Джени Хейл е автор на летни и коледни романи. През 2017 г. Hallmark Channel адаптира книгата й „У дома за Коледа“ в пълнометражен филм.

През 2019 г. е екранизирана и книгата „Коледни пожелания и бисквитени целувки“, пожънала огромен успех сред българските почитателки на романтични четива. На топъл прием у нас се радват и останалите заглавия от авторката - „Винаги ще има Коледа“, „Всичко започна на Коледа“, „Коледа в Силвър Фолс“, „У дома за Коледа“ и пет летни романа „Обичай ме заради мен” „Лятната къща“, „Лято край Брега на светулките“, „Къща край брега на светулките“, „Лято край морето“ и „Лято на острова“.

Следващата книга на Джени Хейл, която ще излезе със знака на „Хермес“, е „Коледа край фара“.

 

За книгата

Мия се завръща в крайбрежното градче Уинстед Кейп, за да прекара коледните празници с майка си и сестра си. Но този път е с натежало сърце, защото обичната ѝ баба вече не е сред живите. Тя им е оставила историческия фар на нос Уинстед, принадлежал на семейството им от поколения, но и огромна ипотека, която не могат да изплащат. Пристъпвайки в него, Мия сякаш се връща назад във времето, към най-свидните спомени от детството си. Тя е разделена със съпруга си Майло, но решават да го запазят в тайна, за да не помрачат празничното настроение на близките си. Двамата се заемат с организирането на традиционното фирмено коледно парти, което всички очакват с нетърпение. Мия решава то да се състои във фара на баба ѝ, за да привлече потенциални купувачи.

За продажбата тя се среща с брокера Уил. Привлекателният мъж умее да цени малките неща и да се радва на живота, нo зад красивите му сини очи сякаш се крие дълбока тъга. И точно когато двамата се сближават, се появява Майло, който е осъзнал грешката си и я моли за втори шанс...

Откъс

Мия съблече тежкото си палто и го остави заедно с рулото домакинска хартия и сапуна, които беше донесла за днес, на стария кухненски плот в основната сграда. Къщата беше свързана с фара на нос Уинстед, на половин час път с кола от дома на майка ѝ. Мия разтри студените си ръце. Снегът, който валеше навън, превръщаше всичко наоколо във вълшебен зимен пейзаж.

Тя разбута термостата, нагласи го на по-висока температура и се огледа наоколо за първи път от година. Почистващата фирма беше свършила добра работа. Колекцията от чаени чаши на баба Рут все още беше наредена на стената в дъното на кухнята; точилките ѝ все още се намираха в огромната керамична купа на плота, в която ги държеше тя; светлоотразителят във форма на колибри блещукаше до прозореца над мивката. Сякаш баба Рут всеки момент щеше да се зададе иззад ъгъла, за да направи коледни сладки. За миг Мия затвори очи и се опита да си спомни аромата на черешовия пай на баба си, но не успя и нова вълна на скръб я заля.

От кухнята Мия влезе в дневната – просторно помещение със сводест таван и открити греди. Каменна камина се простираше по цялата дължина на стената в дъното, където някога си пекоха маршмелоу. Всичко беше подредено, чак до декоративните възглавнички на дивана. Мия тръгна по късия коридор към спалните. Бяха три: по една за баба Рут и за двете ѝ внучки, така казваше тя.

Мия влезе най-напред в своята, прокара пръсти по тънката жълта кувертюра, която покриваше това легло, откакто тя беше малко момиченце. Имаше дървена тоалетка до прозореца, през който се откриваше гледка към пасището на конете. На скромния скрин под прозореца все още имаше снимки на Мия и Райли като деца. Мия взе една от тях, в сребърна рамка, на която двете със сестра ѝ седяха пред елхата в своите пижами на райета като захарни бастунчета.

И стаята на Райли изглеждаше точно така, както си я спомняше Мия – с тъмносиня кувертюра и допълнителни възглавници, защото Райли открай време обичаше да спи, заобиколена от тях. В банята имаше кърпа за ръце с дантела, преметната през ръба на мивката, а на моноблока зад тоалетната чиния – ваза с копринени цветя. Всичко беше наредено така, както го беше оставила баба Рут.

Най-накрая надникна в спалнята на баба си. Тук ароматът на люляк и рози, който свързваше с баба си, беше по-силен. Това, заедно с чехлите, които все още стояха до леглото ѝ, накара косъмчетата по ръцете на Мия да настръхнат. Тя влезе вътре и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. В ума ѝ нахлу споменът за тихата мелодия на песничката, която често си тананикаше баба Рут. Мия отиде до дъбовия скрин с пищни месингови дръжки и докосна чифт перлени обеци, които все още лежаха в порцеланова чинийка, сякаш чакаха някой пак да ги сложи. Под чинията беше пъхнат сгънат лист хартия. Мия го разгърна и намери телефонен номер и името Милдред. Телефонният код не ѝ беше познат. Дали тази жена все още чакаше баба Рут да ѝ се обади? Мия сгъна листа и го върна на мястото му.

