Когато човек се роди, едно от първите неща, с които се запознава и започва да опознава света, са куклите. В детското въображение те оживяват, говорят, мечтаят, пътуват в приказни светове и притежават магически способности.
Но с времето детството избледнява, а куклите отстъпват място на сериозните дела на възрастните.
Има обаче едно място, където куклите никога не губят своята душа – кукленият театър. Там те оживяват отново и отново, разказват истории, разсмиват и разчувстват, предизвикват размисъл и създават магия.
Какво се крие зад завесата на това изкуство? Как се създава една кукла, какви тайни умения трябва да притежава кукловодът, кои кукли са били арестувани и защо, и как български кукли намират път към японската сцена? За всичко това и още много ни разказва директорът на Столичен куклен театър Иван Райков.
Директорът на Столичен куклен театър Иван Райков, снимка: Столичен куклен театър
Личен път и мотивация
- Как и защо се зароди любовта ви към театъра? Имаше ли конкретна постановка, миг, реплика или жест, които ви накараха да се влюбите в сцената?
- За мен това бе един вид орисия. Откакто се помня се занимавам в това. Още от дете ми бе интересно това изкуство, този вид театър. Мога да кажа, че съм от малкото щастливци, които се занимават с нещо, което от дете са искали да правят. Целенасочено съм го търсил.
Когато кандидатствах в академията, дори не си помислих да подам документите за друго. Обикновено хората кандидатстваха „Кукли“ за всеки случай, а аз кандидатствах единствено и само това.
През годините това съм преследвал и съм щастлив, че продължавам да се занимавам с него.
- Спомняте ли си първата куклена постановка, която гледахте? Какво усещане остави у вас?
- Да, помня я. Едно представление, което се казваше „Патенцето“ и се играеше в салон „Янко Сакъзов“. Историята бе за едно патенце, откраднато от лисицата и децата бяхме помолени да помогнем. Разделиха ни на две групи - едните трябваше да лаят като кучета, а другите да стрелят като с пушка, за да се уплаши лисицата и да избяга.
Спомням си, че беше много шумно. Аз бях от тези, които трябваше да лаят и явно хубаво съм лаял. Помня го това представление.
- Какво бе най-голямото предизвикателство в кариерата Ви досега?
- Предизвикателствата край нямат и всяко следващо е с една крачка напред и е по-голямо. С годините и натрупания опит искам да направя и това, и това, и това... Предизвикателство е всеки следващ проект.
- Ако можеше да се върнете назад, какъв съвет бихте дали на себе си?
- Нещо по-скоро в личен план: Не влагай толкова нерви, не всичко е на всяка цена. Малко по-спокойно.
- Имаше ли момент, в който искахте да се откажете и какво Ви върна обратно?
- Да, имаше един момент, в който бях в безизходица, незнаейки накъде и как да продължа. Годините в началото на Прехода ме завариха като артист в Стара Загора.
Тогава вече нямаше какво да дам и да направя повече поне за себе си там и без конкретни планове какво ще работя и ще правя как ще се издържам, когато се върна в София, реших – тръгвам, пък каквото ще да става.
Благодарение на това, че въпреки всичко намерих начин - било малко на частно, било ходейки на кастинги за дублажи на филми, останах в професията.
Много голяма част от моите състуденти в този период престанаха да се занимават с театър и поеха в друга посока. Театърът е от една страна трябва да го носиш в душата си и силно да го искаш, но трябва да си готов на много жертви, за да останеш на този път.
Работа в Столичния куклен театър
- Казват, че кукленият театър е по-труден от класическия, защото актьорът трябва да мисли и за куклата? Вярно ли е това?
- Вярно е! От позицията на натрупания ми опит и години, мога да кажа, че има определени предизвикателства и много големи разлики с драматичния театър.
Да, и двете са сценични изкуства, и в двете става въпрос за истории, съдби, характери. Но кукленият театър е много синтезиран. В кратко време трябва да се развие действието.
