Тадеуш Доленга-Мостович (1898-1939) е полски писател, сценарист и журналист. Получава известност с романа си „Кариерата на Никодем Дизма“.  Творчеството на Доленга-Мостович се отличава с бързо развитие на действието, кинематографичност, неочаквани обрати и запомнящи се образи. С това се характеризират и най-популярните негови произведения – „Знахар“ и „Морал“. През 1981 г. по „Знахар“ е заснет филм, режисиран от Йежи Хофман. Романите засягат важни и общочовешки теми, което ги прави актуални и днес.

След като възвръща паметта си, професор Вилчур отново оглавява кардиологичната клиника във Варшава. Но не всички се радват на завръщането на уважавания хирург. Доктор Добранецки, който е изпълнявал функциите на Вилчур по време на отсъствието му, няма намерение да се откаже от предимствата на ръководния пост. Подтикван от алчната си млада съпруга, той изплита коварен план как да унижи и дискредитира своя учител.

Омерзен от задкулисните интриги и липсата на морал, Вилчур доброволно напуска клиниката и Варшава. Той отива там, където се е чувствал щастлив и нужен – провинциалното градче Радолишки.

Професор Вилчур замълча за момент. Погледът му бавно се плъзгаше по изпълнената докрай аула. Цареше абсолютна тишина. Чувстваше, че в тази аудитория всяка негова дума стига направо до сърцата, че всяко сърце му отвръща с жив отзвук.

– Защото призванието на лекаря – прозвуча неговият глас – е творение на най-голямата и най-достойна любов – любовта към ближния, която Бог е засял в нашите студени сърца. Призванието на лекаря е вяра в братството, в това гордо свидетелство на човешката солидарност. И когато тръгнете по света да изпълнявате своя дълг, помнете преди всичко, че трябва да обичате.

Постоя още миг неподвижен, в мълчание, после се усмихна, леко кимна с глава и с енергична крачка излезе от аулата.

Колко пъти, колко стотици пъти след края на лекцията беше минавал по този широк коридор, сподирян от шумната вълна на гълчавата, която избухваше в аулата, след като излезеше. Но днес това не беше обикновена лекция и не за обикновени неща бе говорил професор Вилчур на своите слушатели. И той самият не беше в обикновено настроение.

През последните седмици до него достигаха все по-странни и по-болезнени новини. Отначало го изненадаха толкова много, че не можеше да се ориентира. Сториха му се нещо случайно, неразбираемо, направо абсурдно. Не защото се отнасяха за неговата собствена личност: ако подобни унизителни неща се разказваха за професор Добранецки, за доктор Ранцевич, Бернацки и дори за младия Колски, това би потресло Вилчур със същата сила.

До ден днешен не искаше и не можеше да повярва, че тази клеветническа кампания срещу него е организирана и тръгва от един източник. Не вярваше, защото смяташе, че няма врагове. Никому не желаеше зло, на никого не беше сторил зло. През целия си живот беше верен на принципите, с които завърши днешната си лекция.

– Това е невъзможно – повтаряше си той, като вървеше по светлия коридор.

Чак пред вратата на деканата погледна часовника. Беше единайсет.

В първата стая за своя изненада видя няколко непознати господа. Когато влезе, те станаха, а секретарят обясни:

– Господата са от пресата. Искат да ви помолят за интервю, господин професор.

Вилчур се усмихна.

– Малко ли ви се виждат, господа? Мислех, че след три години вече сте успели да задоволите любопитството на вашите читатели. Ще ги отегчите с моята особа и моите преживявания.

– Не, господин професор – обади се един от журналистите.

– Този път става въпрос за вашия нов пациент.

– За пациент ли? За кой пациент?

– Леон Донат.

Вилчур разпери ръце.

– Какво мога да ви кажа, господа... Нищо сериозно. Доколкото зная от разказите на моите милански колеги, операцията ще бъде лесна и няма опасност от никакви, дори незначителни последствия.

– Обаче, господин професор, това е операция на гърло – на гърло, което дава няколко милиона злоти годишно. Пък и известността на Донат... Вие разбирате, че тази операция е събитие, което предизвиква огромен интерес не само във Варшава, но и в цяла Европа, дори в целия свят. Каквото и да се съгласите да ни кажете за нея, ще бъде сензация.

– Е, добре – съгласи се Вилчур. – Но трябва вече да тръгвам към болницата и по пътя ще ви дам всякаква информация.

Долу чакаше голямата черна лимузина на професора. Настаниха се в нея и докато колата се носеше по оживените улици, журналистите старателно записваха в бележниците си отговорите на Вилчур.

Поради прекалената си заетост той едва сега си даде сметка, че действително към неговата болница този ден ще бъдат обърнати погледите на милионите почитатели на великия певец. Доктор Луця Канска още вчера му говореше, че цялата полска преса с голямо задоволство отбелязва новината за решението на Донат, който не вярвал на италианските, френските и немските хирурзи, затова решил да повери операцията на гърлото си именно на него, на професор Вилчур, и предприел далечното пътуване до Варшава.

Макар че от описанията и снимките излизаше, че операцията всъщност е проста и лека, Вилчур не се учудваше на опасенията на певеца, за когото гласът беше целият смисъл на живота, а малкото трепване на ръката на хирурга по време на операцията би могло да го лиши от славата и огромните доходи.

Като пристигнаха в клиниката, Вилчур забеляза, че и тук цари възбуда. Пред входа беше се събрала голяма тълпа, очакваща пристигането на певеца.