Актьорът Николай Николаев на 75 с изповед пред "ШОУ": Остават ми 7 години живот!

<em>Ето и изповедта на &bdquo;тъжния клоун&rdquo; пред народното издание. <strong><br /> </strong></em><br /> <br /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201510/Tina_29/20_21_nikolai_vatre1.JPG" alt="20_21_nikolai_vatre1.JPG" align="left" hspace="9" width="300" height="309" />- Г-н Николаев, мъдреците твърдят, че на 75 години човек или поумнява, или оглупява. Как е при вас?</strong><br /> - На мен ми се случиха и двете. Казват, че истински щастливи са тези хора, които не са очаквали много от живота. Аз съм точно от тях. Истината е, че не съм мислил, че ще стигна до 75 години и че в залеза на живота си ще се занимавам с нещо, което за мен стана мисия. <br /> <br /> Българската академия за наука и изкуство /БАНИ/, в която блестят имената на Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, покойните Георги Калоянчев и Джоко Росич, ме удостои с най-високото си звание, не защото съм голям артист, а защото помагам на болните деца на България. Аз съм единственият в Европа медицински клоун. И такъв ще остана, докато си затворя очите завинаги. <br /> <br /> Невероятно е да видиш, че благодарение на смеха и настроението, което ние артистите създаваме, децата си тръгват от болницата 5-6 дни по-рано, и че се чувстват като вълшебници, които са победили болестта. <br /> <br /> <strong>- Какво минава през ума на човек, когато чуе, че е болен от рак?</strong><br /> - Беше през 2007-ма. Във Велико Търново поставях комедията на Любомир Пеевски &bdquo;Трето българско царство и половина&rdquo; . Участваха 70 души: актьори, оркестър, балет.. Тогава ми казаха, че имам рак на дебелото черво и че веднага трябва да ме оперират. Отвърнах , че след седмица имам премиера и само това че интересува. От своя страна <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>лекарите ми обясниха, че до седем дни може да не съм жив</strong></span><br /> <br /> Не го приех насериозно. Не ги послушах. Премиерата мина. Веднага след това корифеят проф. Красимир Василев от ВМА ми отрязаха 60 см от дебелото черво. Имаше и усложнения, адски болки. Наистина видях тунела към онзи свят! Много пъти бях чувал за него, но не вярвах, че го има. Сега, изследванията показват, че нямам никакви разсейки. Аз лекувам децата, а те мен. Това е истината. Това, което мога да посъветвам онези, които ще чуят зловещата вест, е да не се паникьосват.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201510/Tina_29/20_21_nikolai_kloun.JPG" alt="20_21_nikolai_kloun.JPG" align="baseline" width="500" height="375" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>Бате Николай (вляво) и Марин Неделчев в образите си от комедийното шоу &quot;Смехотерапия&rdquo; </strong></span><strong><br /> <br /> - Пророчицата Ванга ви е казала, че ще живеете дълго...</strong><br /> - Преди 35 години светицата спаси сина ми от смърт. Откриха му левкоза, вид рак на кръвта. Лекарите го изписаха като безнадежден случай. Да си умре у дома... Интуитивно усещах, че баба Ванга ме вика. Познавахме се. Наричаше ме Петел заради предаването &ldquo;Сладкарница Захарно петле&rdquo;. &ldquo;Гроб не виждам, ти мислиш ке умре, ама детето ти ке живее!&rdquo; - отсече веднага, щом ни видя. <br /> <br /> След това заръча на поп Васил от Петрич да съберат 5 кг семе от бял мак, а на милицията да хванат в гората 60 живи костенурки. С маковото семе и кръвта спасих сина ми Стефан. Тогава Ванга каза още, че той ще стане голям художник. Беше изненада, защото той смяташе да бъде илюзионист като чичо си Орфи. Сега Стефан живее в Париж и няма галерия за модерно изкуство, в които не са изложени негови инсталации. <br /> <br /> Когато се случва всичко това, бях на четиридесет години. Питах пророчицата колко ще живея. &bdquo;Дълго - отговори ми. - 82 години&rdquo;. Видя ми се страхотно. Сега съм на 75. Остават ми още 7... <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Ванга никога не бърка</strong></span><br /> <br /> Дано имам сили да си свърша работата. Искам да създам школа за медицински клоуни - млади артисти, които да се посветят на това благородно дело. В Израел има 90 щатни колеги. Цяла армия, която върши чудеса с болните!<br /> <br /> <strong>- &bdquo;Като върна лентата назад, моят живот е пълен с възходи и падения, с щастливи бракове и разводи&rdquo;, казвате. Роден сте в ложата на Бургаския театър. Защо точно там?