Обикновено нашите представления са около час – час и 10 минути най-много и всичко трябва да е много концентрирано - и образите, и характерите им да са много ясни, и историята, и посланието, и визуалната страна на представлението. Освен това той е много метафорично изкуство.
Драматичният театър много разчита на словото, на дългото действие, някои от представленията са от 2:30 часа с антракт, че и повече. Там може да разгърнеш един образ по различен начин.
При нас синтезирането на посланието, на характерите и на всичко онова, което трябва да стигне до зрителя, води до изключителна концентрация и натовареност на актьорите.
В същото време режисьорът е този, който трябва да намери най-верния път всичко това да се случи и реализира на сцената. Да е ясно, да е достъпно за нашите зрители, които са предимно детска публика. А в същото време и актьорът да има удовлетворението, че е свършил нещо невероятно.
- Как се изгражда връзката между актьора и куклата?
- Това е процес, който започва още от първата репетиция. Обикновено режисьорът е крачка напред и знае какво цели от всяка една от куклите, от всеки един персонаж. В работата на актьора има не малка доза занаят. Като музикантите, като цигуларите, които за да поддържат форма, трябва да свирят гами непрекъснато и да се упражняват.
Актьорите трябва да имат добра техника, за да работят с куклите. На мен лично като актьор ми се е случвало когато още ми се изработва куклата в ателието, да отивам там да я виждам на различни етапи, а не да чакам репетицията, в която ще ми я връчат в ръцете.
Случвало се е по моя молба да са променяли нещо, за да ми е малко по-удобно, малко по-лесно, за да направя определен жест или определен трик.
Имам един пример, когато работих в театъра в Стара Загора. Там направиха една кукла по моите ръце и когато напуснах театъра, те се опитаха да възстановят представлението, но не успяха, защото куклата не беше удобна на актьора, който трябваше да ме замести.
- Как бихте описали постановките, които представяте на някого, който не е чувал за тях?
- Въображение, вълшебство, силна визуална страна и в същото време ясно и категорично общочовешко послание.
Откриване на Софийски куклен театрален салон 2025, снимка: Столичен куклен театър
- Какви послания се стремите да предадете чрез представленията? Какво искате да оставите в сърцата на зрителите?
- Нашите зрители, децата, сега са атакувани от всевъзможни медии, от анимационни канали, но дори да са много по-различни от децата, които сме били ние преди няколко поколения, до ден днешен те се вълнуват от приятелството, от справедливостта, от честността, от доброто, от злото.
Ние работим с много ясни категории, макар че се опитваме понякога черното да не е толкова черно и бялото да не е толкова бяло.
В детското съзнание тези категории - добро, зло, справедливост, несправедливост, обич, омраза са много категорични. Децата още не правят разлика в нюансите. Затова се стараем да провокираме у тях този разговор за основните етически категории.
- Как се справяте с конкуренцията на интернет, на анимацията, на видеоигрите?
- Детето си е дете. Ние не може да пренесем анимацията на сцената, въпреки че кукленият театър дава много средства - героят да полети, лошият да се пръсне...
Стараем се да запазим онзи романтизъм в нашите представления и агресията да бъде на втори план, за разлика от много анимационни филми, в които виждам много силна агресия, която съм изненадан, че децата приемат, но не в крайната ѝ форма.
Децата трябва да се научат, че не всичко е игра!
- Кой е на логото на театъра?
- Ежко Бежко Таралежко. Логото е направено от Стефан Кънчев - художник, специалист по запазени марки. По време на социализма е направил логата на всички големи държавни институции и предприятия. Негово е логото на Балканкар, на Пловдивския панаир, на Родопа, на НДК, първото лого на БНТ и други.
Логото на Столичния куклен театър е неповторимо и носи характера на театъра. Хем е ръка (петрушка), хем е таралеж, защото боцка с игличките. Хем е закачливо, хем в същото време може да те боцне, да боцне управниците.
