Няма три месеца откакто си отиде и Никола Анастасов от блестящата плеяда актьори от „Сатирата”. Актьори, които пленяваха публиката, които всеки искаше да докосне.
В книгата „Истории с усмивки” на издателство „Слънце” актьорът ни разказва за живота си в цялата гама от чувства – от обичта до тъгата и житейските перипетии. И не забравя да обвие всяка случка със своята добра усмивка, с която сме го запомнили за тези 59 години, през които игра в Сатиричния театър.
От книгата научаваме, че  8 ноември, денят на Свети Архангел Михаил бил фатален за актьора. Сполетявали го лоши събития именно на тази дата. В последните години той даже не излизал от къщи на 8-ми.

Ето какво пише Никола Анастасов в книгата си за фаталната дата : „Беше преди години в Козлодуй. Играхме „Вражалец“ с Монтанския театър и трябваше да се приберем в Монтана да спим. Казах на шофьора да внимава, защото е рисков ден за мене, изпитал съм го, знам, че е така, и ме е страх. Страх ме е от този ден даже заради околните. И човекът кара съвсем бавно, но изведнъж пламна моторът. Изскочихме един след друг навън. Рекох им: „Казах ли ви, че нещо има“. Шофьорът, разбира се, угаси пожара, но можеше и всичко да гръмне. Заедно с артистите и техническия персонал.

Пак на 8 ноември ме оперираха. След като почина Парцалев и го изпратихме, се събрахме в театъра. За да не остане в спомените ни с изчезването на ковчега в земята, събрах негови изпълнения от касети, които притежавах, монтирахме ги във ВИТИЗ и след погребението поканихме майка му и сестра му и ги пуснахме във фоайето на театъра на видеоекран.

Прибрах се късно вечерта. Целият ден не бях ял. Имаше люти чушки и реших да ги опържа с яйца. Викам си: „Те не са много люти“. Боже! Сготвих тая манджа, яко се наядох. И като пламна отвътре стомахът ми! На другия ден не мога да изляза на сцената. Представлението падна, откараха ме в Правителствената болница и на вечния 8 ноември ми оперираха жлъчката.

А като дете много го обичах този ден, празника на св. Архангел Михаил, защото е празник на касапите и татко винаги ме водеше със себе си на техните сбирки.
През 1984 година Сатиричният театър гостува в Москва. Върнахме се и на другия ден – пак 8 ноември, имам гастрол с „Новото пристанище“ в театър „Константин Кисимов“ във Велико Търново. Тръгвам с колата, трябва да отида в гр. Елена, да настигна театъра и там да играем две представления. Карах като луд, спирам в Търново – два часът на обед, всичко затворено. Гладен съм като вълк. Продължих нататък, пристигнах и веднага в представлението. Умирам от глад! След двете представления колегите ми се качиха на автобуса и тръгнаха. Аз се опитах да запаля, но колата нещо се развали. Хора от публиката погледнаха, нещо пипнаха – аз нищо не разбирам от тези неща, – колата тръгна, значи нещо се е откачило. Бързах да сляза от Балкана в Търново, за да успея поне да вечерям в ресторанта на Интерхотела.

Подкарах колата, обаче не съобразявам, че ръси лек дъждец и е хлъзгаво, лапавица. А не познавам добре пътя. Подкарах да настигна автобуса и да мина пред него, та ако нещо закъсам, да ми помогнат. Натиснах педала – и изведнъж пред мене един мост. Вече губя управление, колата се носи с голяма скорост.  Гледам срещу себе си две перила. Трябва да мина през моста между перилата. Обаче когато навлизам в него, колата се завъртя и повече нищо не помня. Страхотен удар – добре че не бях сложил колан. Оттогава никога не слагам колан, въпреки разправиите с КАТ. Моята седалка цялата я нямаше. Колата се е обърнала и перилото изрязало цялата шофьорска седалка. Ако бях останал вързан, щях да бъда накълцан. А аз от удара съм изхвърчал през предното стъкло и съм паднал някъде по нанадолнището. Колата – през моста и в реката. Това става към 11 ч. вечерта.
Една година след това разбрах, че същата вечер към 12,30 отнякъде се връщали двама бармани от Сливен. Забелязали, че долу нещо свети. Късмет съм имал или Господ ме е пазил, но колата като паднала в реката, единият фар останал да свети. Те спрели, слезли, гледат – кола разбита. Хора няма. Намират ме на брега, целия в кръв, в пълно безсъзнание. Закарали ме в болницата. Счупена ръка и комоциум. Със самолет ме откараха в София.”

Савка СТЕФАНОВА