</strong><br /> - През 1940 година баща ми Стефан Николаев е режисьор в Бургаския театър. Той е един от големите строители на българския театър. Майка ми отива да гледа някакво представление и получава болки. За щастие, драматург на театъра е легендарният доктор Болгуров. <br /> <br /> Той се намесва и помага на майка да се родя. <br /> <br /> След три години на бял свят идва и по-малкия ми брат Васил, известен като илюзиониста Орфи. По-късно баща ми основава силистренския театър и Варненската опера. Там музикален ръководител е великият баритон Петър Райчев.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201510/Tina_29/20_21_nikolai_retro.JPG" alt="20_21_nikolai_retro.JPG" align="baseline" width="500" height="388" /><br /> <strong><br /> - Станахте актьор. Не помислихте ли за някаква друга професия?</strong><br /> - Не. В Силистра живеехме в сградата на театъра, във Варна-- също. Дишал съм много въздух от сцената. Никога не съм мислил за друго. Това мога. През 1960 година и влязох във ВИТИЗ, в класа на проф. д-р Кръстьо Мирски. Единственият тогава българин, защитил докторат по театрални науки в Германия. <br /> <br /> <strong>- Още като студент играете в Народния театър, при това - редом с Костантин Кисимов. Как стана?</strong><br /> - Мирски много държеше студентите му да се качват на истинска сцена. Да се учат. Взимаше целия клас и ни включваше в миманса. 1962 година той поставя &ldquo;Хъшове&rdquo; в Народния и взема мен за младия Бръчков . Почувствах се, все едно Лорънс Оливие ме е викнал да играя &ldquo;Хамлет&rdquo;. Почваме репетиции. В ролята на Странджата е чудесният Генчо Димитров. След премиерата Тодор Живков се среща с артистите. Хвали ни. В един момент Бай Косьо Кисимов, който не участваше в спектакъла, отива до него и нещо му шепне на ухото.<br /> <br /> И тогава Живков казва: &bdquo;Другарю Мирски, много ми хареса представлението, но до мен седи големият български артист Константин Кисимов. През 1937 той бе великолепен в ролята на Странджата. Аз съм го гледал. И сега ви моля, другарю Мирски, да дадете възможност и на народния артист Кисимов, пак да се изяви в коронната си роля&rdquo;. Мирски каза само &bdquo;добре&rdquo; и още на другия ден започнахме репетиции с бай Косьо. Аз ще умра от щастие. Още повече, че той ме е прибрал в неговата гримьорна. Само че Кисимов си знае текста от 1937 година, нашият е променен и ние се нагаждаме по него. <br /> <br /> В една от сцените Стефан Гецов, който играе Македонски казва: &bdquo;Странджа, намерих това момче на брега на Дунава. Бръчков му е името. От България е пристигнал&rdquo;. &bdquo;О-о-о, юначе, хъш ще ставаш - отвръща Кисимов. - Сядайте на масата. Готвя боб&rdquo;. В тенджерата реквизиторите слагаха, вместо боб, боза. Бай Косьо обаче режеше в нея лук, чушки, моркови. При него нямаше фалш. Всички сърбаме шумно, но по едно време Гецов, който беше в гръб към публиката, започна да плюе обратно в чинията: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&bdquo;Косьо, какво е тази гадост бе!...&rdquo;</strong></span><br /> <br /> <strong>- В спектакъла &bdquo;Сенките на забравените деди&rdquo;, просветен на стогодишнината на Народния театър, разказвате за един от великите гардеробиери. Твърдите, че е невероятен човек... </strong><br /> - След 9 септември 1944 година, когато опразват двореца, бай Стоян отива с едно камионче и прибира: кристални чаши с царския герб, сандък с ордени, които Фердинанд е раздавал на офицерите си, скрин, позлатени войнишки копчета, ботушите на цар Борис /с тях играх монарха в пиесата &bdquo;Иван Кондарев&rdquo;/, вехтото кадифено сако на принц Кирил, което навлякох в &bdquo;Хъшове&rdquo;, сабята на принца и още куп безценни работи. Всичко това този невероятен човек пасеше като очите си. Гардеробиерната беше като музей. На всяка дреха имаше етикет: кой е играл с нея, в коя роля и кога. Там беше и тронът на Фердинанд, на който сядаше гигантът Апостол Карамитев като Хенрих. През 1999 година попитах за трона. Трябваше ми за един филм. Отвърнаха ми, че отдавна е изчезнал. Навярно продаден. Костюмите пък ги изхвърлиха. Явно не са знаели чий са...