Логото на Столичен куклен театър
- Кое е по-трудно – да накараш дете да повярва в магията на куклите или да убедиш възрастен, че това изкуство не е само за деца?
- Второто определено. Това е много хубав въпрос. Ако трябва да съм честен, децата са много чисти и отворени и с тях много лесно се работи. Когато си на вярната вълна с вярното послание, лесно може да ги спечелиш.
В същото време трябва да си много честен с тях, те усещат всеки един фалш, всяко едно неистинско твърдение или послание и понякога много остро реагират - обаждат се, протестират, помагат на добрите по време на представление.
А възрастните... нека да знаят, че в световен план кукленото изкуство се е появило не като изкуство за деца, а за възрастни. То се е появило по пазарите и панаирите, когато пътуващи артисти са играели, а основни персонажи са били силните на деня, които са били подигравани.
То е било един вид отдушник за хората. Не са могли да накажат някой, който е казал лоши думи срещу царя, или срещу кмета. Защото кой ги е казал? Куклата.
Дори има такъв изключителен пример в световната история. По време на Втората световна война в Чехия две кукли - баща и син като персонажи - Спейбъл и Хурвинек, заради своите остри шеги срещу нацистите и SS, са били пленени и затворени в касата на Гестапо, защото те са сеели с шегите си пропаганда, която не е била удобна на властимащите.
Куклите Спейбъл и Хурвинек, музей на восъчните фигури в Прага, Чехия, снимка: Shutterstock
У нас в едно от старите представления, през 62 година по време на Желязната завеса, когато упадъчната западна култура е била забранена, тук в театъра е било поставено представление като пародия.
В него двама пирати пеели и танцували "Twist again". За да чуят песента хората се нареждали на дълга опашка, а 6 месеца напред е нямало билети за представлението. Властта обаче не е могла да каже нищо, защото това е било пародия.
Та ако нашите зрители поогледат афиша и решат да дойдат на представление за възрастни, няма да съжаляват, защото ще има за какво да си поговорят после вкъщи или да останат трогнати от посланията, с които кукленият театър може да достигне до тях.
Сцена от "Авеню Q", снимка: Столичен куклен театър
Куклите никога не спят!
- Как се създават и оживяват куклите? Разкажете ни за процеса – от идеята до сцената.
- Това е по-скоро предмет на документален филм. Процесът е доста дълъг. Куклата първоначално се ражда в съзнанието на художника, който работи заедно с режисьора по персонажа и какво искат да постигнат с него.
После се минава през хиляди рисунки и скици. 50, 70, 100 различни скици на лицето или фигурата на тялото, облеклото, тъй като всичко трябва да е уточнено преди изработването.
След това се правят технологични чертежи - дали да има очи, които да мигат, дали да има уста, дали няма да му щръкнат ушите. На всичко това се правят чертежи в анфас и в профил.
Следващата стъпка е нашето художествено ателие. Там худониците-изпълнители и скулптурите започват да работят, за да направят главата на персонажа.
Това е дълга и бавна работа, защото всяка една черта и линия трябва да бъде спазена. Това не е живо лице, което да се променя или да има мимика. Често се случва лявата страна на лицето да носи един израз, дясната – друг, да е асиметрично.
Използват се различни материали. Може да се използва глина, или да се извади калъп от гипс, след което да се направи папиемаше, за да е куха главата и да се разположат в нея механизмите.
След което влиза конструкторът със своите тайни и хитрости как да се движат ръцете, как да се навежда главата, как да се обръща наляво или надясно.
После идват отново художниците, слагат се перуките, после идват шивачите, шият костюмите и т.н.
Всичко това е, за да може актьорът да има в ръцете си една удобна за работа кукла и в същото време тя да категорична на сцената, да носи своя образ, своя характер.
- Какви са различните видове кукли?
