Комедийната актриса Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944 година в с. Горна Козница, Кюстендилско. Във ВИТИЗ завършва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. Латинка беше най-близката приятелка на обичания актьор Георги Парцалев, който си отиде на 63 преди 32 години от левкемия. Пред вестинк „Галерия“ тя разказва спомените си за покойния актьор.


 Помните ли последната си среща с Парцалев, госпожо Петрова?


– Видяхме се за последно в Правителствена болница, може би четири-пет дни преди той да си отиде. Не се сбогувахме обаче, защото той не усещаше, че си отива. Само му падаха пръстените от пръстите, защото се беше стопил. Държеше ги в шепата си, защото не искаше да се разделя с тях. В съседната стая беше патрирх Максим и Пацо се чудеше как толкова Божи човек също е стигнал до болница.

Помня, че постоянно ми вадеше картона си и ми казваше да видя, че няма СПИН. Тогава този слух витаеше навсякъде и дори докторите обясняваха, че много хора идват до болницата, за да му донесат цветя и бонбони, но ги е страх да се качат при него, за да не се заразят, а той нямаше никакъв СПИН. И тогава обаче не губеше присъствие на духа и чувството си за хумор.

Постоянно си вадеше тефтера и казваше как е пропуснал още едно кръщене, защото е въвеждал в християнството много деца на свои почитатели. Пацо страшно много обичаше малките и когато го канеха за кръстник, никога не отказваше. Най-много страдаше от това, че си няма едно малко Жорче, все си представяше как ще го облече с фрак и цилиндър.

Много искаше да осинови наследник, но по онова време законът забраняваше самотен мъж да вземе дете от дом. Това можеха да направят сестра му и зет му и той само ги молеше, като обещаваше, че ще помага и ще го гледа като свое, но те отказаха. И той ми казваше, че сестра му е голяма егоистка, защото никой няма да продължи рода им, както и стана.

 Не остана ли поне едни жив роственик от рода им?
– Не, след смъртта на майка му, сестра му и зет му, който само претендираше за наследство, никой няма. Затри се изцяло родът Парцалеви. Има само някакви много далечни братовчеди в родния си град Левски, където той има музей. Парите за него бяха събрани от продажбата на гарсониера, която беше на мястото на бащината му къща в града.

Още докато сестра му беше жива, продаде апартамента и с част от парите беше направен музеят. В него има много от вещите и мебелите на Парцалев, част от огромната му библиотека, защото той беше сред най-четящите актьори.

Противно на много слухове по негов адрес, той никога не е имал собствено жилище, а цял живот беше под наем. От 1979 обитаваше апартамент на „Цариградско шосе“, точно срещу Борисовата градина, на г-жа Елеонора Събчева, дъщеря на известния тенор Събчо Събев. В него той живееше до своя край с майка си, а преди това и с баща си. Домът му беше неговата крепост. Апартаментът беше като музей на старинни предмети.

Притежаваше огромна и добре подредена библиотека в шест реда, с ценни и интересни книги, от които вече беше започнала да се накланя на една страна, много икони, дърворезби и предмети от целия свят. И на мен ми донесе броеница от Божи гроб в Йерусалим, която си пазя до днес.

Искаше да ми подари и един от своите златни пръстени, защото на всеки пръст имаше по един, но аз отказах.
Обичаше да се обгражда със спомени. Имаше детска и ранима душа, готов да се разплаче винаги, много състрадателен. Много го обичаха всички, но истински близките хора до него бяха кът.

Пацо никога не си купи и кола и дори не можеше да шофира,аз все го возех с моя автомобил. Пред пощенската му кутия имаше куп вестници и списания, защото той беше абониран за всички печатни издания, които излизаха тогава. От всичко се интересуваше.

 От какво си отиде той всъщност?
– От левкемия. Професорът ми каза, че като са го отворили, защото те мислеха, че има язва и затова му изтича кръвта, съдовете му са се чупели. Докторите с микрохирургия зашиват един, то друг се пука. Лекуващият му лекар беше категоричен, че това е следствие на Чернобил. И той наистина се разболя няколко месеца след аварията, но време мина, докато го диагностицират.

 Наистина ли беше тъжен и самотен?
– Да, най-голямата му болка беше, че не създаде семейство. Като се връщахме отнякъде, все ми казваше: „Ето, теб те чакат децата и мъжът ти, а мен никой“. Страхуваше се да не умре сам. Живееше ден за ден, в това беше неговата голяма тъга.

Неведнъж съм виждала сълзи в очите му, нещастен беше. Притесняваше се и как ще се представи на сцената и дали ще успее да разсмее публиката. Затова и преди да излезе на сцената, му се изпотяваха дланите на ръцете, а хората го обожаваха.