<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201510/Tina_29/20_21_nikolai_puika.JPG" alt="20_21_nikolai_puika.JPG" align="baseline" width="500" height="343" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>От ляво надясно: Николай Николаев, Стефан Данаилов, Константин Коцев и Тодор Колев в новогодишна програма през 1993 г. </strong></span><strong><br /> <br /> - Били сте тридесет години в Народния театър, играли сте Гьобелс и подпалвача на Райхстага Ван дер Любе, жени, герои, подлеци... Коя роля не забравихте? </strong><br /> - Тази, която не изиграх. Беше през 1983 Крикор Азарян поставя &bdquo;Иван Кондарев&rdquo;. В главната роля - Стефан Данаилов. Аз съм цар Борис. Излизам на сцената със специално купена за спектакъла лимузина &bdquo;Хорх&rdquo;. Кървав труд три месеца. Изгледах куп филми за монарха, при това - някои забранени, от фондовете на ДС. Бай Стоил - цар на портрета, ме гримира три часа. Минава генералната репетиция. На нея се допуска публика. Тя ще полудее от възторг. Предстои художественият съвет. <br /> <br /> По пътя към залата в тъмното един много възрастен човек ме спира: &bdquo;Извинете, ваше величество! - и ми целува ръка. - Аз бях последният му шофьор&rdquo;... На обсъждането критикът Васил Стефанов хвали постановката, като подчертава колко съм добър аз. <br /> <br /> Виждам се вече как вземам &bdquo;Димитровска награда&rdquo;, когато Стефанов обаче предлага картината с цар Борис да падне. Скача Надежда Станева &ndash; вдовицата на автора на романа: &bdquo;Абе, Емилиян ще се обърне в гроба, ако те чуе, пък и Николайчо играе толкова хубаво!...&rdquo;. <br /> <br /> Борис Трети така и не излезе повече на сцената. Махнаха картината. Останаха само портретите, които висяха по сценичните кръчми и кабинети, и на които бях заснет аз.<br /> <br /> <strong>- От артист в Народния театър ставате цирков клоун. Не е ли това да слезеш от кон на магаре?</strong><br /> - Толкова години бях на сцената - знаех, че вече няма да направя нещо кой знае какво. А и избухна фалшивата демокрация, в която се давим вече 25 години. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Напуснах , за да стана клоун</strong></span><br /> <br /> С моя приятел - актьора Марин Неделчев, влязохме в най-големия италиански цирк &bdquo;Нандо Орфей&rdquo;. За три години обиколихме 135 града. Бяхме клоуни фокусници. За Коледа на цирка бе възложено да заснемем програма на телевизията - &bdquo;Манежа на сънищата&rdquo;, с участието на Елизабет Тейлър. Шефът поиска да направя реприз, в който да вървим заедно с нея под един чадър и да вали дъжд. <br /> <br /> Съпругата на Ричард Бъртън обаче се ожени за осми път и замина на сватбено пътешествие. Замени я шведката Бергман. Но тя каза, че няма чувство за хумор, не иска да се разхожда под ръка с някакъв клоун, и стана дресьорка на слонове. Един ден Нандо ни повика: <br /> <br /> &bdquo;Елате да ви запозная с един мой приятел&rdquo;. Пред мен стоеше великият Федерико Фелини! Дошъл да види спектакъла , който снимахме в киностудията &bdquo;Ченечита&rdquo;. &bdquo;Ей, ти знаеш ли, че си добър клоун! - каза ми. - Един ден ще те взема в мой филм&rdquo;. Щях да получа удар! <br /> <br /> Същото вълнение като при срещата с бай Косьо Кисимов. Върнахме се в България и скоро след това магьосникът на киното си отиде от този свят.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201510/Tina_29/20_21_nikolai_orkestar.JPG" alt="20_21_nikolai_orkestar.JPG" align="baseline" width="500" height="339" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>Във филма &quot;Оркестър без име&quot; (1982)</strong></span><br /> <br /> &bdquo;Животът е едно пристигане и отпътуване, в които за кратко време сме се видели на гарите любов и смърт. Аз вече съм на 75 години и бавно съм тръгнал към втората гара. Колко ще пътувам дотам, Господ знае. Но на всички пожелавам никога да не напускат онази гара, което се казва любов. Понякога ме питат: Вие на тази гара кого срещнахте? Аз съм вярващ, но не религиозен като полковниците от Светия синод. Христос е казал три думи, които са всъщност конституцията на живота: благодаря, прости и обичам. Да умееш да обичаш, е нещо възвишено. Аз мисля, че успях. <br /> <br /> Имал съм четири жени: с първите три съм сключил законен брак, с четвъртата се венчахме пред Бога. Тя се казва Ана и се запознахме в &ldquo;Пирогов&rdquo; . С Маргарита бяхме състуденти. Тя е режисьорка. Живяхме заедно седемнадесет години. Родиха ни се Стефан и Деница. От втората ми жена Зина имам дъщеря си Надежда, която следва във Франция компютърна анимация и режисура. Последната ми съпруга беше солистката от Музикалния театър - Деница Шопова. Имахме дълга връзка и три месеца брак. Безкрайно съм обичал всичките си жени и честно казвам, че не съм им изневерявал, докато съм бил с тях&rdquo;.<br /> <br /> <strong>Исак ГОЗЕС<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />