Началото на декември 1994 г. Голяма група от 50 туристи, на възраст между 10 и 65 години, тръгват на 2 декември към връх Амбарица в Стара планина.

Те потеглят със сопотския лифт към хижа „Добрила“, оттам продължават към връх Амбарица, на 2166 метра надморска височина. Трябвало е да пресекат билото и да се спуснат към едноименната хижа, която е на 1533 метра надморско ниво.

Към 16 часа попадат в плен на мъглата. Губят ориентация. Настава паника. Страхът от изгубване и замръзване разцепва групата. Някои решават да тръгнат напред сами. Към 1 часа след полунощ 11 души, сред които и най-малката туристка, 10-годишната Ева, решават да се окопаят в навеите, за да изчакат утрото и проясняване на времето. Останалите 39 тръгнат в посока, която смятат, че е правилната – към хижата… Бялата смърт застига 12 туристи.

"Беше най-кошмарното ми преживяване, признава хижарката на “Амбарица” по онова време - Олга Атанасова, пред вестник „Марица“. Олга е опитен планински водач,  прекарала 28 години от живота си в планината. На вечерния сеанс във фаталния петък от “Добрила” й се обажда Тодор Григоров, главен секретар на ЦС на БТС, който пита дали е пристигнала голямата група, която се е качила с лифта.

Алармират дежурните на връх Ботев, който осъществява радиовръзка между хижите. Групата е потънала вдън земя - няма я на никоя от другите хижи в района. Към 22,30 мъглата на върха се разкъсва, но по билото няма и следа от хора. Върхът е с дълбок сняг, навеи, температурата е минус 15.

Междувременно Планинска спасителна служба-София е задействала хората си - 40 спасители от Пловдив, Сопот, София, Троян тръгват към мястото на предполагаемата трагедия.

Първите оцелели пристигат в хижата в 5 часа призори. Омотани с дрехи, изтощени, хриптели: Идат, горе има заспали.

Георги Тановски с група яки мъже тръгват нагоре към върха. После часовете ми се губят, разказва след години Олга. Тя алармира връх Ботев и троянските спасители. Тича между радиотелефона и салона, превърнат в лазарет - събличат, разтриват премръзналите...

„Краката им почерняваха при разтривките, бяха полуослепели от студ, налагахме очите им с картофени люспи“, спомня си кошмара Олга.
 



Малката Ева, заедно с родителите си и групата, прекарали нощта в иглу,  пристигнали в хижата невредими.

В същото време спасители от отрядите в Сопот, Пловдив, Троян събират трупове и премръзнали по билото. Тодор Григоров почти на ръце донася до хижата премръзналия Стойко Стойков. „Преживях ужас, като се натъкнах на мъртва жена - беше като заспала в снега“, разказва Богдан Банков, доброволец спасител от Троян.

„С Гошо Тановски я издърпахме и я покрихме с яке - беше мъртва, вкочанена. Помогнахме на много хора, натоварихме труповете и най-силно пострадалите в хеликоптерите - едните за моргата, другите за болницата в Пловдив. Два дни с хижаря Дончо и русенските туристи сваляхме раници и багаж от върха - защо бяха тия купища разпилени дрехи по билото - недоумявам, явно студът и паниката са направили хората неадекватни“, разказва пред „Марица“ Богдан.

„Подценили са всичко - голяма група, разнородна, не  познават маршрута, тръгват в късен час в къс зимен ден. Групата е била лошо екипирана - някои са били с гумени ботуши и брезентови анораци“, коментира  тогавашният шеф на ПСС Пловдив Георги Имов.

В спасителната операция участва Минко Занковски, алпинист, един от най-добрите познавачи на Балкана, директор на единственото у нас училище за планински спасители в Черни Осъм. Занковски е толкова потресен от трагедията по билото на Балкана, че написва сценарий за документален филм за трагедията - “Вихрите на Амбарица”. 27-минутната лента печели Grand Prix от Втория международен фестивал на планинарския филм в Троян през 2000 г.

Спас Малинов е бивш планински спасител, който описва трагедията във форум за туристи:
"За този трагичен случай на връх Амбарица мога да разказвам много, тогава бях ръководител на акцията на ПСС. От София излетяхме една група спасители с хеликоптер и от Пловдив имаше друга, пак с хеликоптер. От Троян дойде друга група. Качиха се през хижа "Амбарица". Кацнахме на хижа "Добрила" и с единия хеликоптер облетяхме около връх Амбарица.

Времето беше слънчево, но духаше силен северен вятър и беше студено. Около върха видяхме няколко трупа, завяти от снега и в долината в ляво от ръба към хижата видяхме движещи се хора. С единия хеликоптер аз, Краси Стоянов и Кирил Колищърков кацнахме на ръба и тръгнахме към двамата души в долината.


Едно момче се движеше към нас и когато се срещнахме се оказа , че се е занимавал с йога и цяла нощ се е движел, а жената с него не е можела вече да върви от умора и той не е могъл да направи нищо за нея. Облякохме го с моята пухенка, за да се стопли, а Краси продължи по долината към жената.
Останалите спасители събираха труповете около върха и с хеликоптерите ги извозваха до Пловдив.

Така изминаха повече от два часа докато пристигна хеликоптер и за нас. Излетяхме от ръба, като спуснахме въже, за което трябваше да се закачи Краси и трупът на жената. Духаше силен вятър и това беше много опасно за летците, но Краси успя да закачи опакования труп и така успяхме да се доберем до горния край на пистата над хижа „Амбарица“.

Там кацнахме и прибрахме всичко вътре, след това излетяхме и от ръба взехме Краси и отново кацнахме на хижа „Добрила“. Там беше другият хеликоптер и едните си заминахме за София, а другите за Пловдив.

Грешката на участниците е, че не са послушали водача да останат на едно място и да се окопаят в снега. Които са направили това, са останали живи. Само малка част от тези, които са тръгнали да търсят хижа "Амбарица", достигат до нея и те информират за нещастието, но другите загиват от силният вятър, студ и лоша екипировка.

Основната грешка според мен е, че е трябвало още след като се вижда, че времето се разваля рязко, а те са по-близо до „Добрила“, е трябвало да се върнат там, а не да продължават към „Амбарица“, въпреки уговорена среща там.