Кейти привидно има всичко, за което може да мечтае: грижовен съпруг, уютен дом и изключителна връзка с майка си Керъл. Но когато майка й се разболява и умира, животът й загубва смисъл. Кейти не знае как да продължи напред без безусловната обич и подкрепа на Керъл, която е и нейната най-добра приятелка. Въпреки че е съсипана, тя решава да се отправи на мечтаното пътуване до Позитано, което двете планират от години. За да види с очите си живописното градче, в което Керъл е прекарала едно незабравимо лято точно преди да срещне баща й.

В мига, в който стъпва на Амалфийското крайбрежие, Кейти усеща духа на майка си. Очарователните гледки, великолепната храна, кристалночистата вода и дружелюбните местни й помагат да се отпусне и наслади на невероятното преживяване.

И точно тогава, като по чудо, се появява Керъл – красива жена на тридесет, която изглежда и звучи точно като майка й. Кейти няма представа какво се случва, но по някакъв невероятен начин двете отново са заедно. Тя разполага с едно лято в Амалфи, за да опознае безгрижната, авантюристична и импулсивна млада жена, която, за разлика от зрялата Керъл, не разполага с отговорите на всички въпроси. Едно лято, което ще й помогне да преоткрие себе си и да си върне вкуса към живота.

Написах „Едно лято в Амалфи“, за да избягам от реалността и се надявам чрез нея и вие да се отправите на едно незабравимо пътешествие.

Интервю с Ребека Сърл

Ребека Сърл е телевизионен сценарист, автор на дамска проза и три детско-юношески романа. Получава магистърска степен от Нюйоркския университет, живее в Лос Анджелис. Постига световен успех с романа „След пет години“, преведен на 24 езика.

„Едно лято в Амалфи“ е най-новата й книга, която се появява на пазара миналата година и мигновено попада в класацията за бестселъри на „Пъблишърс Уикли“.

- Откъде почерпи вдъхновение за написването на тази книга?

- Преди четири години с майка ми заминахме за Италия. Тя все ми разказваше за незабравимото лято, което прекарала в Рим, а след това и в Позитано, когато била на двадесет и за един италианец на име Ремо, в когото се влюбила тогава. Намерихме сестра му във фейсбук и тя ни свърза с него. Срещнахме се до емблематичния фонтан ди Треви – там, където са се запознали преди близо петдесет години! Направих много снимки, но виждайки майка ми през погледа на Ремо – като момичето, което той някога е познавал – едновременно въодушевена и притеснена – накара мозъка ми да защрака. Така се роди идеята за един роман за жените, които майките ни някога са били, преди да се появим ние и да преобърнем живота им. Родителите ми са женени от четиридесет години и баща ми нямаше нищо против тази среща, даже ни насърчаваше, въпреки че се падна точно на рождения му ден.

- Образът на Кейти сякаш оживява на страниците на романа, как успя да го изградиш толкова достоверно и пълнокръвно?

- Нуждаех се от главна героиня, която не държи живота си под контрол, някой който вярва, че всички важни житейски решения вече са взети вместо него. Тя е пълна противоположност на Дани, героинята от предишния ми роман „След пет години“. Нейният образ обаче постепенно се разгръща и обогатява и тя ще се научи да се бори за независимостта си.

- В социалните мрежи спомена, че „Едно лято в Амалфи“ е вдъхновена от собствената ти връзка с майка ти, ще ни споделиш ли повече за отношенията ви?

- Майка ми е най-добрата ми приятелка и първият човек, на когото се обаждам при нужда. Тя има отговорите на всички въпроси. Дълго се тревожех какъв ще бъде животът ми, когато нея вече я няма на този свят. Смятам, че в много отношения „Едно лято в Амалфи“ е своеобразно любовно писмо към моето бъдещо аз, което ще трябва да живее без нея.

- А защо Италия?

- А къде другаде? Написах този роман между април и юли 2020, когато не можехме да излезем от домовете си, камо ли да пътуваме извън страната. Не спирах да си мечтая за паста и просеко на брега на морето. Амалфийското крайбрежие беше мястото, на което историята принадлежеше, където личната ми история с майка ми се беше случила. Освен това в Италия и Позитано в частност има нещо, неподвластно на времето, което перфектно се вписа в сюжета ми.

- Кое послание би искала да остане с читателите след като са прочели книгата?

- Надявам се, че „Едно лято в Амалфи“ ще ги пренесе в едно от райските кътчета на земята, както се случи с мен. Написах книгата, за да избягам от реалността и се надявам чрез нея и вие да се отправите на едно незабравимо пътешествие. Когато хората споделят, че романът ги е докоснал и разчувствал, това значи много за мен. Често пиша за неща, срещу които се страхувам да се изправя в реалния живот. И ако хората намират смисъл в написаното от мен, то значи съм си свършила работата.

Откъс

Четвърта глава

Градските камбани отброяват седем часа. Вечерта се е спуснала над Позитано. Сещам се, че майка ми ми е говорила за църквата „Санта Мария Асунта“ и биещите камбани, които обявяват часа. Звучат далечни, мечтателни и нямат нищо общо с алармата на айфона ми.

Отивам до гардероба и намирам роклите, които съм си взела. Избирам си къса бяла гофрирана рокля и си слагам златисти чехли. Косата ми вече е изсъхнала и се спуска на рошави къдри на гърба ми. Обикновено я суша със сешоар и подемам дългата процедура по изправянето ѝ, но през последните две седмици не съм правила нищо повече, освен да я мия два пъти седмично. Дълго време висеше безжизнена, несигурна в коя посока да поеме. Но сега къдриците са започнали да се възвръщат и да приемат първоначалната си форма.

Слагам си овлажняващ фон дьо тен и мацвам малко руж на бузите. Мажа устните си с гланц, вземам ключа за стаята и излизам навън.

Стигам до втория етаж, където откривам басейн и тераса с ресторант, както ми обясни рецепционистката. Майка ми ми е разказвала за тази тераса, която сякаш виси във въздуха над целия град.

По белите столове с червена тапицерия са насядали двойки, които се наслаждават на гледката, а сервитьори в бели ризи носят подноси с ярък „Аперол шприц“ и малки керамични чинии с едри зелени маслини, домашен чипс и солено кашу.

До мен се доближава млад мъж с черни панталони и бяла риза, на която с червен конец е избродирано името на ресторанта – „Ил Триденте“.

– Buonasera, signora – казва той. – Мога ли да ви помогна?

Давам си сметка, че съм си забравила графика горе. Нямам представа дали за тази вечер имаме резервация за тук или за някъде другаде, но не съм яла нищо от около седем часа, откакто си взех един сандвич на жп гарата.

– Възможно ли е да вечерям тук? – питам го.

– Естествено – усмихва се той. – Всичко е възможно. На вашите услуги.

– Grazie – думата звучи грубо с американския ми акцент. – Благодаря.

Той ми прави знак да го последвам на терасата.

– Насам.

Половината тераса е заета от басейна и шезлонгите с редица ниски масички за напитки и храна, но отдясно има покрито пространство с висящи увивни растения и цветя, както и окачени отгоре фенери. Има бели метални маси с покривки на бели и червени карета, а през стъклените врати се точат сервитьори с тънки вратовръзки.

– Заповядайте. Най-добрата маса, която можем да ви предложим.

Той ме води до маса за двама в края на терасата, точно до оградата от ковано желязо. Гледката е зашеметяваща. Застанала съм на първия ред пред слънцето, което сякаш няма никакво намерение да залязва. Светлината около мен се лее златиста и ярка, сякаш тъкмо е започнала втората си чаша вино.

– Много е красиво – отбелязвам. – Никога досега не съм виждала подобно място.

Всяко кътче умолява да бъде заснето. Сещам се за фотоапарата, който съм прибрала горе. Утре.

– Радвам се, че сте доволна, госпожо Силвър – усмихва се мъжът. – На вашите услуги сме.

Тръгва си и при мен идва друг млад сервитьор с меню, бутилка минерална вода и панерче с хляб.

Разгъвам бялата салфетка и си вземам една филийка, още топла от фурната. Изливам малко зехтин в кръглата чиния с ръчно изрисувана синя риба и си топвам. Хлябът е много вкусен, а зехтинът – ароматен. Веднага изяждам още две филийки.

– Желаете ли нещо за ядене и пиене?

Сервитьорът се е върнал, ръцете му са прибрани до тялото.

– Какво ще ми препоръчате? – питам го. Даже не съм отворила менюто.

