„Хората плачат не от болката. Плачат, защото няма кой да ги погали.”  Така казва свещеник Андрей Гнездилов,  изследовател  на състоянието на хората, когато се разделят  със света      
 
Известният ни  писател Димо Райков цитира мисълта на свещеник Гнездилов, превърната в мото на новата му книга „Анхедония” изд. Хермес. Този месец Димо Райков  има юбилей, става на 65 години. Той не е престанал да  се възмущава в интернет пространството  от пенсиите на старите хора в България. Бесен е заради  рязката разлика  в добавките за ниските пенсии, които преобладават у нас спрямо добавките за най-високите пенсии. Бесен е, че явлението скайп-деца се роди от бедността у нас. Писателят живее и твори в Париж, постоянно сравнява  как живеят старите хора във Франция и как у нас. Автор е на 15 книги между които  „Реката на смъртта”, „Диагноза: Българин в чужбина”, „Париж – радостта от живота”,Особено силна е последната му книга АНХЕДОНИЯ. Творбите му се намират в 15 от най-големите библиотеки в света: Харвард,  Бъркли,  Блумингтън,  Вашингтон, Париж, Мелбърн, Ню Йорк,  Москва.
 

-Какво означава АНХЕДОНИЯ - заглавието на последната ти книга?

-Анхедония – старогръцка дума, буквално означава „неудоволствие”. Като медицински термин - „страх от това да си щастлив, да си доволен”. В общочовешки смисъл – „неумението да живееш с удоволствие”. Аз лекичко я редактирам – „умението да живееш във вечно  страдание”. Тоест,  животът ти да бъде живот- осъзната жертва за другите. Романът ми е художествено произведение. Всичко в него е измислено. Защото, такива неща, каквито са описани в романа ми, някои казват ,че не стават в България. Никога не стават. Ама, разбира се, как така ще стават!?

-Главният герой в новата ти книга е образът на твоя баща. Какъв човек беше баща ти? Ти кога си даде сметка колко възвишен и красив е бил в душата си? А майка ти?

-Аз „видях”  татко чак там, на върха на Айфеловата кула. Когато ме притисна към себе си. Когато видях сълзата в очите му. От тази сълза разбрах какво съм изгубил през живота си. Разбрах, че той всъщност е носел толкова нежна душа...И една чувствителност, която аз така и не съм предусетил. И една мечта, която не съм  познавал Дадох си сметка много късно. Когато вече го нямаше. И този грях ще ме изгаря докрая на дните ми. Това беше и една от причините да напиша "Анхедония". Защото не само аз не познавах татко си. Смея да твърдя, че почти всички българи днес не познават бащите си. Дори нещо повече - малцина са тези, които ги уважават. Неоспоримото доказателството - как така вече 30 години българските татковци са поставени в унизително положение да дочакват края на живота си на колене? Нима не знаете за жестокото здравеопазване, за ужасната бюрокрация, чиято първа жертва са именно нашите родители? Ами вечната подигравка на монополите от рода на парното, които убиват възрастните хора с тормоза си и непосилните сметки? И знаете ли кое е страшното? Че в България аз не се замислях над това. Мислех, че не ме засяга, че това е нещо нормално, дори и аз изпитвах яд, когато виждах препълнения с пенсионери трамвай - къде отиват тия пенсии, защо не си стоят у дома?

Чак когато отидох е Париж и  видях как във Франция се отнасят и грижат за пенсионерите, аз проумях, че няма по-нещастни в Европа възрастни хора от родителите ни. Но вече бе късно. Вие ще видите в първата част от книгата ми - "Татко в Париж" потреса на моя баща-миньор при срещата му с нормалния свят, където възрастният човек е на почит и на пиедестал.  Татко откриваше един нов свят - толкова непознат, но и толкова ...мечтан. Светът на човешката нежност. Светът на погалването между хората. Гледах тогава татко и виждах едно голямо, изумено, съжаляващо, да, съжаляващо  за досегашния си прекаран в страдание живот, голямо дете, но и щастливо, че поне накрая се е докоснало до мечтата си. И до нормалността. Тогава, в тези мигове, аз "видях" сърцето на татко. Видях истинския си баща. Чак тогава!  Моето поколение почти не общуваше с родителите си. Защото те бяха "пепельосани", странджанска дума, тоест смачкани, почти убити, от работа и вечната мисъл за оцеляване Те почти нямаха време за нас. И ние, това в рамките на шегата, но си е жестоката истина, бяхме оставени да бъдем възпитавани от  ...социализма. Тоест възпитание чрез  лозунгите, чрез идеологизацията на един режим, за когото човекът бе просто една прашинка, една бурмичка в колелото на всемирната история,  Разбира се, ние не се подчинявахме на инерцията, ние избирахме улицата. Там ни бе далеч по-приятно и интересно.Така изучавахме живота - от улицата, чрез нейното юмручно право най-често. Но винаги, поне при мен бе така, а сигурен съм и при връстниците ми, ние, дори и подсъзнателно, сме усещали нуждата от погалване. От бащино, от майчино погалване... Ние растяхме в недоимък. И в суровост. Имаше една често употребявана дума в онова време - "гевезлък". Всяка сълза се посрещаше от възрастните с присмех и с  тази дума - айде стига циври, престани да се гевезиш. Така бе и при редките мигове на разнежване, дойде ти например отвътре, хора сме, нали, да погалиш татко си, за теб,  детето, бащата винаги е бил авторитет, пример за мъжественост,  и точно в тоя миг на разнежване думите на любимия човек те охлаждат, пресичат прилива на нежност - е, стига гевезлъци... И ти си прерязан.
 

Моя съученичка след погребението на татко ми каза:"Моят татко никога през живота си не ме е погалил" А известната от близкото ни минало европейска шампионка по баскетбол Силвия Германова ми довери:" Аз бях любимото дете на татко. Но се целунахме един-единствен път - когато той бе студен, в ковчега..."

Ето затова написах "Анхедония"! За Живот-вечно оцеляване. Все чакане на онова  „утре", което за татковците ни никога не идваше. Май и за нас не ще дойде. Както вървят нещата и за децата ни нормалността във взаимоотношенията  ще бъде мираж. Живот в страдание - Анхедония. Суров живот Български. Затова с „Анхедония” извиках, какво ти викане, просто изревах – заради бащите ни, заради майките ни, заради нас самите. Защото ние сме …следващите. Да,изревах! Но ще има ли кой да ме чуе? В тази днешна наша България, в която за съжаление, начин на обикнат живот е изразът „Няма по-глух от гози, който не иска да чуе.”

-Би ли разказал случка от времето на младостта ти като спомен за баща ти , спомен  за майка ти?

-О, толкова случки с милите ми хора! Но тази картина, препълнена с нежност,  никога не ще забравя. Есен е. Гроздобер. Вълма от сладост димят сред облаци от мушици еднодневки.Тези мушици живееха само един ден – в деня на гроздобера. И вечерта умираха… Аз бях  16-годишен. Усещах първите тръпки на тайнството, наречено Живот. Поникваше първият ми рехав мъх по бузите. Нещо у мен се раждаше. Изведнъж видях - там, на каручката, сред сладката мараня на гроздовия елексир, татко да прегръща мама. Това бе толкова рядко в онова време. Срамно беше да се прегръщаш пред другите, особено пред децата. Останах изумен от изражението на лицата на мама и татко. Тези вечно угрижени лица сега грееха от радост. И от още нещо, което все още не разбирах, но чувствах, че е нещо голямо, нещо велико. После, когато и аз се влюбих, когато и аз създадох семейство, въпреки трудностите български, вече разбрах, че тогава те, мама и татко, в този прекрасен ден на моя последен гроздобер  просто са били ...щастливи. Безгрижни. Подвластни единствено на Радостта от живота. Друг път не ги видях в подобна ситуация. Не видях никога повече тази светлина и нега, утаени по лицата им. И сега, вече написал "Анхедония;,  зная, че те Там, горе, са заели същата поза, както в оня ден на гроздобера, на каручката. Че изпитват същото щастие. И това ми стига. Оная напълно законна радост, която те,милите, бяха заслужили със страдалческия си, изнурен живот. Живот на мушици-едноневки, дошли и изгорели на тоя свят в името на децата си.

-Днес съсипани ли са старите хора в България? Не случайно поетът Лъчезар Еленков написа наскоро: Не мрем ние социалистическите старци за ужас на НОИ...