Отиде обратно в кухнята и надникна навън към необузданите вълни на Атлантика, които се разбиваха в границата на имота. През прозореца се процеждаше мътна слънчева светлина, приглушена от снеговалежа. Мия погледна часовника си. Над одеялото от сняг навън стърчеше табелата на брокера. Яркочервените думи ПРОДАВА СЕ сякаш ѝ крещяха. Следите от нейната кола под наем вече бяха заличени от натрупалия нов сняг. Тя се извърна настрана. Беше минало девет часът; брокерът трябваше да дойде всеки момент.

Къщата беше зловещо тиха, навън снегът се простираше, докъдето поглед стига, и това придаваше на атмосферата допълнителна застиналост. Това бяха последните им мигове в къщата, която беше целият живот на баба Рут, мястото, което беше помагало на семейството им във възход и падение поколения наред. Лъчът на фара нямаше да светне, докато нов собственик не реши да го включи.

От болничното си легло Рут настоя фарът на всяка цена да остане собственост на семейството ѝ. Те не знаеха как да го постигнат, но ѝ обещаха да направят всичко по силите си. В крайна сметка обаче се оказа просто невъзможно. Баба Рут би разбрала, нали? И все пак тази мисъл не можеше да прогони страха на Мия, че продадат ли къщата, семейството ѝ ще остане без убежище – че просто ще изчезне също като баба Рут, че времето ще продължи да тече без нея.

Вратата на кухнята се отвори със замах и Мия се стресна. Сняг навя по изтривалката, която лежеше под два големи ботуша. Мия вдигна поглед от ботушите към чифт дънки, после към палто, към ръка, която държеше лаптоп и малка картонена кутия с червен надпис, и най-накрая очите ѝ се спряха върху лицето на мъж, който изглеждаше на нейната възраст. Светлокестенявата му коса беше осеяна със снежинки, а електриковосините му чувствени очи изглеждаха притеснени – в контраст с властното му присъствие. Той затвори вратата след себе си.

– Извинявам се, че закъснях – каза той с тих тон и леко задъхано. За един кратък миг я огледа с интерес, опитваше се да свърже лицето ѝ с гласа, който беше чувал по телефона по време на разговорите им. Това като че ли му беше достатъчно да се събере и да протегне ръка за поздрав. – Уил Такър – каза, като се усмихна сърдечно.

В погледа му имаше прямота, която я направи безразлична към закъснението му.

– Мия Картър. – Тя се ръкува с него. – Този сняг забавя всичко, нали? – продължи тя, предразполагайки го.

Той отново се усмихна и вдигна вежди, че е съгласен, но зад този жест имаше нещо повече и Мия се зачуди дали снегът изобщо има нещо общо със закъснението му.

За миг двамата останаха един срещу друг. Двата им отделни свята имаха нужда от малко време да се стопят и да оставят само тях двамата.

– Много се радвам най-после да се запознаем лично. Нося мирно предложение. Реших, че може да ни донесе вдъхновение. – Той ѝ подаде кутията и Мия видя, че е от пекарна „Кътчето“.

Усмивка грейна на лицето ѝ. Добре познаваше тази пекарна. Основана от двама братя, Томас и Едуин Плат, тя съществуваше от първите години на двайсети век; беше перлата в короната на града, но Мия не беше ходила там, откакто беше момиче. Купуваше тарталети с шоколад всяко лято, когато посещаваше баба Рут в Уинстед Кейп.

Имаше мили спомени за редове със сладкиши, оформящи огромна дъга върху блестящо белите стени, и за червено-белите ръкописни букви, с които беше изписано името на магазина. Майка ѝ винаги им позволяваше да си изберат по едно нещо и тя все още усещаше някогашната нерешителност, с която се облягаше на голямата стъклена витрина до касата и оглеждаше огромното разнообразие от сладки.

– Не мога да реша между шоколадовите бисквити с парченца бял шоколад и трюфелите с портокалов крем и поръска от мента – каза веднъж тя на баба Рут.

– Е, добре, нали знаеш какво се прави в такава ситуация?

Десетгодишната Мия поклати глава.

– Не, какво?

– Купуваш и двете!

Мия и Райли се разсмяха, а баба Рут помоли пекаря да им напълни цяла кутия със сладки.

Любопитна какво има вътре и обзета от лека носталгия, Мия взе кутията от Уил и я отвори. В бялата хартия се бяха сгушили най-различни сладки: малки понички с форма на камбанки, поръсени с пудра захар, сладкиши, оформени като шапката на Дядо Коледа и с червено-бяла гарнитура, маслени бисквити и кроасани. Всичко това ѝ създаде по-празнично настроение.

– Изглеждат страхотно – каза тя и вдиша сладкия аромат. – Ще изглеждат идеално по време на огледите, на поднос тук, на острова. Може да запалим свещи с ванилия и карамфилово масло, може би да добавим и коледен тишлайфер на масата...

– А, значи подействаха – отговори Уил, преглътна усмивката си и отвори лаптопа си на масата. Екранът светна. – Вече имате цял куп идеи.

Мия занесе кутията до него и посегна към една поничка.

– При това още преди да ги опитам – пошегува се тя.