Докато говорим за студа и че водата замръзва отвън, писателят Димо Райков казва, че и в Париж е станало студено, но и вятъра си го бивал. Пита какви са реакциите на пенсионерите с идването на еврото в България.
Еврото... Специално моите приятелки споделят, че в студа не излизат и така пестят евро. След като са платили задължителните битови сметки и са купили лекарствата, останалите пари са разпределили за храна.
Затова излизат на покупки един ден в седмицата, за да правят икономия, и да не харчат нищо повече. Защото, ако преди месеци са харчили за седмица по 25 лева за продукти, сега това струва между 40 и 50 лева. С пенсия 325 евро няма друг избор.
Димо Райков от дълги години е единственият писател, който коментира с болка темата за пенсионерите. Програмирана бедност е неговото заключение относно пенсионерите. Казва:
- Винаги страдам като мисля за възрастните българи, за нашите майки и бащи. Защото и ние вече станахме пенсионери, но продължаваме да работим, а не всеки може. Заради това пенсионерите стоят повече в домовете си. Никой няма в джоба си свободни пари, за да седне някъде по човешки. И остават само разговорите по телефоните.
Не разбирам на какво от управлението се радват поредните правителства? Възрастните хора са тежест за тях. Не помръднахме от последното място по бедност, нито в пенсиите, нито в минималните заплати. И това вече 30 години!
Как така управниците ни си взимат големите заплати, без да се сещат, че гражданите им са най-бедни? Най-потиснати психически и най-боледуващи. Не може да не те заболи...
Димо Райков казва, че последната му книга „Моето лудо олимпийско лято“ е написал след като е присъствал на лятната Олимпиада и на Параолимпиадата в Париж. Точно тя го е вдъхновила и му е дала възторга и радостта, за да напише как се превъзмогва всичко в този свят, ако си градил и давал кураж на хората, на които си бил предводител.
- В Париж видях голямата си мечта осъществена. Видях го чрез двете олимпиади, най-вече в Параолимпиадата.
Видях какво значи да се докоснеш до един добър свят, който гради и превъзмогва! Видях щастието, как хората с достоинство се сътезаваха. Видях човешката солидарност. Светът е велико щастие! Светът е пълен с добри хора. Видях хората в инвалидни колички как искат да се изправят като другите.
Превъзмогването! И връщането към онова, което ще спаси планетата. Написах книгата, за да могат и моите съотечественици да мислят по този начин и да направят държавата ни една спокойна откъм живот и работа държава.
Разказах в „Моето лудо олимпийско лято“ за прекрасния шампион от Бразилия - Габриел, на когото скандирахме Габриелзиньо... Момчето без ръце и крака, което победи на плуването.
Как искам и българинът да се докосне до надежда и добрина, която така му липсва вече много години.
Не крия, че видях чрез Параолимпиадата своя осъществена мечта в това мое лудо олимпийско лято. Защото то показа на целия свят как става превъзмогването.
И връщането към онова, което ще спаси планетата и нас българите, а то се казва - връщането на човешкото в човека! Да бъде то благословено! Затова съм винаги „нащрек“, за да не би да изтърва нещо красиво и ценно наоколо, но и в мен. И да не пропусна да предам на моите читатели зрънце надежда и радост.
Така беше и по време на организирания „Салон на Балканската книга“ в Париж от шефката на асоциация Артавенир, Йорданка Костадинова и учителката в българското училище "Кирил и Методий, Румяна Шибилева. Затова и участвах с новата си книга „Моето лудо олимпийско лято“ в това представяне.
И така ще бъде докато дишам. Заблуден може би, единак, и на това съм свикнал, прицел на завист, но с оная „лудост“ у мен, която ме държи жив и прав, никога на колене. И която осмисля моя мъчен живот и моя вълшебен, олимпийски път от онова родно градче, Малко Търново, до столицата на света, Париж.
Параолимпиадата за мен бе една докосната Мечта. Мечтата за един добър свят.
Свят, в който няма да има тарикати, самозванци, обидно поведение към човека. Свят, в който всички ще имат равен старт, такъв, какъвто имаха всички олимпийци и параолимпийци в Париж. И които аплодирах на стадиона и спортните зали и с които населих новата си, двадесета поред книга - „Моето лудо олимпийско лято“!
Книгата написах с цялото си сърце, въодушевен от това, което видях. Никога не трябва да се отказвате от вашата мечта и никога не потъвайте в мъка и безнадеждност, защото винаги има път и надежда. За да се живее в по-добро и справедливо общество, да се живее с достойнство в един уютен от човечност свят.
- Никога през живота си не бях виждал подобна картина, каквато видях когато се появи плувеца Габриелзиньо от Параолимпиадата, на метри от мен.
Треньорът на златното бразилско дете-чудо Габриелзиньо, вдигна своя състезател с ръце, същинско малко дете, и го постави във водата! И трикратният параолимпийски шампион от Париж, плуващият единствено с торса си, орисан от съдбата да живее поради недъга си без ръце и с атрофирали крака, послушно сви глава в големите ръце на своя треньор, Габриелзиньо отскочи от стартовото блокче и същински делфин се гмурна във водата.
Беше удивително. Един човек с недъг по рождение, всъщност, едно парче човек, показа на здравия свят какво значи да имаш дух, какво значи да преодоляваш несгодите от трудния си живот благодарение на спорта и да дочакаш своя звезден миг.
Миг, който даде кураж не само на милионите нещастни по съдба люде, но и на целия здрав свят.
В този миг, както и при изпълнението на Селин Дион при откриването на игрите, аз усетих Господа.
И тук вече стана чудото! Да, случи се нещо странно. Много странно. Дори плашещо в началото.
Осакатеното момче-само торс, сякаш поемаше от енергията на публиката. От тях, здравите. Но в следващия миг хората усетиха, изтръпнали, че то, болното момче, е всъщност техен... „донор“.
Да, „донор“ на положителна енергия. На вибрация. Че не те, а то, момчето, болното, осакатеното от съдбата дете на Бога им дава така нужния им прилив на електричество и нежност от себе си, да, на тях, здравите... И им го даваше, със сърце, с усмивка, по възможно най-хубавия начин, творейки красота във водата.
И хората, изпълнили арена „Дефанс“, гледаха и усещаха, че са свидетели на нещо голямо, че тези мигове им са подарени от Бога чрез Габриелзиньо, че те, здравите сега, и то, болното момче, са всъщност едно цяло, едно сърце, една пулсация.
Габриелзиньо, тоест Габриел дос Сантос Араухо, бразилското момче-плувец, спечели три златни медала на Параолимпиадата в Париж и ги прибави към двете също златни отличия от Токио. Без ръце, без крака, но с пет златни олимпийски медала!
Как плуваше това дете на Бога? Без ръце до раменете, с атрофирали крака, не може да ходи на двата си крака, а как само плуваше! Все едно делфин! Той основно разчиташе на движенията на таза си, Тази специална техника е усвоил след много и изтощителни тренировки.
- Gabrielzinho, Gabrielzinho, Gabrielzinho”..., пееше публиката. А човекът-делфин пореше ли, пореше блестящата повърхност на водата, която любовно галеше осакатеното по рождение тяло... Каква красота, каква виртуозност... И каква гальовност у водата, как майчински тя обгръщаше това дете на Бога и го приласкаваше...
Когато видиш подобно нещо, ти не можеш да не станеш добър човек, мечтаещ... дори и да си бил най-лошият до този миг. Благодарение на това бразилско дете.
„Дойдох в Париж да спечеля три златни медала и ги спечелих! И съм много горд, много съм щастлив“, каза на целия свят с усмивка, от която ти премалява.
И тогава, след поредното си награждаване, Габриелзиньо започна своя танц на победата. Залата онемя – всеки от присъствуващите усещаше, че това е специален танц. За всички нас, зрителите в залата, но и за целия свят. Танцът на Габриелзиньо, танцът на Шампиона! Танцът на човек без ръце и с атрофирали крака, танцът на един торс, танцът на едно голямо сърце, пълно с кураж и енергия за живот. Танцът на Превъзмогването!
„Аз съм бразилец, а танцът е в кръвта на всеки един мой сънародник, най-красивият начин да зарадвам моята Бразилия е да... танцувам. Е, не ми е съвсем леко, но танцувам. И виждам как моите сънародници са щастливи... Танцувай, Париж, танцувай!“ – тези думи на този герой разтърсиха света и предизвикаха толкова сълзи.
За мен бе Божествена картина!
Това бе една от моите най-красиви картини на Париж. Картината, която ме „преследваше“ и през цялото време, докато писах тази моя „луда“ книга.
Това е просветлението... Няма граници за човешкия дух, няма!
Беше удивително, чудо. Само трябва да се насочи към добро.
Един човек с недъг по рождение, всъщност, едно парче човек, показа на здравия свят какво значи да имаш дух, какво значи да преодоляваш несгодите от трудния си живот благодарение на спорта и да дочакаш своя звезден миг.
Като хроникьор - свидетел на Олимпиадата в Париж, а след нея и Параолимпиадата, не се съмнявам, че Лос Анджелис в 2028 ще продължи този Божи танц на човешката любов и докосване. За да има свят. За да има Любов. Примерът ни даде Габриелзиньо и Публиката на Париж. Само човеците по света могат да спасят планетата.
Разказвам последователно за още няколко шампиони от Параолимпиадата. Всички те: Аурели - нарекоха я Слънцето на Игрите, заради Усмивката на едно момиче, парализирано, в инвалидна количка, Аурели! Шампионката по бочиа (boccia), един спорт, чието наименование малцина знаеха преди игрите. Да, символ на Париж стана момичето с очила в инвалидна количка... Момичето с усмивката-слънце, в която се влюби целият свят!
Аурели Обер спечели исторически златен медал, който е първи в този спорт за Франция на параолимпийски игри! Ще вдъхнови хиляди инвалиди с тежки увреждания не само да играят „бочиа“, всъщност „петанк“, любимата игра на французите, но вече адаптирана за хора с увреждания.
- Лъчезарното момиче постигна и още нещо, върховно и невиждано в световен мащаб – тя стана всепризнатият най-слънчев шампион на игрите, благодарение на своята усмивка! Усмивката, която не само озари света, но и го стопли... И показа онова, което светът често забравя – че всеки, дошъл на тази наша земя, има право да диша, да се радва.
Когато чух гласа на президента Макрон: „Награждавам Ви със званието Кавалер на Почетния легион“, когато видях радостта в невярващите очи на това дете на Бога, щях да рухна на земята.
И си пожелах като българин само едно – да видя подобна картина и в моята България. Пренебрегнала всички свои демони, всички лоши вибрации в душата си, да се усмихва, да е щастлива.
Ето с този възторг нашият борбен, лъчезарен писател Димо Райков разказва в 20-та си поредна книга, чрез Олимпиадата и Параолимпиадата как самият Господ е докоснал душата му за съпричастност и вяра в човека. А представете си как обгръща тази добрина и вяра в човека цялото човечество в един нов и по-добър свят. Нали всички искаме точно това!
Или както се пееше в пиесата „Харолд и Мод“ на Колин Хигинс, която бяхме гледали още по времето на соца:
„Как искам да променя,
цветовете на времето,
цветовете на времето
и на целия свят“
Димо Райков е автор на 20 книги, между които “Кестени от Париж”, “Реката на смъртта”, “Диагноза: Българин в чужбина”, “Париж - радостта от живота”, “Франция, разреши да те обичаме”,“Диагноза: “Българин в чужбина” и най-новата му „Моето лудо олимпийско лято“. Творбите му се намират в най-големите библиотеки в света, Харвард, Бъркли, Блумингтън, Вашингтон, Париж, Мелбърн, Ню Йорк, Москва.
Савка ЧОЛАКОВА
