„Актьорът живее в бъдещето. Какво ще играе утре? И това е по-важно от цялото му минало.“ Такава е философията на Кирил Кавадарков. И ако я анализираме внимателно ще излезе, че тези осемдесет години назад / закръгли ги на 7 август/  не го вълнуват чак толкова, колкото другите, които предстоят.

Родната ни национална телевизия обаче не беше на неговото мнение и почете юбилея му с прекрасния филм „Силна вода“ на режисьора Иван Терзиев. Там юбилярят е шеф на бригада водотърсачи. Образ несимпатичен, ревнив и малко рогоносец, но удар в десятката за изпълнителя..

Човек мълчалив, поне към журналистите/не обича да дава интервюта/  и талантлив, според  публиката и колегите си, Кавадарков има ясно формула, по която определя хората от своята  професия. Според него те са три типа:  Актьори , без които не може театъра. Те са за главни роли, много са красиви, много почитани и минават за страшно талантливи.

Вторите са гръбнакът на Мелпоменовия храм. На тях им се предлагат средни роли и много рядко главни. Има е трети тип. Без тях театърът може, но те не могат без него. Те не блестят с изкуството си, но носят онази лудост, която държи театралите далеч от нормалните хора и ги приближава към богоизбраните.

Преди тридесетина години  Кавадарков    се поставяше в средната зона: средно красив , средно обаятелен,  с доходи под средните.  Това обаче не значи, че като всеки войник и той не е носил генералски жезъл в раницата си, който често размахвал. Днес, три десетилетия по-късно,  позициите  му вече са  определено далеч над средните. По този въпрос обаче, той запазва скромно мълчание. Признава само, че на сцената е  смешен, но не и комик.

Дворецът на пионерите в София е първото място, в което влязъл   да покаже таланта си. Искал да стане певец. И ако днес не е колега на именития Карузо, причината е, че срещнал един чернокос, слабичък човек - режисьорът  Асен Траянов. Той и колегата му Зако Хеския му  посочили пътя, който  води към непрестъпния Висш институт за театрално изкуство. Там той, както твърди,  влязъл подло и без връзки.  

Години наред бъдещият театрал наблюдавал, какво се случва на кандидат-студентските изпити в  мечтаната академия. Когато дошъл и неговия ред, вече  бил толкова вещ, че можел да издаде учебник със заглавие „Вкусовете на комисията“. Едно от нещата, които забелязал например било,  че журито е сантиментално и благосклонно към младежите с войнишка униформа. 

И разбира  се, се възползвал. Знаел също, че силата на материала, с който трябва да се представи не трябва да е на финала. Защото комисията може да го  прекъсне по средата и да не стигне до него. Имало и други тънкости, които той теоретически и практически владеел в детайли.

Стотици  мераклии за едно място. Така стояли нещата в тогавашния ВИТИЗ. А конкурентите му: Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Илия Добрев, Марин Янев, Продан Нончев, Катя Паскалева  вече се държали като народни артисти. И тогава се появило едно театрално чудо- Методи Андонов, който ги подбрал всичките. И в това бил големия им шанс.

За своя професор Кавадарков казва, че: „На тридесет и една години той имаше такова професионално  ниво, каквото аз не съм си помислял, че ще стигна на петдесет“.

С диплома в ръка младият актьор направил почетна обиколка из  няколко театри, докато стигне до сцената, която тогава се считала за обетована земя. 

Това е истински късмет, защото по него време в средите на посветените на Мелпомена Пазарджишкият театър се е считал за истинско явление. Нещо  като съвършен организъм, в чийто  среда дори по-малко надарените актьори правят повече от талантливите другаде. 

Тогава Тодор Колев поставя „Двубой“, блестящ спектакъл, след който големият актьор десет години не хваща режисьорската палка. Следват връх след връх. Софиянци на тълпи  идват в Пазарджик, за да видят нещо хубаво.

