Никога не съм изпитвал такова вълнение. Вълнението ми е огромно по две причини. Първата, защото, ако Бог не реши нещо друго, това ще е последният ми роман. И втората, която е още по-важна, е съдържанието на книгата.

В нея се опитах да предам целия мой духовен опит, който съм трупал в продължение на 50 години.

Аз непрекъснато съм разсъждавал върху това по каква причина темата за разпятието на Иисус Христос продължава да вълнува хората 2000 години по-късно? По каква причина тази история има толкова трайно и необикновено присъствие в духовния живот на цялото човечество? Също така един от въпросите, който ме е мъчил, е защо Бог изпраща на земята, за да разреши проблема за властта, и човек, и Бог? Той е могъл да изпрати ангел, но прави друго. Смятам, че в „И аз слязох“ съм успял да дам отговор и на този въпрос.

Сънувах, че трябва да напиша тази книга и да се опитам да отговоря на много от въпросите, които ме вълнуват години наред.

Този роман е най-важната ми книга.

 

Интервю с автора

 

Владимир Зарев е роден през 1947 г. в София. Завършил е Българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1972 г. работи в елитното списание за българска и световна литература „Съвременник“, а от 1988 г. е негов главен редактор.

Владимир Зарев е автор на книгите „Денят на нетърпението“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“, „Светове“, „Разруха“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Орлов мост“, „Чудовището“, „Объркани в свободата“ и др. Измежду романите му особено място заема епичната семейна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Действието в романите се открива през 1890 г. и завършва в наши дни. Трилогията е преведена на немски език и вече има няколко издания в Австрия и Германия.

Огромна популярност има и романът на Владимир Зарев „Разруха“, който се радва и на невероятен успех в немскоезичния свят. Той е номиниран за две от престижните европейски литературни награди и за него са публикувани над 40 възторжени рецензии.

„Хермес“ преиздаде и книгата за деца и възрастни на Зарев „Голямата странна градина“. Луксозното илюстровано издание е истинско полиграфическо бижу.

Владимир Зарев е носител на Националните литературни награди „Иван Вазов“ и „Елин Пелин“. През 2017 г. той бе удостоен и с Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“, а през 2019 г. получи от президента орден „Стара планина“ – първа степен, за изключително големите му заслуги в областта на културата и изкуството. От 2021 г. Зарев е академик на БАН.

През 2022 г. беше удостоен с награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст.

 

- Г-н Зарев, на 1 април излиза дългоочакваният ви нов роман – „И аз слязох“. Как се роди идеята за него?                                                                       

- В една дълга и мъчителна нощ, докато бях болен, аз сънувах, че трябва да напиша роман за величественото житие на нашия Спасител Иисус Христос от Назарет. Класическите евангелия проследяват Неговото раждане, а сетне Той се появява в разказа, когато вече е на тридесет и три години. Е, аз се реших да „измисля“ и опиша цялото Негово Битие. Това, разбира се, е най-повърхностният прочит на романа „И аз слязох“.

- Темата за вярата и Бог присъства в цялото ви творчество, тук обаче тя е водеща. Какво ви провокира да се фокусирате толкова детайлно върху нея?

- Аз съм вярващ, но не съм религиозен, църквата е институция, а всяка институция сякаш се капсулира в себе си, грижи се повече за своите канони и принципи, отколкото за самата вяра. А вярата трябва да бъде свободна като човека. Великият Тертулиан е произнесъл забележителната мисъл: „Вярвам, защото е абсурдно”. И наистина... ако нещо не е абсурдно, а е очевидно, то ние го приемаме безусловно и тогава, щом то е доказан факт, какъв е смисълът от духовната ни вяра в него? Какъв е смисълът на вярата изобщо, ако тя не е насочена към нещо невъзможно, недостижимо, наистина абсурдно, ако не е насочена към някакво Чудо?                                                                                   

- В предварителен разговор споделихте, че „И аз слязох“ е най важната, но и най-трудната ви книга. Дълги ли бяха разговорите, които водихте със себе си, по време на творческия процес?

- Да, разговорите, които водих със себе си, докато пишех книгата, бяха дълги, трудни... направо мъчителни. Ясно съзнавах, че ако искам да споделя с читателя своята концепция, новия философски и психологически смисъл, натрупаното у мен познание за величието на Христовия подвиг чрез разтърсващото страдание на Кръста, цялата ми книга ще звучи някак еретично. Затова не я кръстих „евангелие“, а роман, тоест позволих си уговорката, че в нея има много истина, но все пак тя е и измислена.                                                                                                                                                                                                                   

- Романът излиза в навечерието на Великден. На какви въпроси си отговорихте вие, докато пишехте книгата, и какви отговори ще получат читателите от нея?  

- Отговорих си на доста важни, значими въпроси, които надявам се ще заинтригуват читателя, но най-важното - отговорих си на основния, на най-съдбовния въпрос, който ме измъчва още от юношеските ми години... защо Йехова изпраща на земята едновременно Човек, но и Бог. Ако се замислим, Йехова е могъл да проводи на земята ангел. По каква неведома, но неотменима причина Иисус Христос е едновременно и обикновеният човек, но и слезлият Бог, и как това предопределя Неговото присъствие, Неговото магическо оставане в човешкото ни съзнание вече над две хиляди години.                                

А що се отнася до читателя, надявам се той да си отговори на въпроса за необходимостта от вярата и на същия повтарящ се въпрос, защо сказанието за Иисус Христос е толкова живо и до днес, защо то продължава да ни вълнува и да ни изпълва с неизменно преклонение.