- Някой твърдят, че марионетката е царицата на куклите, тя е много специална и изисква изключително съсредоточаване от артиста, тъй като тя не е в ръцете му. Заради конците всичко е забавено и е на разстояние. Марионетката изисква повече време за усвояване, много се работи с тежестта и инерцията на самата кукла.
Петрушките са кукли, в които влиза ръката. Могат да бъдат много пъргави, много живи, те носят много гротеска, много хумор.
Явайките са друг тип кукли, при които актьорът има контрол на главата и тялото в едната си ръка, а с другата си ръка, посредством щеки, управлява двете ръце на куклата. Те пък са с широк жест, те са романтични, много хубаво танцуват.
Маскотите са много хубави – това е маска, я която влиза целият актьор. Децата много харесва такива маскоти, защото стават огромни кукли.
Кукли - марионетки от постановката "Снежанка и седемте джуджета", снимка: Столичен куклен театър
- Какви материали използвате за създаването на куклите?
- Едно с едно еднакво няма. Зависи от въображението на художника и решението на режисьора какво искат да направят в едно представление.
Много стандартни техники и процедури се ползват като скулптиране, като папиемаше, като дърворезба. Ползваме различни силиконови материали. Няма рецепта. Всяко едно е само за себе си.
- Използвате ли рециклирани материали?
За някои от нещата може, но не за всичко.
- А случвало ли се е някоя кукла от една постановка да заживее нов живот с козметични промени в друга постановка?
- Това не си го позволяваме. Първо защото трудът на художника е защитен от Закона за авторското право. За да използваме кукла направена за едно представление в друго представление, трябва да имаме позволението на сценографа. Всеки режисьор предпочита всичко да е изработено само за неговото представление.
Може да се използва повторно, но ако е сборно представление. Например Новогодишен концерт, но тогава е ясно, че са събрани кукли от други представления.
В театъра, макар и много притеснени от липсата на място, сме си наложили дори едно представление да е свалено и вече да не се играе, кукли да не се бракуват, да не се изхвърлят. Те се пазят с надеждата, че някой ден ще имаме място, за да направим музей на куклите.
Правим много често сценографски изложби, като изваждаме кукли от склада. Направихме голяма изложба по повод годишнина на театъра, за която бяхме извадили почти всичко от склада. То мина през частична реставрация, освежаване.
Правили сме изложба и покрай премиера на нова версия на представление. Например на "Малкия Мук“. Тогава показахме куклите от предишната реализация през 80-те години на миналия век, за да направим сравнение какво е било тогава на сцената, какво имаме сега.
Сцена от постановката "Малкия Мук" през 1987 г., снимка: Столичен куклен театър
Сцена от постановката "Малкия Мук" през 2020 г., снимка: Столичен куклен театър
Сцени от постановката "Малкия Мук" през 1987 г. и 2020 г., снимки: Столичен куклен театър
- Какви иновации прилагате в своите постановки, разкажете повече за новите технологии, мултимедия и други средства в кукления театър!
- Частично използваме, но сме малко предпазливи по отношение на новите технологии. В ателиетата използваме 3D принтер за някои от нещата.
Докато принтерът принтира стави или длани, или други части от механизмите, хората могат да работят нещо различно.
Предварителната подготовка не е лека, но когато имаш да изработиш много еднакви детайли, е от помощ. Използва се и мултимедия. Всичко зависи от въображението на режисьора и постановъчния екип.
- От всички жанрове, които поставяте - куклената миниатюра, музикалната приказка, пантомимата, театърa на сенките, комедията и сатирата, до движенческия театър, представленията за възрастни, дори мюзикъл, имате ли любим и кой е той?
- Не се старая да имам любим. Преследвам това, което с годините е утвърдено – да имаме от всичко за всеки. Да имаме представления и за малки, и за по-малки, и за тийнейджъри и за по-възрастни.
