По повод националния празник 3-ти март проф. Андрей Пантев дава интересен поглед за начина, по който всеки българин трябва да възприема тази дата. "До голяма степен това е реабилитация на пренебрежението на останалия свят към нас", споделя историкът в интервю за "Монитор".
 

- Проф. Пантев, по-различен ли ще бъде този 3 март, след като сме в условия на пандемия?
- В условията на пандемия всичко е различно. Изолацията е потискаща и в битов, и в психологически план. И все пак отбелязването и размишленията, осмислянето на тази дата би трябвало да бъдат осъществени.
 



- Какво е обаче за модерния българин една дата като 3 март?
- Модерният българин трябва да знае, че всички страни празнуват националните си празници от епохата на модерната история, а не на Античността и Средновековието, защото тогава в съвременния смисъл на думата нации не са съществували. Имало е верски различия. Така че модерният българин трябва да е наясно, че на тази дата се появява модерна България, с всичките си плюсове и минуси. Но все пак това се реализира в тогавашните условия за модерен политически и държавен живот.

- Можем ли да кажем, че тогава е нашето национално възкръсване?
- Думата е чудесна, защото е истина. Нашето средновековно великолепие и мощ, книжовността ни бяха реализирани по един впечатляващ за Европа начин. Мнозина са смятали, че българите няма да могат да се самоуправляват, че няма да имат никакви военни и културни постижения. Оказва се обаче, че 3 март е до голяма степен реабилитация на пренебрежението на останалия свят - близък и далечен, към нас.

- Тогава ли всъщност се появяваме на картата?
- Познавачите на Изтока и на Балканите специално са отбелязвали по един или друг начин, че вече има българи и държава като България, но това е било условно понятие. Когато една нация има държавен адекват, тя вече става фактор в целокупния живот на тогавашна Европа.

- Според някои историци това е единствената дата, която не ни разделя, не противопоставя обществото ни. Така ли е според вас?
- Би трябвало да не ни разделя, макар че се правят отново някои интерпретации, но така или иначе България вече става субект на балканската и европейската политика. И това е независимо от знака на оценката.

- Какво е значението за една съвременна България на Руско-турската освободителна война в контекста на днешните събития?
- Тогавашната война е била в резултат на силното обществено мнение в полза на българите, на техните страдания, на волята им за самостоятелен живот. Така че поставянето на държава с име България, въпреки че в началото е с васален статут, маркира новата модерна българска история и в държавни измерения.

- С какви митове се сблъсквате все още по отношение на тази война? Самите ние осъзнаваме ли значението й и можехме ли да постигнем държавността си без чужда помощ?
- Никой на Балканите не е постигнал самостоятелно своята държавност. И американците не са се освободили от английското владичество без чужда помощ. И в това няма нищо укорително. Ние бяхме поставени в особено положение на Балканите, най-плътно бяхме ограничавани от свободите. Всички други балкански страни без Албания имаха самостоятелен живот. Така че беше невъзможно без външна намеса да бъде осъществен този освободителен акт.

- Като говорим за 22 септември и обявяването на Независимостта, изтъкваме като пример за блестяща дипломация. Кое е по-силното - дипломацията или оръжието?
- Зависи от случая. Ясно е, че е по-добре да няма война, но решителните процеси и събития в европейската история обикновено са постигани с проливане на кръв. Няма красива война, всички са жестоки. Но има справедливи, които съзидават нещо ново.

- Попитах ви с какви митове се сблъсквате по отношение на тези събития, имаме ли още комплекси, делим ли се на русофили и русофоби?
- Разбира се, но това са парвенюшки разграничения. Фактически няма страна, която сама да е осъществила подобен освободителен акт. Както казах, понеже спецификата на нашето положение е било такова, не бих казал, че има митове. Този акт е реален, исторически, с перспектива в бъдещето. Все пак имаме комплекси, че България се пръква не от мощно народно въстание, а в резултат на война от две имперски сили. Така или иначе обаче имаме присъствие в нашето освобождение, това е нашата воля за самостоятелен живот.

- Как звучи в днешно време една дума като освобождение? Доколко сме свободни днес и умеем ли да ценим свободата?
- Не сме свободни, но все пак официално сме провъзгласили своя суверенитет като съюзничество. Особено във външната политика не можем да си позволим нещо, което не е одобрено от някой друг. Но така или иначе самият факт, че имаме държава, че имаме принадлежност към нея, е велико историческо постижение.

- Променят ли се събитията в контекста на днешното съвремие, често се говори, че историята се пренаписва? Има ли такова нещо?
- Не знам доколко се пренаписва, все пак остава реален факт, че беше премахнато едно чуждо управление и България се присъедини към семейството на европейските държави.

- Какви са изводите за тези години, какво взехме от това?
- Изводът е, че за да бъдем забелязани, трябва да имаме собствена стойност, поведение и усилия, които могат да бъдат подпомагани. Но най-първо трябва да бъдем забелязани. Така се случи в навечерието на националната освободителна война.

- Но за да те забележат, явно трябва да извършиш нещо велико, не е ли така?
- Така е, то беше направено. България беше забелязана като люлка на своя собствена цивилизация, с въстания, бунтове, просветна и църковна дейност. Заради това от Дъблин до Петербург всички симпатизираха на българите. Нямало е голям английски град, в който да не е имало движение в подкрепа на българите. Разбира се, решително значение в това отношение има руското оръжие и руската военна акция на Балканите.

- С какво можем да бъдем забелязани днес обаче?
- Ние сме забелязвани, само че не винаги в положителен аспект. Често самите ние се славим с негативните си страни навън.

- Периодично се спори дали 3 март трябва да е датата за националния ни празник. Вие съмнявали ли сте се в това като историк някога?
- Никога. Това е изначалният взрив на българската държавност. Дали съвпада с нашия идеал, е друга тема. Но тогава на европейската сцена завинаги застава държава с името на нашия етнос и нация.

- Казвате, че нито една държава не може да постигне такъв успех сама. Това трябва ли да ни е като червена лампичка, че трябва да сме обединени?
- Разединение политическо би трябвало да има и това е есенцията на демокрацията. Но не и противопоставяне. Много хора са имали различни виждания за това как България да бъде реализирана преди Освобождението, но не бива да има братоубийствени противопоставяния. Колкото до това, че има различни мнения, няма нищо тревожно и укорително.

- Какво научихме в една такава тежка година на пандемия?
- Научихме, че държавата все пак има значение. Когато беше удавена в словесния водопад на глобализма, се оказа, че тя е основната функционална сила, която може да ни предпази. Виждате, че всяка страна се затвори в себе си, за да спасява своите граждани.

- Ще влязат ли тези събития в историята?
- Разбира се, ще влязат, въпреки че без блясък, не със светлина, а като изпитания в личностен и обществен смисъл.

- Повече обединени или повече разединени бяхме в тази година?
- Бяхме обединени само в страха си. Обединение има само когато ни дебне някаква заплаха. Несъмнено обаче не беше лоша реакцията на държавата в тази ситуация и това е смисълът на съществуването на самата държава. Предназначението й е да те пази от всякаква опасност.

- А в какво бяхме разединени?
- Разединени по различен начин. Най-отблъскващото е, че разединението не е в идеен и философски смисъл, а кой да управлява и кой да се докопа до властта.

Визитка

Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при БАН. Преподавал е в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ - ХХ в. Проф. Пантев беше депутат от Коалиция за България три мандата.