Вкъщи не готвя, обикновено или си поръчваме нещо, или отиваме при родителите ми. Ерик харесва италианската храна, но няма претенции. Поръчваме си пица от „Пекорино“, а понякога и от „Фреш Брадърс“. Китайско от „Уокшоп“, салати от „Си Пи Кей“. Веднъж седмично вземам печено пиле – от „Бристол Фармс“ или от „Хол Фудс“ – и пакети с броколи и моркови. Винаги ми е било съвестно, че не съм наследила кулинарните умения на майка ми, но Ерик твърдеше, че и сандвичите и пържолите го устройват.

Изведнъж ми хрумва, че май никога не съм се хранила сама навън. Не си спомням да съм сядала на маса, да съм си разтваряла салфетката и да са ми наливали вино, а после да съм хващала вилицата, без да разговарям с когото и да било.

– Доматена салата и домашни равиоли – усмихва се сервитьорът. – Простичко. Съвършено. Искате ли и вино?

– Да. – Несъмнено.

– Отлично, синьора. Ще останете много доволна.

Тръгва си и отнася менюто, а аз се облягам на стола. Опитвам се да си представя майка си тук преди толкова много години. Как е съзерцавала същата тази гледка. Млада и безгрижна, без никаква представа какво ще ѝ донесе бъдещето и как ще се развият нещата. Улавям се, че предпочитам да бях като чиста дъска. Да не се бях обвързала толкова много с брака, къщата, с един живот, който не може да бъде преместен, поне не и без да причини разруха.

– Госпожо Силвър.

Зад себе си чувам глас. Рецепционистката. Застанала е до мен с ръце пред тялото. Облечена е с безупречно бяла риза и дънки.

– Здрасти, добър вечер – казвам аз.

– Да, добър вечер. Добре изглеждате. Позитано вече ви действа положително.

Оглеждам си роклята.

– О, благодаря.

– Настанихте ли се?

– Да – кимам, – тук е прекрасно, благодаря.

– Много хубаво – усмихва се тя. – Казвам се Моника. Осъзнах, че долу не успяхме да се запознаем както трябва. Това е моят хотел. Ако имате нужда от нещо, просто попитайте, окей? Тук сме като едно семейство.

– Добре. Оценявам го.

– За утре сте си запазили разходка с лодка до плажния клуб „Да Адолфо“ и имате резервация за обяд. Още не сме в разгара на сезона, така че няма да е проблем да промените датата. Може да отпочинете тук и да поразгледате града.

Тя ми се усмихва топло и приветливо. Хвърлям един поглед на останалите гости край басейна.

– Би било чудесно. Благодаря. Така звучи по-добре.

– Идеално. Тони ми каза, че сте си поръчали равиоли с рикота. Отличен избор. Винаги им добавям по малко лимон за свежест. Надявам се да ви харесат.

Разсмивам се. Изненадвам се откога не ми се е случвало.

– Изборът беше негов.

– Човек винаги трябва да оставя сервитьорите да избират храната, а строителите да избират дървесината. Баща ми все така казваше.

Тя понечва да се отдалечи, но аз я спирам.

– Моника. Благодаря.

– Няма защо – усмихва се и оглежда терасата. – Каква прекрасна вечер. – А после връща вниманието си към мен. – Утре заминавам на няколкодневна командировка до Рим, но ако имате нужда от нещо, служителите ми ще се погрижат. Надявам се да се насладите на почивката си, госпожо Силвър. Много се радваме, че дойдохте при нас.

Тя си тръгва.

„Дойдохте при нас.“

Когато майка ми разказва за раждането ми, обяснява, че било леденостудена зимна вечер. По онова време живеели в един апартамент на „Силвър Лейк“, недалеч от булевард „Сънсет“. Според майка ми апартаментът наподобявал къща на дърво. Стъпалата били стръмни, а през всекидневната минавал дъб.

Това си било нейното местенце, където баща ми се пренесъл след сватбата. Трудно ми е да си представя майка ми да живее от другата страна на междущатския път 405, та какво остава в Силвър Лейк, който дори и днес представлява артистична, бохемска общност. Тя е западняк до мозъка на костите си. Но ме прибрали от болницата и ме довели на това място, увита в бяло вълнено одеяло. Майка ми твърди, че това било единственият път, когато видяла сняг в Лос Анджелис.