На 2 април ни предстои премиера на представлението „Точка“, което е за бебета, за деца от 0 до 3. Наред с това имаме семейни представления, които е добре да бъдат гледани от децата с техните родители, защото те дават повод за разговор после вкъщи.
Престои премиера на постановка за бебета "Точка"
Имаме представление, адаптирано за тийнейджърска публика - “И ние играем Ромео и Жулиета”. То е за деца, които се смятат за големи за кукления театър, но в същото време са малки за драматичния театър с неговите сериозни и дълбоки проблеми.
Пиесата е съкратена частично, извадени са основни линии и персонажи и когато имаме организирана публика от училище, зрителите с голямо внимание следят и слушат. Може би и тук не е за подценяване, че насреща имаме един автор като Шекспир, при който всеки може да намери нещо за себе си.
При едно от организираните посещения на ученици една от преподавателките им ми каза: "Благодаря ви, че сте намерили начин да запознаете децата с тема, за която родителите още не смеят да отворят уста вкъщи".
Сцена от постановката "И ние играем Ромео и Жулиета", снимка: Столичен куклен театър
Послание към младите артисти
- Какъв съвет бихте дали на младите хора, които мечтаят да се занимават с куклен театър, но се страхуват, че няма бъдеще в това изкуство?
- Да са търпеливи. Има едно основно правило, което и аз съм спазвал през годините. Не искай от живота повече, отколкото той сам е склонен да ти даде. Ако усетят и най-малко колебание, че това не е тяхната професия и се почувстват не щастливи и не богати, със сигурност няма да станат богати с тази професия, да търсят своето щастие другаде.
- Но, ако и Вие сте получили този съвет едно време, когато сте били в Стара Загора, сега нямаше да сте тук.
- Аз бях с единия крак навън и може би тази моя упоритост, че все пак го обичам това нещо надделя. Бях намерил какво да работя, изкарвах някакви пари в онези трудни години 90-91 година, достатъчни, за да си покрия разходите, но не бях щастлив.
С годините много се промениха фокуса, отговорностите и задълженията ми, но продължавам да се занимавам с това, което обичам.
- От 2002 година Столичният куклен театър организира Международният фестивал-биенале за уличен и куклен театър "ПАНАИР НА КУКЛИТЕ", какво да очакваме?
- Следващото издание ще е 2026 г. Съвсем скоро ще започне подбор на бъдещи заглавия, има много административна работа – осигуряване на финансиране, писане на проекти, поддържане на добра комуникация с партньорите, които имаме - Столична община, Министерство на културата, Театралната академия, Съюза на артистите...
В същото време от много голяма помощ са ни чуждестранните културни институти, които с радост, когато им предложим, че имаме представление в тяхната страна, намират начин да ни подкрепят, било финансово, било логистично.
Тези партньорства са изграждани години наред и много ни помагат при реализацията на фестивала. Стараем се всяка година да има нов сегмент, да има надграждане, било като форма, било като тематика, било като изразни средства.
Очаква ни едно интересно издание, защото догодина ще бъде и 80-годишнинта на театъра и вероятно ще бъде 2 в 1. Няма да е леко, но тук никой не си пести силите.
Отношения между България и Япония
- Споменахте международните партньорства. Преди дни получихте грамота от японския посланик Хисаши Мичигами за значителен принос за развитие на двустранните отношения между България и Япония, трудно ли е да се работи с хора от „Страната на изгряващото слънце“?
- Благодарни сме, че бяхме отличени с тази награда, която е плод на дългогодишното ни сътрудничество с японското посолство в организирането на "Дните на японската култура в България".
Директорът на Столичен куклен театър Иван Райков получава грамота от японския посланик Н. Пр. Хисаши Мичигами
От друга страна театърът има партньорски взаимоотношения с театър „Пук“ от Токио, които датират от 58 г. на миналия век. Това нещо през годините се е развивало с взаимни гостувания и прерасна в един проект, който стартира през 2018 г. за размяна на творчески екипи и човешки ресурси.