Той беше всенароден любимец, а все се страхуваше, че ще се изложи. Дори в един момент мислеше, че поевтинява, и се чудеше дали да не започне да играе тъжни роли. Много искаше да се превъплъти в Дон Кихот, но така и не успя да се срещне с този герой. Направиха нещо подобно в Сатирата, но не беше по оригинала на Сервантес, някаква компилация беше.

И той една вечер ми се обади в три посреднощ и ми каза, че ще играе Гинка Станчева, защото тя във всички представления все беше конферансие. Та бяха му предложили в тази пиеса подобна роля, в която да каже само добър вечер и накрая да пожелае лека нощ. Чудеше се как е възможно да му дадат две реплики.

В Сатирата никога не поставиха пиеса за него, както това стана с Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова. Имаше една завист, че е народен любимец. По-възрастните актьори от неговото поколение го обичаха само отдалече, за разлика от младите. Те го обожаваха, защото той все им казваше, че трябва да им се даде път.

 Вярно ли е, че между него и Калоянчев винаги е имало съревнование и много не са се обичали?
– Калоянчев беше великолепен актьор, но много мнителен. Като видеше, че двама души си говорят, веднага си мислеше, че срещу него говорят. А Пацо беше широко скроен човек, той не завиждаше. Никога не съм го чула да каже лоша дума за някого.

Той беше аристократ по душа. Просто природата му беше различна. В театъра го обичаха абсолютно всички – от чистачката до реквизитора. Винаги поздравяваше всички, не беше високомерен. Може би и това пораждаше завистта у колегите му.

 Вие как се сприятелихте ?
– Играехме заедно в „Шръклица“ и той ми каза една вечер, че майка му и сестра му много ме харесват. След това ме покани да играя с него в едни сборни сценки, с които да обиколим страната – аз пеех, а той още с излизането си на сцената омайваше публиката. И така, пътувайки, много се сближихме. Знаехме си и кътните зъби.

Знаех кога е гневен, тъжен, самотен…Говорехме си много, всичко ми споделяше – и болката, и мъката си. И аз му имах пълно доверие. Знаех, че имам гръб, на който мога да се обърна.

 Разкажете някоя забавна история от многобройните ви пътувания?
– О, толкова са много… По време на пътуване за постановка в Кюстендил катастрофирахме. За да не бутне велосипедист, колата изхвърча от пътя в нива и гумите бяха в кал. Излязох на шосето за помощ, защото щяхме да закъснеем за представлението, и видях камион, пълен с цигани. Казвам: „Искате ли да видите Парцалев?“. И те отгоре: „Де го бат’ Пацо?“.

Аз викам: „Ей го бат’ Пацо там в нивата!“. Всички слязоха, нагазиха в калта и пренесоха колата на ръце. Просто всички го обичаха. Винаги, когато сядахме някъде да хапнем, изведнъж ставаха двайсет човека на масата и той черпеше всички. Не ядеше много, само буташе чинията с храна настрана. Пийваше уиски или червено вино и разказваше, те затова хората сядаха на масата, за да го слушат.

– Изживя ли Парцалев голямата любов?
– Имаше една на младини, която го зяряза. После на по-късни години излизаше с жена с двойно гражданство – българка, която искаше да живеят шест месеца тук и останалите в Париж, а за него това беше невъзможно. Все проклинаше съдбата, че го е осакатила и не му е дала възможност да има деца.

– Знаете, че имаше много спекулации за различната му сексуална ориентация…
– Има и такова нещо, нещо в природата му не беше точно. И той затова се питаше защо природата го е създала такъв и го е осакатила.

– Когато той си отиде, сигурно ви е било много тежко?
– Да, бях неутешима. Даже колежка ми каза как са се побутвали на погребението народните артисти колко съм плакала, все едно съм правила демонстрации. Просто част от мен си отиде с Пацо. Аз осиротях. След това много често го сънувах и той ми казваше, че е добре, не беше тъжен или отчаян.

Може би искаше да ме успокои, да ми даде енергия, защото приживе си бяхме обещали, че каквото и да стане, ще си помагаме. Вече не го сънувам, но на празници паля свещичка първо за него. На 31-ви ще отида и на гроба му, който, за съжаление, вече е доста запустял. Преди за него се грижеше икономът му, но вече никой.

– Вие как сте след тежкия ковид, който изкарахте през пролетта?
– След ковида се ваксинирах с двете игли на „Пфайзер“, защото антителата ми спаднаха чувствително и вече съм по-спокойна. Много тежко изкарах инфекцията, два месеца бях болна и после още един се лекувах вкъщи.

Жестоко беше, направо си отивах. Легнах на дивана вкъщи и си казах: да идва вече смъртта, нямах сили да се боря. Дори си изпуснах веднъж чашата с кафе, толкова бях изнемощяла. Сега съм добре, работя, пак записах различни реклами.