Евгений Дайнов: На 10 ноември Бай Тошо „падна”. Защо не се радвахме?
Излиза том 2 на „Записки по революцията"
София, България
11 Ноем. 2015, 12:44
29930 прочита
Революцията на проф. Евгений Дайнов продължава! До няколко седмици ще излезе втори том от мемоарите му „Записки по революцията“. Политологът описва началото на прехода, като започва няколко месеца преди 10 ноември и приключва с управлението на Жан Виденов.
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Книгата показва България такава, каквато е била от гледна точка на хората, които се опълчиха на комунизма в началото на 90-те. Дайнов разказва и за грешките, които са допуснали „сините“ през първите години от прехода.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Ето какво разкрива той за дните около 10 ноември:<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Хора се изправяха из цяла соц Европа. На 9 ноември берлинчани, неорганизирани от никого („прашинки”), бутнаха Берлинската стена. Не, позволете ми да го кажа както трябва: БУТНАХА СТЕНАТА! И това го разбрахме от БНТ! И на всички соцграждани, преминаващи да се разходят из Западен Берлин, местните власти обменяха „източна” (т.е. измислена, нереална – като рублата) дойче марка за „западна” (т.е. истинска – твърда валута) по невъобразим курс 1:1! Разбира се, че източните пари изобщо не бяха равни на западните, но ето – нашите западни другари и съратници правеха жестове. И това също го разбрахме от БНТ!<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">И от София тръгна вълна към Източен Берлин. Всеки си уреждаше туристическа виза и вземаше позволения „лимит” източни дойче марки, за да ги обмени в Западен Берлин за истински западни пари. После – връщане в София, нова виза, нови източни марки и – нов удар. Натам се втурна и Румен Джаза (приятел на Дайнов – бел. ред.), който инак беше започнал да трамбова вечерно време с мен и останалите от революционната агитка. Когато след броени дни се върна, ми подари парче от Стената. Ама междувременно изпусна друго историческо събитие – свалянето на Бай Тошо точно ден след падането на Стената – на 10 ноември.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Сутринта на 10 ноември 1989 година – беше мъглив, студен и влажен ден – разбрахме две неща: от радиото – че правителството на ГДР било дало оставка малко преди да падне Стената; от безжичния телеграф – че Бай Тошо щял да подава оставка на поредния ежедневен пленум на ЦК на БКП.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Първата новина възприех веднага – все пак в Източна Европа всеки ден ставаше по нещо небивало. Втората новина ми се стори леко прибързана, та към края на деня я бях забравил напълно.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">И така – до момента, в който, докато тролей номер 2, в който се намирах, не започна да намалява към спирката пред Унгарския ресторант на „Раковска“ (днес – „Хепи“), някой от пътниците отпред се провикна:<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">- Бай Тошо е подал оставка!<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Не знам как е разбрал – тогава нямаше ни мобилни телефони, ни интернет. Може би е слушал радиото на шофьора. Така или инак, слязох на спирката и се зареях из центъра на града.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Всекидневната революционна агитка я нямаше. Обикалях, заговарях хора, подслушвах разговори. Всички бяха разбрали, че Бай Тошо бил „паднал”. Радост обаче нямаше. Напротив, градът беше по-притихнал от обичайното. Явно всички са си задавали един и същи въпрос: А сега какво? Имаха известен резон. Макар примерите от останалата Източна Европа да бяха предимно добри – навсякъде комунистите се клатеха или падаха – от „братския СССР” долитаха други, недобри вести. Там отслабването на властта на комунистите беше вече довело до това, че в различните републики бяха започнали да се изтребват един другиго на етнически и верски признак; а конфликтът между Азербайджан и Армения по повод Нагорни Карабах си беше вече чиста проба локална война.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">И аз не се радвах обаче. Защото не беше въпросът в това просто да падне Бай Тошо, въпросът беше да се приключи с режима на БКП.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Вечерта си позволих да злорадствам, гледайки по телевизията кадрите, на които Бай Тошо седи и се пули през лупите си като цапнат с мокър парцал, докато неговите другари приемат оставката му и му благодарят от трибуната. Но не му дават думата... И Бай Тошо, който доскоро заплашваше, че ще управлява до стогодишна възраст, гледа, пули се, гледа, пули се и... нищо.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Край. Така си тръгна най-дълго управлявалият в Европа диктатор – официално от 1956 година, а неофициално поне от 1954-та. Има-няма, 35 години. За сравнение: Хитлер е на власт 12, а Сталин – 26 години. Само испанският генералисимус Франко, управлявал от 1939 до 1975-а (36 години) и португалският му колега Салазар (и той на власт 36 години, между 1932 и 1968-а) можеха да се мерят с наш Тошо.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">…<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">На 17 ноември 1989 година „новите” комунисти направиха изпреварващ ход. Именно те свикаха първия огромен митинг в София в подкрепа на „реформите”, които БКП побърза да обяви. Пред десетина хиляди души (три-четири пъти повече, отколкото бяха на връчването на петицията на 3 ноември), събрани на сегашния площад „Княз Александър Първи“, говориха онези, познати на всички – и легитимни в своите несъгласия с Партията – „неформали”, които наскоро бяха възстановени в БКП. Помня философа Кирил Василев и интелектуалеца Анжел Вагенщайн. В тълпата се омесваха както контри като мен, така и очевидни комунисти. Голямото разделяне на комунисти и антикомунисти още не се беше случило. И все пак от чисто „нашите”, като Желю Желев или Константин Тренчев, на трибуната нямаше никой.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Явно беше, че не е добре да си мешаме капите с „новите” комунисти и затова много навреме дойде вторият голям митинг, на 18 ноември (следващия ден), свикан само от „нашите” пред храма „Св. Александър Невски“ – там, където две седмици преди това бяхме връчвали петицията. Дойдоха три-четири пъти повече хора, отколкото предния ден. И тълпата, и хората на трибуната си бяха чисто „наши” като Желю Желев, Блага Димитрова, Деян Кюранов, Сашо Каракачанов, Петър Берон и пр. Имаше известно преливане, защото говориха и членове на БКП като Чавдар Кюранов (бащата на Деян) и, отново, Анжел Вагенщайн. Това кръвосмешение щеше да е за последно.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Сред възторжената тълпа се скандираха и размахваха лозунги, които излизаха далеч извън всяка идея за някакъв реформиран социализъм, граден от „новите” комунисти. Всичко живо беше за демокрация и свобода, а един от нашите дори носеше плакат с карикатура на Бай Тошо, сложен в раиран затворнически костюм. Освиркван бе всеки, който се опита да ползва трибуната, за да призовава към някакво единодействие с реформаторите в БКП.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Дрънна и звънче, което предупреждаваше за бъдещи простотии<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">Когато взе думата, Румен Воденичаров (уж и той тогава от „нашите”) започна да говори за „турска опасност” и някакви подобни червено-кафяви лайнарщини. Беше надлежно освиркан – все пак стотици, ако не хиляди, в публиката бяхме се ангажирали в последните години с някаква форма на подкрепа за тормозените от комунистите турци. Но драскотината по лицето на надигащата се демокрация остана.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span lang="BG">На следващата година, прясно попаднал в парламента със синята бюлетина, Румен Воденичаров побърза да се присъедини към групата на комунистите и така изчезна от политическата арена. Но запалената от него фашизоидна искра остана. Намери си други носители...<o:p></o:p></span></p>
Последвайте ни
