За един мъж от Харманли човешкият живот е нищо. Той е готов за избива един след друг собственици на микробуси, за да задигне и разфасова возилата им.

Жестокостта му е огромна и според психолози изпитва удоволствие да умъртвява жертвите си. Мъжът има добър учител – един от коматевските убийци. Решението да стане сериен килър обаче взема сам, съобщава "Труд".

Криминалната кариера на Димитър Харакчиев от Харманли започва от един фалит. Той е бизнесмен и държи три заведения и магазини за млечни продукти. Иска да изкара повече пари и решава да купи голямо количество сирене и да го продаде на по-висока цена. Точно в този момент на пазара се появява евтиното сирене „Фета“. Димитър трябва да продава на безценица.

Задлъжнява с 20 000 лв. Тогава започват измамите и кражбите. Взема стока, без да плаща. Отмъква 7,5 т кашкавал от мандра. Хващат го с краден микробус, осъждат го на 2 години затвор през 1998 г. Там той се сближава с един от небезизвестните коматевски килъри, с когото споделя килия. Той оказва голямо влияние върху Харакчиев.

Димитър Харакчиев решил да заработи, като убива собственици на микробуси, а возилата продава на части.

През 2001 година Димитър излиза на свобода и тогава минава от измами към убийства. Финансовите проблеми не са се изпарили и Харакчиев отново започва да мисли план за измъкване от проблемите си, които се увеличават.

Жена му не иска да живее с бивш затворник и бяга на неизвестно място с двете им дъщери. Той остава напълно сам. Кара майка си да ипотекира дома им, за да може да изплати дълговете си. Изведнъж му идва идеята да краде микробуси, да ги разфасова и продава на части. Задига бус „Мерцедес“ и по тази схема изкарва 2500 лв.

Вече уверен в себе си, решава да си купи пистолет. Снабдява се с малък „Маузер“ и планира първото си убийство. Оръжието по-късно ще му създаде проблеми, защото е с изхабени нарези, което ще спаси живота на двама души. Първата жертва обаче няма този късмет. Харакчиев наема от пиаца за превозване на стока 65-годишния Никола Петров от старозагорското село Еленино.

Той му дава пари предварително, за да е по-убедителен и бъдещата жертва да не се откаже. Когато двамата се срещат, Димитър не се бави – той вади пистолета и гръмва Петров в тила. След това товари трупа в микробуса и го откарва край хасковското село Узунджово, където го закопава.

Първият „успех“ вдъхновява килъра и той замисля следващия удар. За жертва е набелязан 53-годишният Колю Драгов от град Гълъбово, когото Харакчиев също наема за превоз. Убиецът не проявява фантазия – при срещата им той вади пистолета и стреля 2 пъти. Жертвата обаче не умира. Колью моли за помощ, но напразно. Димитър вади нож и го забива няколко пъти в гърдите му.

После му прерязва гърлото, за да е по-сигурен. Трупа мята в една шахта. Двата микробуса на мъртвите са разфасовани в специално нает за целта гараж край Хасково и продадени.

Набелязаният за трета жертва е 25-годишният Тодор Марински от Граф Игнатиево, Пловдивско. Димитър го наема и се качва в микробуса му. По настояване на убиеца отбиват по черен път от магистралата от Пловдив за Хасково. Когато спират, килърът издебва шофьора, когато е в гръб, и стреля отзад в главата му.

След това се опитва да запали возилото и да избяга с него, но нещо не се получава. В този момент простреляният идва в съзнание и извиква: „Сега ще умреш!“. Харакчиев вероятно си е помислил, че Марински има пистолет и панически бяга. Подобна сцена се разиграва и с пловдивчанина Петър Притропов. И на него Харакчиев пуска куршум отзад в главата му, но вижда, че мъжът не умира, а е готов да се хвърли върху него.

И тук извергът си плюе на петите. По-късно психолозите ще кажат, че той е бил много страхлив, защото хладнокръвните убийци не действат по този начин.

И двете оцелели жертви са откарани в болница и спешно оперирани. От тила им са извадени проектили. Следите отвеждат криминалистите към вилна зона до Хасково, където в гараж се разфасоват микробуси. Полицията направила заградителни мероприятия и зачакала кой ще появи. Вечерта Харакчиев пристигнал и започнал да разкомплектова микробус „Мерцедес“, бял, който се оказва, че е на убития Кольо Драгов от Гълъбово. В микробуса имало много кръв.

В гаража са открити пет микробуса, вещи на обявени за изчезнали мъже и повреден незаконен пистолет „Маузер“. При разпитите Харакчиев признава, че е убил двама души. Откритите в гаража автомобилни части се оказват от техните микробуси.

Според психолози, с които е беседвал след ареста, Димитър е човек, който убива и изпитва особено удоволствие от това. „Доста време преди да убие, той изживява удоволствието, докато си представя как ще постъпи с жертвата.

След като убие, повече от месец живее с насладата от стореното“, твърдят специалистите.  По време на делото той разказва с подробности как e убил жертвите си, а близките им припадат в съдебната зала.

Харакчиев обаче е вменяем и може да носи отговорност за постъпките си, затова получава най-тежкото наказание – доживотен затвор без право на замяна. Пред магистратите той признава: „Очаквах да ме хванат. За мен животът свърши с първото убийство“. Заключението на психолозите е кратко: Ако беше на свобода, Харакчиев пак щеше да убива.

Заради лошите условия в затвора

Осъди България в Страсбург

От Старозагорския затвор Харакчиев пише една след друга жалби за лошите условия зад решетките.

От затвора в Стара Загора Димитър Харакчиев пише над 200 жалби, които адресира до най-различни инстанции. Според магистрати, това е един от начините да си осигурява разходки из града.

Съдебните заседания се точат с години, защото убиецът обжалва. Това му позволява да напуска затвора, да ходи на процеси в Апелативния съд в Пловдив и във върховните съдилища в София.

С годините Харакчиев напредва в материята и започва да иска по-големи парични обезщетения – например, че не му е осигурено видео в килията. После следват жалби, че няма безплатен достъп до телефон, пощенски марки за писмата му, дори и за това, че хартията в лавката на затвора била скъпа, с което се нарушавали правата му.

Едно от оплакванията му е, че не му били осигурени трюфелите, с които искал да почерпи съкилийниците си. Жалва се и за неосигурена разходка, както и за липсата на специално и евтино канцеларско лепило.

Настоява за обезщетение и че в продължение на три години не му е осигуряван достъп до централен ежедневник. В началото на юли 2014 г. успя и да осъди България в Страсбург за нехуманните условия в затвора в Стара Загора. Европейският съд за правата на човека постанови да му бъдат изплатени 4000 евро.