Тогава представлението „История за чайка и банда котараци“ на Столичен куклен театър с режисьор Катя Петрова беше поставено в театър „Пук“, Токио със смесен актьорски състав – част от артистите бяха българи, част – японци.
Сцена от постановката "История за чайка и банда котараци" със смесен актьорски състав от България и Япония, снимка: Столичен куклен театър
Проектът продължи и през 2023 години и бяха направени 11 представления в Токио и някои от големите градове. Поради големия интерес проектът ще бъде продължен и това лято ще има около 30 представления, като все още се работи по програмата.
Работата с японските колеги е и удоволствие, и изключителна отговорност, тъй като те са много стриктни, много точни. Когато едно нещо е фиксирано, те са изключително коректни и точни.
Ние сме по-артистични. Но пък смесването на двете култури в нашия случай даде прекрасен резултат, заради това е и желанието на японската страна да продължи и тази година.
- Япония е страната с една от най-старите запазени театрални традиции в света като най-популярен е театър Но, другата е Кабуки, но малцина знаят, че именно куклен театър - Бунраку е третата. В кои аспекти българският театър може да научи нещо от японските традиции и обратно?
- Беше ми притеснено, когато се срещнахме очи в очи с японските колеги и започнахме да работим. При тях традицията е изключително силна, вече се е превърнала в канон.
Например в Бунраку една кукла се води от 3-ма души. Единият актьор води главата и дясната ръка, другият – лявата, третият – краката. За да може актьор да води главата и дясната ръка чиракува и учи 6 години. Именно главата на героя води действието - накъде ще погледне, как, колко рязко. Това определя характера и поведението.
В Япония играят строго типични персонажи, които имат много канонизирана движенческа партитура. Жестът се изпълнява точно така, защото той изпълнен по един начин означава определено нещо. Ако е направен по друг начин, тогава смисълът е друг.
Японците не гледат само словото, те "четат" и движението. Ние много, много не разбираме, по-скоро гледаме общото въздействие, което имат персонажът или сцена, докато те успяват в тези детайли да открият и допълнителни нюанси, които на нас ни убягват.
Японската култура е изключително запазена. И до ден днешен по улиците на Токио може да се видят хора, облечени в кимона. Те не ги обличат само на празник, или когато отиват в храм, а ги носят като знак на уважение.
За мен беше удивително да видя по улиците на Токио и млади хора облечени по този начин.
- Япония е една и от най-технологично напредналите нации, забравили ли са японците театъра, или напротив, продължават да се пълнят залите?
- Ние имахме удоволствието и щастието да играем на пълни зали в различни градове. Аз успях да гледам Кабуки в Националния им театър. Отидох на следобедно представление, което бе от 2 часа. Зала за 1200 души беше пълна и с моя японски водач купихме последните 2 билета, които бяха за едни сгъваеми столове.
Изключително уважителни са японците към изкуството и към изкуството на живо. Въпреки всички технологии и възможности, театрите им са пълни.
- Като гледахте техни постановки има ли разлика в сюжетите, които представят?
- О, да! Специално за кукления театър са близки до нашите. Основните теми са приятелство, любов. Докато например Кабуки - това е театър, който не се е променил в последните 500 години нито като текст, нито като костюми, нито като грим.
В помощ са новите технологии с осветление или сценична механизация, но там канонът е изключително стриктен.
Интериор на театър, който се използва за Кабуки изпълнения, Кагава, Япония, снимка: Shutterstock
Представлението, което гледах, имаше образователна част. В първите 40-45 минути водещият актьор разказа на публиката защо това е така, този костюм и тази маска какво означават, къде стоят музикантите, как се отварят завесите, защо е такъв сюжетът. Разказа абсолютно всичко. Представлението бе една семейна трагедия.
Всяка роля в Кабуки се играе от мъже, независимо дали е мъжка или женска. Нещо като в елизабетинския театър.