Такъв театрален феномен не е нещо непознато. Имало го е и преди това, а и в учебниците. Ражда се рядко, съдбата му е да живее бурно и кратко. А когато наближи края,  съставките му се разбягват във всички посоки. Кирил Кавадарков  влиза   в трупата на Народния театър. Това се случва точно преди 47 години, но продължава и до днес. Последната пиеса,  в която можем да го видим е: „Колко е важно да бъдеш сериозен- години по късно“. Неин автор е Том Томас , постановчик Бойко Илиев, а нашият герой е нахлупил на главата си тенджера, поради липса на  войнишка каска. 

Кирил Кавадарков не е от хората, които педантично броят ролите си. Не счита че този тип счетоводство ще направи биографията му по- значима. Имало е пиеси, в което е играл по шест-седем персонажа . Това доста обърква сметките. Странно е, но редките си провали той  помни  толкова  добре, колкото  и най-значимите си успехи.

А те не липсват. През 1993 година печели награда „Аскеер“ за ролята на стария евреин  Грегъри Соломон от пиесата  „Цената“ от Артър Милър, постановка Леон Даниел.

Преди да вдигне престижната статуетка обаче, докато работи над  героя  си, Кавадарков се среща с чичото на Ицко Финци -94 годишният Сами.  Някога той е бил кавалерийски офицер, което не се среща често при евреите, но бързо намира точното си място и  става  шеф на банка. 

Сами  е приятел на Владимир Вазов обича и  искрено се възхищава на Кръстьо Сарафов. /Знаеш  ли какъв актьор беше!/ и упреква тези, които са премахнали  името му от фасадата на Народния. Вазов  не обичаше Сарафов-твърди  старецът. И в крайна сметка, след срещата, Грегори Соломон, интерпретиран  от Кавадарков, в много моменти  досущ наподобава чичото на Ицко Финци.

В личния си печат и  визитните си картички Кавадарков се определя не като артист и , а като „Минувач. Така е по-добре смята: „Поне никой не може да каже: Абе  какъв артист е този“. Минувачът е друг човек. На него никой не  може да му завиди. На Кирил  това му харесва и дори му помага.

Дали е на петдесет или на осемдесет Кавадарков си остана далеч от понятието звезда. И тогава и сега той  бяга от шума и суетнята. 

Славата е началото на края на величията- смята. Приел е за свое верою думите на мъдрия  Подвързвачов:

„И без шум и без век доброто си е пак щастливо

и хората го тачат  мълчаливо „

Това е било казано за един бозаджия , но спокойно би могло да се препише и на актьора. Защото,   нали и единият и другият гледат хубаво  да си свършат работата , та да ги споменават дълго и с добро.

Исак Гозес

Редове от биографията

 Кирил  Кавадарков е  роден на 7 август 1943 година  в Монтана. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1967 г. със специалност актьорско майсторство.

От 1967г. работи в Драматичен театър „Йордан Йовков“  -  град Толбухин / днес Добрич / , Варненския общински театър, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив и Драматично-куклен театър „Константин Величков“ Пазарджик.

От 1976 г. досега е член на трупата на Народен театър “Иван Вазов”.

Озвучава анимационни филми и сериали, предимно в синхронните дублажи на „Александра Аудио“. Той е официалният глас на Мечо Пух в България. Освен него, Кавадарков дублира Рокфор в „Аристокотките“, Султанът в поредицата на Дисни „Аладин“, Уийзи в „Играта на играчките 2“ и др.

През 1993 година печели награда „Аскеер“ за поддържаща мъжка роля с Грегъри Соломон от пиесата  „Цената“ от Артър Мълър, поставена от Леон Даниел в „Народния театър Иван Вазов“.

Не са малко и ролите му и в киното. Участва в “Търновската царица”, “Йо-хо-хо”, “Бон шанс, инспекторе!”, “Гори, гори огънче” и други.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук