Писателят Тома Дьогале пристига в родния си град по случай честването на 50-годишния юбилей на гимназия „Сент-Екзюпери“, но не защото държи да се види с бившите си съвипускници, а защото от 25 години се опитва да разбули мистерията около изчезването на съученичката си Венка Рокуел, в която е бил лудо влюбен. Според официалната версия през декември 1992 г. тя е избягала с учителя им по философия Алексис Клеман, с когото е имала любовна афера.

Тома обаче знае по-добре от всеки друг, че това не е вярно, защото през онзи далечен декември Клеман е бил убит и тялото му е било зазидано в стената на физкултурния салон. Предстоящото събаряне на салона заплашва да разкрие тази зловеща тайна и да доведе до пагубни поледици за него и приятелите му Фани и Максим.
Докато се опитва да избегне тази заплаха, Тома разкрива не само истината за изчезването на Венка Рокуел, но и още редица   шокиращи и болезнени тайни.
Една завладяваща интрига, чието действие се развива на прекрасната Френска Ривиера!
 
Откъс:
 
Момичето:
Върви си, о, махни се!
Изчезвай, скелет ти жесток!
Аз твърде млада съм, за да умра!
Не смей да ме докосваш!
 
Смъртта:
Подай ръка, създание прекрасно!
Приятелка твоя съм аз,
не съм дошла да те наказвам.
Не бой се! Съвсем не съм жестока.
В прегръдките ми кротко ти поспи.
 
„Момичето и смъртта“, Матиас Клаудиус (1740–1815)





2017 година
Южният край на нос Антиб. 13 май.

Манон Агостини паркира служебния си автомобил в края на булевард „Гаруп“. Общинската полицайка затръшна вратата на старото „Рено Канго“, като проклинаше наум поредицата от събития, които я бяха довели тук.

Към 21 часа пазачът на едно от най-луксозните имения на Носа беше позвънил в полицейския комисариат на Антиб, за да съобщи за гърмеж от бомбичка или огнестрелно оръжие – във всеки случай необичаен шум, – който се е разнесъл откъм скалистата пътека в съседство с парка на имота. От комисариата не бяха отдали голямо значение на обаждането и го бяха пренасочили към общинската полиция, откъдето не бяха измислили нищо по-добро от това да се свържат с нея, макар че смяната ѝ вече беше свършила.

Когато началникът ѝ се бе обадил, за да я помоли да отиде да хвърли един поглед на крайбрежната пътека, Манон вече беше официално облечена, готова да излезе от къщи. Беше ѝ се приискало да му отговори да върви по дяволите, но не можеше да му откаже тази услуга. Същата сутрин човекът ѝ беше позволил да задържи реното след работно време. Личният ѝ автомобил бе сдал багажа, а в тази съботна вечер тя се нуждаеше на всяка цена от превозно средство, за да отиде на важна за нея среща.
Гимназия „Сент-Екзюпери“, която бе завършила, честваше 50-ата си годишнина и по този повод на вечерното парти щяха де се съберат бившите ѝ съученици. Манон тайно се надяваше да види там едно момче, което някога ѝ бе направило много силно впечатление. Едно момче, различно от останалите, което тогава глупаво бе пренебрегнала, предпочитайки по-големи момчета, които се бяха оказали пълни кретени. Надеждата ѝ беше съвсем химерична – тя дори не беше сигурна, че той ще присъства на партито, пък и вероятно изобщо не я помнеше, – но ѝ се щеше да вярва, че най-сетне ще се случи нещо в живота ѝ. Маникюр, прическа, пазаруване – беше се приготвяла цял следобед. Беше похарчила триста евро за права тъмносиня рокля от дантела и копринено жарсе, беше взела назаем от сестра си едно перлено колие, а от най-добрата си приятелка – чифт елегантни велурени обувки „Стюарт Вайцман“, които ѝ убиваха.

Качена на високите си токчета, Манон включи фенерчето на телефона си и тръгна по тесния път, който се простираше на повече от два километра по крайбрежието, стигайки до вила „Еленрок“. Тя познаваше добре това място. Когато беше дете, баща ѝ я водеше да ловят риба в малките заливи. Някога местните жители наричаха този участък Пътя на митничарите или Пътя на контрабандистите. По-късно мястото се появи в туристическите справочници под живописното име Пътеката Тир Поал. Днес го назоваваха с по-безличното име Крайбрежната пътека.

След около 50 метра Манон се натъкна на бариера с надпис: „Опасна зона – достъпът забранен!“. В средата на седмицата бе имало силна буря. Големите морски вълни бяха причинили свлачища, които правеха непроходими някои участъци от крайбрежната алея.
След кратко колебание Манон реши да прескочи бариерата.

1992 година
Южният край на нос Антиб. 1 октомври.
Изпълнена с радост, Венка Рокуел почти подтичваше, минавайки пред плажа Жолиет. Беше 10 часът вечерта. За да дойде дотук от гимназията, тя бе успяла да убеди една от приятелките си от първата година на подготвителния курс по хуманитарни науки, която имаше скутер, да я закара до булевард „Гаруп“.
Като пое по Пътеката на контрабандистите, усети, че я изпълва радостен трепет. Щеше да се срещне с Алексис. Щеше да се срещне със своята любов!

Духаше много силен вятър, но нощта беше толкова красива и небето беше така ясно, че се виждаше като посред бял ден. Венка обожаваше това място, защото беше диво и не приличаше по нищо на клиширания летен образ на Френската ривиера. Когато грееше слънце, човек бе покорен от бяло-охрения блясък на варовиковите скали и от безкрайните нюанси на лазурно синьото на водата в малките заливчета. Веднъж, гледайки към Леринските острови, Венка бе видяла дори делфини.
При силно ветровито време, като тази вечер, ландшафтът коренно се променяше. Стръмните скали ставаха опасни и човек имаше чувството, че маслиновите дървета и боровете се гърчат от болка, сякаш се опитват да изтръгнат корените си от земята. Но Венка пет пари не даваше за това. Тя щеше да се срещне с Алексис. Щеше да се срещне със своята любов!

2017 година
Ама че скапана работа!
Едното токче на Манон се счупи. По дяволите! Преди да отиде на партито, трябваше да се върне до апартамента си, а и утре приятелката ѝ щеше да я навика. Тя събу обувките, пъхна ги в чантата си и продължи да крачи боса.
Полицайката вървеше неотклонно по тясната, настлана с бетон пътека, която минаваше в самия край на отвесните скали. Въздухът беше чист и ободряващ. Мистралът бе прогонил облаците от нощното небе и сега то бе обсипано със звезди.
Изумителната гледка се простираше от укрепленията на старата част на Антиб чак до Залива на ангелите, като на заден план се виждаха Приморските Алпи. На завет зад боровете се намираха някои от най-красивите имения по Лазурния бряг. Чуваше се грохотът на вълните, които се разбиваха в скалите сред пръски от пяна, и човек можеше да усети тяхната огромна мощ.
В миналото на това място се бяха случвали много трагични злополуки. Големите морски вълни бяха отнасяли рибари, туристи или влюбени, които идваха да се целуват край брега. Под натиска на общественото мнение властите бяха принудени да обезопасят пътеката, като изградиха циментови стълби и поставиха обозначения и бариери, които ограничаваха желанието на туристите да отиват твърде близо до ръба. Но беше достатъчно вятърът да се разбушува в продължение на няколко часа и мястото отново ставаше много опасно.

Манон стигна до участък, където беше паднал един Алепски бор, като бе разбил парапета и запушваше пътеката. Невъзможно бе да продължи нататък. Тя си помисли да се върне. Тук нямаше жива душа. Силата на мистрала беше разубедила желаещите да се разхождат.

Изчезвай оттук, момиче!

Манон спря и се заслуша в рева на вятъра. В него се долавяше някакво стенание, едновременно близко и далечно. Някаква скрита заплаха.

Въпреки че беше боса, тя скочи на една скала, за да заобиколи препятствието, и продължи напред, разчитайки единствено на светлината на фенерчето на телефона си.
В подножието на скалата се виждаше някаква тъмна маса. Полицайката присви очи. Беше твърде далече, за да различи ясно очертанията ѝ. Тя започна да се спуска с възможно най-голяма предпазливост. Чу се пращене. Подгъвът на дантелената ѝ рокля се беше разпорил, но Манон не му обърна внимание. Сега вече видя фигурата, която бе привлякла вниманието ѝ. Това беше труп. Трупът на жена, който лежеше на скалите. Колкото повече се приближаваше, толкова повече я обземаше ужас. Не беше инцидент. Лицето на жената беше толкова размазано, че представляваше кървава пихтия. Боже мой! Манон почувства, че коленете ѝ се подгъват и всеки момент ще рухне. Отключи телефона си, за да повика помощ. Нямаше обхват, но на екрана имаше надпис: „Само за спешни случаи.“ Тя се канеше да позвъни, когато си даде сметка, че не е сама. Малко по-настрани седеше един мъж, облян в сълзи. Напълно съсипан, той ридаеше, захлупил с ръце лицето си.
Манон застина от ужас. В този момент съжали, че не е въоръжена. Тя се приближи предпазливо. Мъжът се изправи. Когато вдигна глава, полицайката го позна.
– Аз направих това – каза той, като посочи трупа.

1992 година
Грациозна и лека, Венка Рокуел скачаше по скалите. Вятърът духаше все по-силно и по-силно. Но това ѝ харесваше. Големите вълни, опасността, опияняващият морски въздух, стръмните скали, от които ти се завиваше свят. Нищо в живота ѝ не беше толкова екзалтиращо, колкото срещата ѝ с Алексис. Дълбоко и пълно очарование. Сливане на телата и умовете. Дори да живееше сто години, нищо не би могло да се сравнява с този спомен. Перспективата да се види тайно с Алексис, да прави любов в някоя скална кухина я вълнуваше до полуда.

Усещаше как хладният вятър обгръща цялото ѝ тяло, обвива се около бедрата ѝ, повдигайки полите на роклята ѝ, като прелюдия към очакваното съприкосновение на телата им. Разтуптяването на сърцето, горещите вълни, които те заливат и разтърсват, пулсирането на кръвта във вените, конвулсиите, които карат да потръпва всеки сантиметър от тялото ти.
Щеше да се срещне с Алексис. Щеше да се срещне със своята любов!

Алексис беше бурята, нощта, сюблимният миг. Дълбоко в себе си Венка знаеше, че постъпва глупаво и че всичко ще свърши зле, но за нищо на света не би сменила пламенната възбуда на този момент. Очакването, безумието на любовта, мъчителната наслада да бъде погълната от нощта.
– Венка!
Внезапно силуетът на Алексис се очерта на фона на ясното небе, където сияеше пълна луна. Венка направи няколко крачки, за да се присъедини към сянката. За миг ѝ се стори, че почувства надигащото се в нея удоволствие – силно, изгарящо, неконтролируемо. Телата им, които се преплитат едно в друго и се разтварят, докато се разтопят във вълните и вятъра. Виковете им, които се смесват с тези на чайките. Конвулсиите, взривяващият оргазъм, ослепителната бяла мълния, която те пронизва, създавайки усещането, че цялото ти същество се разпръсква на парчета.

– Алексис!
Когато Венка най-сетне притисна в прегръдките си своята любов, вътрешният глас отново ѝ прошепна, че всичко ще свърши зле. Но на нея не ѝ пукаше за бъдещето. Любовта е всичко или нищо.
Важен бе единствено настоящият момент.
Изгарящата и гибелна съблазън на нощта.