни двама – ти и някой, който да ти липсва. При мен няма такова усещане! Аз съм си самодостатъчна. 

- Със сигурност много хора – къде с чисти помисли, къде недоброжелатели, се опитват да достигнат до обкръжението ви. Научихте ли се да познавате тази все по-рядка искреност и в същото време използвачеството и как реагирате?
- За съжаление понякога и аз греша, като всеки човек. Нищо човешко не ми е чуждо, но времето отсява точните хора и игнорира тези, които не трябва да са с теб и до теб. През пътя си досега съм срещала много предателства, интриги, подливане на вода и какво ли още не, но животът те учи и когато знаеш истината, не се притесняваш и впечатляваш от подобни неща. Спя с чиста съвест. Да му мислят тези, които са от другата страна. 
Не съм конфликтна и отмъстителна и никога не бих направила лошо на някой. Просто го игнорирам и това е – друга реакция нямам. 
Приемам завистта съвсем по философски, защото това е най-висшата форма на ласкателство. 

- Пеете по стихове на Иван Вазов, Христо Смирненски, Пейо Яворов, Ран Босилек – риск ли е това? 
- Риск е за този, който не е сигурен в себе си и възможностите си. Аз съм разбрала отдавна коя съм и какво мога – публиката ми даде тази оценка и стимул. Именно затова съм включила в репертоара си и издала в албумите си „Де е България“ на Вазов , „Горчиво кафе“ на Смирненски, „Я, кажи ми, облаче ле, бяло“ на Ран Босилек и „Поглед прощален“ по мотиви на Яворов. Това са гениални и велики български поети, които са надминали своето време и ще останат завинаги в историята. Не виждам нищо лошо в това който и да е изпълнител да пее по техни стихове, но стига крайният резултат да е на ниво и успешен. 

Митко Пайнера й е слабост 

„Пайнер” върви все напред и все нагоре и техните успехи са и мои. В началото фирмата наброяваше няколко човека, които се грижеха за всичко. Нямаше я телевизията, нямаше ги големите турнета, концерти. Прохождаха. Както те, така и аз. Но заради високото си ниво на култура и природен интелект за много кратко време Митко Димитров успя да превърне „Пайнер“ в най-голямата музикална компания. Бих казала империя. Винаги са проявявали нужното уважение към мен и жанра, който изпълнявам. Фирмата сега е много обширна, с много служители и се радвам на успехите им. Ласкае ме факта, че съм единственият изпълнител на стари градски песни в каталога им. Митко Димитров е голяма моя слабост, защото той оцени жанра. Винаги ще съм му благодарна”, откровена е Мария. 

Евгени БОЯНОВ

ОЩЕ ИСКРЯЩИ СВЕТСКИ ИСТОРИИ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА "ШОУ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА ПАЗАРА