За мен най-удивително бе, че актьорите са изключителни звезди в Япония. Интересуващите се от театър им знаят имената и когато актьор излезе с нов персонаж, той е посрещнат от аплодисменти, след което си потъва в ролята.
Изключително уважително е това към живото изкуство и театъра.
- Освен с Япония, имате отношения и с други страни. Къде е по-трудно да се играе пред родна или пред чужда публика.
- Еднакво отговорно. Независимо дали сме тук, или другаде, нашите артисти дават максимума. Винаги има един момент на адаптация, попадаш на чужда сцена. Затова се прави репетиция и се адаптира представлението.
Преди имаше представления, които се играеха на чужди езици. Нашите артисти са играли на немски, френски, руски, испански...
Имахме турне в Китай преди 10 години. Бе невъзможно да се научи представлението, защото в китайския дължината на всяка гласна променя смисъла на думата, затова бяхме направили такава адаптация, в която имахме и субтитри.
Възлови текстове от представлението бяха преведени, изпратени в Китай, прочетени от китаец, за да сме сигурни в произношението, и след това интегрирани в представлението.
- Останала съм с впечатлението, че в азиатските страни имат така да се каже театри за чужденци. Във Виетнам имат Воден куклен театър, в Южна Корея - Нанта, в Китай – театър "Го", в Япония – "Но". Човек може да не знае езика, но разбира смисъла. В България имаме ли подобен театър или постановка?
- По мое наблюдение май нямаме. Нашият театър се стреми да спазва европейската традиция. Нашият театър е по-словесен.
Кой е Иван Райков?
Директорът на Столичен куклен театър Иван Райков, снимка: Столичен куклен театър
Завършва специалност актьорско майсторство за куклен театър в театралната академия през 1986 г. в класа на професор Николина Георгиева.
През 1994 г. се дипломира като Магистър по режисура за куклен театър, отново в НАТФИЗ “Кр. Сарафов”, в класа на проф. Николина Георгиева. А през 2014 г. специализира Мениджмънт в областта на културата, във Философския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”.
Професионалният му път е свързан с Държавен куклен театър Силистра, Държавен куклен театър Стара Загора и Столичен куклен театър, където постъпва, като актьор през 1994 година. От 2004 е заместник директор а от 2019 директор на Столичен куклен театър.
В професионалната си кариера има множество роли и постановки като режисьор – „Снежанка и седемте джуджета“ – ДКТ Варна, „Джуджето Дългоноско“ – ДКТ Стара Загора, „Снежната кралица“ и „Стана нещо необикновено“ в Столичен куклен театър и др.
В Българска Национална Телевизия има множество участия в детски предавания и поредици – „Педя човек, лакът брада“, „Лексикон“, „Гугулиада“, „Лека нощ, деца“ и др. В периода 2000 – 2006 г. работи и за БНТ като сценарист и режисьор на детската телевизионна игра „Ала Бала“.
История на Столичен куклен театър
Основан през 1946 г. от актрисата Мара Пенкова с лични средства, първият куклен театър в България успява да предизвика голямо обществено внимание. Само две години по-късно е гласувана субсидия и трупата получава статут на държавен професионален куклен театър.
През годините Столичен куклен театър е създал редица емблематични спектакли, донесли слава на българското куклено изкуство по цял свят – от Куба, САЩ и Канада, през страните на Европа, чак до далечна Япония. Досега на сцената на театъра са поставени над 350 заглавия.
Столичен куклен театър поддържа над 30 спектакъла в репертоара си и реализира между 3 и 4 премиери всеки сезон. Годишно на сцената му се играят повече от 300 представления пред над 65 000 зрители.
Столичен куклен театър е създател на Международния фестивал за уличен и куклен театър ПАНАИР НА КУКЛИТЕ, който представя едни от най-интересните и модерни заглавия в областта на кукления и уличен театър не само от България и Европа, но и от целия свят.
Цанка ДОНКОВА, БЛИЦ
