На 28 декември т.г. писателят и журналистът Йото Пацов навършва 70 години. Автор е на близо 20 книги с разкази, новели, романи, публицистика, негови произведения са превеждани на руски, английски, арабски, украински и други езици. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели в САЩ и по света, Съюза на ловците и риболовците в България. Почетен гражданин на Луковит. Носител е на редица литературни награди, както и на „Златната муза” за високи творчески постижения и принос в развитието на културните връзки между България и Русия.
Член е на екипа на литературния проект на Ангел Колев „За буквите”, който проправя пътя на българската литература в САЩ вече близо 20 години. През 1986 г. Йото Пацов заедно с колегата си Любен Антонов стават първите чуждестранни журналисти, проникнали в зоната на Чернобилската катастрофа само двайсет дни след взрива.
 
- Изминаха повече от 30 години, откакто ти и Любен Антонов станахте първите чуждестранни журналисти, който се озоваха в зоната на Чернобил. Какви чувства останаха у теб след това паметно пътуване?
- Така е, ние бяхме двама български журналисти – аз, в качеството си на кореспондент на “Работническо дело”, и Любен Антонов, кореспондент на Българското национално радио в Русе. Трагедията наистина бе впечатляваща и подтискаща. Тогава ме потресе срещата с обречените на смърт в тази катастрофа младежи, майки и деца, въобще хора, видях чудовищната жестокост на системата, която мобилизираше без колебание и изпращаше в ада на Чернобил и в най-тежко поразените райони българи, гагаузи, татари и други малцинства да “овладяват положението”. Усещането за това, че хората имат ниска цена за това общество бе истински шок за нас. От друга страна именно тези хора ограничиха рамките на трагедията, на тяхната саможертва и на техните анонимни усилия дължим това, че Чернобил не стана световен катаклизъм.


 
- А как гледаш сега на случилото се от дистанцията на времето?
- Казвал съм го и друг път – катастрофата в Чернобил е ясно и категорично напомняне за опасностите, които носят новите технологии и в частност – използването на ядрената енергия. Но искам да подчертая – не самата ядрена енергия сама по себе си, а човешката небрежност, некомпетентност, лекомислие – т.е. това, което причини Чернобил и го превърна не само в една от най-големите техногенни катастрофи в историята на човечеството, но и в нарицателно за подобни трагедии. Аз се върнах от там с дозиметър, който бе отчел стойностите на радиацията, която бях поел.

Сигурно още е някъде из архива ми. Но не помня цифрите и дозите – помня обаче двете майки с детски колички на площада в Макаров, които разхождаха бебетата си сред тази незрима смърт единствено с идеята да ни убедят нас, чуждестранните журналисти, че нищо кой знае какво не се е случило. Само половин час след като ги видяхме под огромния лозунг „Ласкаво просимо” /”Добре дошли/, опънат като че издевателски на сградата на градската управа, се срещнахме с героите на Чернобил – пожарникари и милиционери, младежи, пожертвали живота си в усилията да помогнат на поразените си колеги в централата, на които им оставаха седмица-две живот…
 
- При споменаването на Чернобил днес в съзнанието ни изниква апокалиптична картина. А какво всъщност видя ти тогава там?
- Сега вече не мога да подредя хронологично местата, през които минахме – Розважев, Термаховка, Гавронщина, Гудзевати, други села… Някои бяха напълно евакуирани, в други животът бе замрял. Мисля, че именно в пустите села ни обзе страхът и чувството на обреченост. Бяхме без каквато и да било защита – облекла, противогази, единствено дозиметрите ни напомняха за вездесъщата опасност.

Но впрочем и войниците, които караха цистерните с вода от река Припят и миеха навсякъде асфалта и в населените места, и по пътищата в този район, бяха с обичайните си униформи. Беше горещо и сухо, нямахме представа в каква степен са радиоактивни облаците прах по пътя. Може би това бе най-страшното – съзнанието за вездесъщата невидима смърт, пред която човек е напълно безпомощен, и то в пейзажа на една пищна зелена пролет, сред птичите песни и слънчевия блясък, след житните поля и тъмните прохладни гори…


 
- А това приключение имаше ли за вас някакви здравословни последици?
- От тогава минаха вече 33 години, а аз все още не смея да кажа категорично „не”. Колегата Любен Антонов приключи вече земния си път без в това да има дял, както смятам, преживяното тогава. При мен като че ли също няма поражения. Може би има значение и това, че когато се завърнахме от Украйна през 1986 г. бяхме задължени да правим в рамките на една година всеки месец контролни медицински прегледи, бе ни определена и специална диета, безплатна при това, която включваше такива продукти, каквито се даваха на космонавтите по онова време – например червено вино „Каберне совиньон” от района на Бяла, Русенско.
 
- А мислил ли си да погледнеш тези събития през очите на белетрист? –
- Да, но все още не съм го направил. Но мисля, че го дължа на първо място на Любен Антонов, и на второ – на дъщерята и на сина си, за които този свят, слава Богу, е вече в небитието, както и на всички, които с цената на младия си живот спасиха света от този ужас.

Интервю на Исак ГОЗЕС