Неда Антонова е автор на повече от двайсет романа, по-голямата част сюжетно свързани със събития от българската история. Сред тях са трилогията „Възкресените“: „Царица Елеонора Българска“, „Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица“, а също „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“, „Баладата. Любовта на Ботев и Венета“ и „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“. На особен читателски интерес се радва луксозното издание на есеистичната й книга „Пепел от мислеща тръстика“.

Нейни книги са преведени на френски, руски, чешки и полски. Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната награда „Златен меч“.

Живее и работи в Търговище.

 

За „ЕЛЕГИЯ. Когато баща ти е цар“

 

Две жени на върха на историческата пирамида.

Едната е княгиня от царски род, другата е  дъщеря на своето време.

Между тях – шестстотин години.

И двете имат власт, слава и пари.

И на двете душите им са самотни.

И те търсят на какво да посветят живота си.

Пред едната цялото Търновско царство  пада на колене и я изпраща в шатрата на султан Мурад.

Другата сама принася живота си в жертва за доброто име на България  пред света.

Накрая и двете намират любовта – макар и по най-невъзможния начин.

А после народът ги изпраща горко оплакани

и ги съхранява завинаги в митовете и в спомените си.

История за властта, саможертвата и самотата !

 

Миналото на човека и на народа се съдържа в неговото настояще и така предсказва бъдещето му

Интервю с Неда Антонова

 

- Г-жо Антонова, остават броени дни до излизането на новата Ви книга „Елегия. Когато баща ти е цар“. Ще ни разкажете ли как възникна първоначалният Ви замисъл?

- Възникването на творческия замисъл във всяка област на изкуството е мистичен акт. Той не може да бъде обяснен с обикновените логически категории. Той просто Е! В повечето случаи самият автор остава изненадан. Особено когато замисълът изисква за своята реализация особен вид творческа енергия, която авторът невинаги е сигурен, че притежава. Следва етап на недоволство от себе си, граничещо понякога със себе- ненавист. Но подир терзанията настава едно малко чудо: след възникването на замисъла авторът неочаквано усеща, че е обладан и от подходящата за реализацията му енергия. Това е мигът на най-великата ни радост. Когато знаеш не само „какво“, а и „как“. Преживях това състояние на 21 март 2021 година.

 

- В романа „ЕЛЕГИЯ. Когато баща ти е цар“ отново наблюдаваме невероятна симбиоза между факти и фикция. Мисля, че читателите биха искали да знаят как ги съчетавате.

- Това вече е етап от творческия процес, за който може да се говори като за нещо достъпно на сетивата и значи – на езика. Принципът е елементарен: „Като нямаше кой да ми каже как дадено събитие се е случило, разказах го, както мислех, че се е случило“. Но този разказ не може да бъде произволен. Той изцяло произтича от съществувалите във времената на сюжетното действие исторически, битови и религиозни обстоятелства. И ако авторът успее да слее действителното и предполагаемото, текстът ще придобие естествената гладкост на еднородната словесна природа и дори най-компетентният читател трудно би прозрял къде историческият факт се прелива в допустимата историческа действителност.

 

- Какво точно Ви привлече в паралела между дъщерята на българския цар Иван Александър от Средновековието и личността на наша съвременница, която обществото ни познава?

- Творческото предизвикателство: шест века между двете ми героини, а толкова много общи проблеми и духовни препятствия пред двете. Занимаваше ме всеизвестната идея, че миналото на човека и на народа се съдържа в неговото настояще и така предсказва бъдещето му. Повторяемостта на събитията, която ни дава кураж и упование в очакване на грядущото. Едната от героините на романа – историк по образование и министър по битие – го е казала: „След всяко време на бурен духовен и културен разцвет следва време на обществено-политически и стопански упадък на обществото“. И е цитирала века на Иван Александър. Не е нужно ние днес да се питаме какво ни очаква утре. Достатъчно е да познаваме реда на произтеклите досега исторически събития.

 

- Приемате ли книгите си като крепост на българщината?

- Това решават читателите. Ако, четейки моите текстове, те усещат духовно единение и родова близост с описаните герои и събития, значи авторът е произлязъл от своите читатели, а не е привнесен там от извънлитературни събития.

 

- Кой бихте предпочели да има в домашната си библиотека „ЕЛЕГИЯ. Когато баща ти е цар?“ – обикновеният изкушен читател или журитата на литературните награди?

- Аз съм суетна и това предрешава избора ми: като имам предвид, че журитата са временни, а народът е вечен, избирам за свои читатели онези българи, с които и утре ще мислим еднакво.

 

- Вие сте от писателите, които непрекъснато се срещат със своите почитатели. Какво Ви носи това общуване?

- Каквото на отделния човек носи любовта: обмен на положителни енергии, опознаване на себе си чрез другите, усещането ми за принадлежност към стародавна общност, чрез която всеки от нас ще просъществува в идващите векове. И виждах народа ни очи в очи.

 

- Казвали сте, че за писателя няма по-добър въпрос от това какво пишете или какво възнамерявате да пишете. Да очакваме ли изненади?

- В живота около нас гъмжи от теми и възможности за тяхното ословесяване. Писателите живеем в това гъмжило като в езеро с крокодили. И чакаме нашият крокодил да ни избере. Защото темата е, която избира автора. Колкото до мене, напоследък долавям приятелско намигване от един доста любопитен крокодил – нещо като обещание за бъдеща взаимност... Казано в прав текст: блазни ме творческото изследване на възможността човекът все повече да работи и да живее като съратник на Бога, като негов сътрудник и единомишленик... Имам предвид асистираната репродуктивност, намесата на човека в онова, което Бог е пропуснал да даде на някого от нас: дете. Защото Той е човекообразен, нам подобен е и понякога също като нас греши. Затова и Бог има нужда от помощ!