- Какво ти съсипани. Те, а вече и ние, децата им, защото минаха 30 години от този пъклен преход,  да,  и ние, трийсетгодишните тогава,  сега вече сме …възрастни, да не кажа старци. Тогава мислехме, че за 4-5 години ще дойде новото, красивото, хубавото.  Вече десетилетия се боря срещу този геноцид-расизъм на възрастова основа, който няма равен на себе си никъде в европейските държави. Тук искам да кажа нещо с цялата болка на душата си. Обиколил съм света,  говорил съм със стотици хора, но никъде не съм срещал такъв непукизъм към съдбата на родителите ни, на възрастните хора, каквото срещам вече толкова години в България!  Ето, тук сега възникна една картина пред очите ми. Преди време в „Южния парк”в София попаднах на някакъв концерт на открито. Концерт от онези, които напоследък разпалват „патриотизма” на българина. Гарниран с ядене и пиене. Кебапчета, кюфтаци, бира се лее като  из ведро… Няма лошо, нали? Но забелязах че  възбудата и веселието бяха само от едната страна на огромната поляна,  там, където масите, широки и препълнани, преливаха от изобилие. Там бяха младите хора на България. Ядяхя като за последно, гълтаха кюфтаците и бирата, пееха патриотични песни колко е красива страната ни, какви е герои раждала.
 

А от другата страна, встрани, бяха насядали бащите и майките пенсионери. С вечните им найлонови торбички от „Била”. Гледаха милите,  преглъщаха сухо, после  развързаха торбичките си, извадиха парче сиренце и доматка от тях. Отидох, купих цяла тава с кебапчета. Започнах да им раздавам. Те ме гледаха с благодарност. И …виновно. Защо виновно?  Една старица отказа – „Синко, аз цял живот съм им работела, мъжът ми рано почина, сама отгледах три деца, сега ми дават най-ниската пенсия. По-добре да умра, но милостиня не вземам.”

И  в такива моменти  не мога и май никога не ще проумея защо и как на никого не му пука от пресечената съдба на възрастните българи. Кой и защо насажда упорито тази контролирана българска мизерия? Та това е нечовешко! Да държиш кръвта си в такова подчинение и да й предлагаш остатъци от твоята  богата трапеза. Виждам как непрекъснато заплатите на чиновниците, на депутати, министри и тем подобни люде се покачват, някои достигат космически висоти, непознати дори в богатите западни страни. И как се разхищава – ремонти, ненужни строежи. И в чужбина по мисиите! Уж сме най-бедната държава, уж няма и пет лева за пенсионерите, а тънат в разкош тези, в какви лъскави коли се возят, какви екскурзии си правят, семинари и прочее…И как после се оневиняват! Все едно държавата бълха я ухапала. И го отнасят чрез Парното и другите монополи, именно най-бедните, най-беззащитните, най-болните. Животните имат повече милост и респект към възрастните си себеподобни. Видяли ли сте вълча глутница? Знаете ли кой върви винаги начело? Ами най-старите вълци. И защо е така? За да се съобразяват с  техния ритъм на вървеж. Да ги щадят.        И в такива моменти едно се питам –след време, а то, това време, идва много бързо,  младите днес  ще бъдат на мястото на бащите и майките си! И чак тогава ще осъзнаят онова, което съм закодирал в моята книга „Анхедония”.  Но ще е късно. И ще се пържат в огъня, който сега са наклали за родителите си .

Анхедония" е моят роман за аутсайдерите на България. Тези аутсайдери, на чиито плещи се държи обаче все още нашата България. Аз пиша за страдалците, които друго, освен страданието, не са познали в скършения си живот. Но които въпреки всичко са съхранили у себе си порива към човечността и свободата.  Запазили са милосърдието към другия. И мечтата си някога да живеят в общество, в което хората да бъдат погалени. Това са нашите татковци. Това са моите анхедоновци, това са моите герои. За един месец получих трогателни писма, пишеха ми читатели, които са плакали докато четат.  А Красимира Петкова от Русе ще организира  голямо мое представяне през този месец. Хората ми пишат. Знаете ли какво е това за един писател? Най-голямата награда е това, знак от читателя, че с творбата си си достигнал сърцето, значи си казал  истината. В днешното студено и озъбено отвсякъде време, един човек да си спомни за баща си и да заплаче. Или да го погали.