Раждала ме двайсет и шест часа в болницата „Седар-Синай“. Казвала ми е, че съм била много космата.

– Приличаше на маймунче – добавяше баща ми.

– Така разбрахме, че си наша.

„Дойдохте при нас.“

Вече не принадлежа на майка си. Не принадлежа и на баща си, който съвсем се е изгубил – обикаля из някога общия им дом и се опитва да схване графика – в кои дни Сузана идва да чисти. Не принадлежа и на съпруга си, на когото казах, че може би вече не искам да ми бъде съпруг. Вече не знам къде е домът ми. Без нея не знам как да се уравновеся, защото тя беше моят стожер. Преди бях дъщерята на Керъл Силвър. Сега съм просто една непозната.

Доматите идват. Тони ми ги поднася гордо.

– Добър апетит. Насладете се.

Вземам си вилицата, забождам един домат и вкусвам най-божествената, сладка, зряла и солена хапка, която някога съм опитвала. Преглъщам ги, великолепни и алени, заедно със скръбта си.

Изпразвам чинията с още един панер с хляб. А после пристигат и равиолите – леки и меки с облаци от рикота. Възхитително. Добавям и малко лимон, както ми бе заръчано.

Имам чувството, че от месеци не съм се хранила. Може и така да е. Претоплените на микровълновата ястия, които остават недокоснати и биват изхвърлени както са си в пластмасовата опакова. Пакетите стар чипс, хлебните ябълки. Може и да е храна, но не е питателна. В това ястие има жизнена сила и всяка хапка сякаш надгражда с още един елемент. Усещам как ме подхранват.

Камбаните отново започват да бият и отбелязват отминаването на поредния час. Като по даден знак жълтото и оранжевото в небето преминава в лилаво, розово и светлосиньо. Светлината от опияняваща и пищно златиста става нежна и ефимерна. Корабите по брега се люлеят като хор, който изпраща отиващото си слънце. Великолепно е. Ще ми се и тя да можеше да го види. Трябваше да го види.

През няколко маси една двойка моли Тони да ги снима. Двамата се привеждат над масата и застават в рамката на увивните лиани. Сещам се за Ерик, който е на хиляди километри от мен.

Ако беше тук, веднага щеше да отиде при тях и да им предложи да им направи още няколко снимки. После щеше да ги пита откъде са. След десет минути щеше да им предложи да дойдат при нас и щяхме да прекараме остатъка от ваканцията си с тях. Ерик разговаря с всички – с рецепциониста в „Ралфс“, с дамата пред него на опашката в киното, с продавачите по фермерските пазари. Познава в подробности родословното дърво на пощальона ни Джордж и повечето хора, които го доближават на три метра във вторник. Това ме побърква, защото така никога не оставаме сами. Освен това мразя любезните разговори. Не ме бива в тях. Ерик е същински спец в това. На мен ми харесва да съм анонимна и да се загубя в деня си. А Ерик би си сложил тениска, на която пише с главни букви: МОГА ДА СЛУШАМ ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО ТИ ПРИ ЛЕКАРЯ УШИ-НОС-ГЪРЛО В СЛЕДВАЩИТЕ ЧЕТИРИ ЧАСА И ПОЛОВИНА.

Казах на Ерик, че никога няма да отида на круиз с него, защото на втория ден вече няма да има къде да се скрия. Често съм се чудила защо не може да се сдържа. Защо все настоява да се меси в чуждите работи, да заявява присъствието си и да изпълва пространството с безсъдържателни разговори.

Двойката благодари на Тони и продължава да се храни. Давам си сметка, че ако остана тук още малко, има голяма опасност да заспя на масата.

Качвам се на горния етаж, замаяна от храната, виното и нощния въздух. Излизам на терасата с телефона си и се обаждам на Ерик. След третото позвъняване се включва познатата гласова поща: „Здравейте, аз съм Ерик. Оставете съобщение или пишете и ще ви потърся при първа възможност. Благодаря, чао.“

– Успях – казвам му. – Тук съм.

Чудя се дали има още нещо за казване, дали трябва да опитам да му опиша мястото, дали да му дам някакви насоки и наставления, да му заръчам да посади нещо, докато ме няма. Само че не зная какво. Затварям и въздъхвам.

Прибирам телефона и бижутата си в сейфа.

Заспивам и я сънувам как е тук с мен, енергична и жива.