-Смятате ли, че обичта днес може да спаси нашия полудял свят?

-Да, любовта, само тя може да спаси този наш полудял свят. И връщането към корена. Корена на сълзата. И погалването. Иначе ни чака краят на татковците ни. Тоест думите на свещеник Андрей Гнездилов, срещал се в хосписите с  човешкото поведение в минутите на раздяла със света:
„ Хората плачат не от болката. Плачат, защото няма кой да ги погали.”   

Аз като писател съм категоричен. Единственото днешно спасение  за българина ще започне с възстановяването на уважението на синовете и дъщерите към бащите им. И първото, с което трябва да се започне е нормализирането на пенсиите! Всичко останало е само прах в очите. Аз вече виждам, един месец след публикуването на романа  ми, как той шокира голяма част от хората. Всеки българин, който я е прочел вижда истината, но отпъжда мисълта, че и той е съучастник, неволен или не, в това убийство на духа.
 

В този смисъл  „Анхедония”  носи не само моето авторово страдание, но  и страданието на моя баща, на моя род, на българските татковци, на България.  В него главен герой и централен образ е … бедността! Да, вечната българска мизерия, възпроизвеждаща се от поколение на поколение, откакто май съществува майка България. Тази контролирана, кой знае от кого и защо, вечна българска мизерия, според мен е в основата на всички наши злини. Защото тя не е само материално понятие. Тя поврежда,  изражда и най- красивото у българската душа, което също е централен образ в романа ми. И чийто носител  са нашите бащи – моят, твоят, нашите татковци. За мен това е едно от най-големите престъпления, които се вършат срещу България – и от чуждите, но преди всичко и от своите. Да държиш в кокалестите ръце на бедността един буден, но прекалено „надарен” с търпение народ, за мен това е най-голямото престъпление, пак повтарям и на чужди, но и на свои. Унизителното положение в което е поставен със своята беззащитност възрастния човек. Да бъде в края на живота си на колене. Не ви ли боли?!

Лек за този грях няма. Особено спрямо нашенците, които използват тъкмо търпимостта и вродения усет към страдание у българина, за да трупат пари и състояние на негов гръб. Нима мислят, тези събирачи на имоти тези управници загрижени само да имат повече жилища, че възмездието ще им се размина?!

Проблемът у нас  е отношението между бащи и деца в 21 век. Колцина знаят, че има стотици хиляди деца, които при живи бащи и майки живеят далеч от тях, тези деца виждат родителите си единствено чрез скайпа. Моят нов роман отчетливо и с много мъка представя този уникален проблем – изтичането на родната кръв и заменянето  й със скайп-изображението като форма на общуването, отрязването на човешкото общуване, на това толкова нужно общуване между родителя и детето му и заменянето му с механичното общуване. Това скайп-поколение, което днес вече е факт в най-новата история на България е шамарът срещу немощта на  българските политика, която вече се води 30 години. Не може така да се убива една нация – да бъде насила лишавана от възможността за общуване между създател и рожба. Човек е създаден от Бога и природата в определен период от живота си да бъде до своя баща и своята майка. Поне в определен, колкото и да е кратък този период. А днес много български деца  дори не познават и лицето, мириса на тялото на тези, които са го създали. Цяло едно поколение вече е осакатено, то е  отглеждано от бабите и дядовците си. А това е противоестествено. Това е най-голямото престъпление, което може едни управници да направят. И никаква наша гордост не е, че именно ние, българите, днес, в 21 век, и то като членове на най-богатия съюз в света, Европейския, си позволяваме подобно нараняване на нормалността на човешката същност. Паралелът, който правя в книгата с живота на българския род преди много години, когато макар пак бедно, но българите са живели задружно, в близост да корените и родителите си е убийствен за тези, които ръководят съдбините днес. Какво струват магистрали  и тем подобни „творения”  пред разкъсването на връзката – баща-дете? Затова написах и „Анхедония”. Да предупредя. Аз това мога. Другото вече е в ръцете на всеки българин. И той носи своята отговорност. Той и никой друг.

Папа Франциск казва на младите хора: „Слушайте възрастните си хора. Така слушате корените си.”

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