В един от предишните епизоди на нашата поредица разказахме за „раждането“ на Охридската архиепископия – духовната институция, която заема важно място в историята на България, Византия и Балканите. Твърденията за нейна „македонска“ същност се опровергават от стотици документи и книжовни паметници, както и от самата ѝ история. В същност става дума за преместването на патриаршеския престол на Първото българско царство от Велики Преслав (столица до 971 г.)  и Дръстър/Силистра (официалното средище на българския духовен глава) последователно в Средец/София, Воден/Едеса, Мъглен и Преспа.

Това пише за "Труд" историкът проф. Пламен Павлов.

„Скиталчествата“ на патриаршията във времето на цар Самуил проследихме в броя на „Труд“ от 21.01.2022 г. Ще отбележим, че този проблем е представен коректно в дисертационния труд на днешния Тетовско-Гостиварски митрополит Йосиф: „Факт е, че с пренасянето след 976 г. на центъра на антивизантийската борба (…) по времето на Комитопулите и цар Самуил, се пренася и центърът на патриаршеската традиция, свързвана до този момент с Дръстър. Няма никакво съмнение, че когато през 1018 г. византийският император Василий II (976-1025) създава пряко подчинената му Охридска автокефална архиепископия (…), той визира това не като създаване на една нова самостойна поместна църква, а като деградиране на Българската патриаршия в ранг на архиепископия, но със запазване на автокефалния ѝ статут (…). В този смисъл е напълно излишно отричането на каквато и да е църковно-историческа приемственост между създадената от Василий II Охридска автокефална архиепископия и самостойната Българска патриаршия от предходния период…“

При завладяването на България през 1018 г. патриарх Давид е отведен в Константинопол заедно с царица Мария, Пресиан II (последният владетел на Първото царство!) и останалите представители на царската фамилия. На мястото на Давид, но вече с титла на архиепископ е поставен Йоан Дебърски, дотогава игумен на Бигорския манастир. Прието е, че църквата ще бъде оглавявана от българин, но това правило е нарушено след по-малко от две десетилетия. В Охрид основно са изпращани видни духовници от Константинопол, избрани от самия император. През 1037 г. български архиепископ става Лъв I, „първият от ромеите“. Новият духовен глава намира общ език с българите и остава в историческата памет с преизграждането и разширяването на катедралната църква „Св. София“, която в първоначалния си вид е построена във времето на княз Борис-Михаил близо два века по-рано. Лъв се е ползвал с висок престиж не само сред своето паство, а и в Константинопол и в средите на тогавашната православна общност. Това личи от активното му участие в споровете с Римската църква при т.нар. Велика схизма от 1054 г., довела до разделението между православни и католици.

След архиепископ Лъв охридският църковен престол е заеман последователно от Теодул (преди това игумен на манастира „Св. Мокий“ в Константинопол), Йоан Ламбин („монах от планината Олимп“), Янис/Йоан Аин (игумен на манастира „Аритций“ при Никомедия), а към 1084 г. – от Теофилакт Охридски, един знаменитите архиепископи, наричан в по-старите западноевропейски и руски издания на негови съчинения и „Теофилакт Български“. Става дума за авторитетен за времето си богослов и интелектуалец, чиито трудове са ценени на Изток, а и на Запад. Родом от остров Евбея/Евия, на младини е ученик на прочутия философ Михаил Псел, после заема престижни постове в църковната администрация. Оглавява Охридския църковен престол до около 1108 г. Високо образована личност и талантлив писател, Теофилакт оставя богато книжовно наследство. В него влизат написаното на гръцки „Пространно житие на св. Климент Охридски“ (известно в науката и като „Българската легенда“),  разказа за Тивероуполските/Струмишките мъченици, други творби и редица писма, които са ценен извор за нашата средновековна история. Особено важно е, че Теофилакт е използвал недостигнали до нас старобългарски съчинения, вкл. изгубено българско житие на св. Климент, написано от някой от неговите ученици. В творбите, ползвани от охридския първосвещеник,  се е разказвало както за самия св. Климент и Светите братя Кирил и Методий, така и за българските владетели Борис-Михаил и Симеон Велики. Това личи особено ясно при някои изрази в „Пространното житие“, където архипископът – „ромей“ пише за „… нас, българите…“, отъждествявайки по този начин и самия себе си с България! В същност това не е необичайно, когато става дума за духовния водач на един християнски народ. Според специалистите, сред ще отбележим имената на акад. Васил Гюзелев и проф. Георги Николов, най-вероятно с Теофилакт е свързан т.нар. Охридски препис на хрониката на Йоан Скилица. Нейното критично издание ще бъде публикувано от известния германски византолог проф. Петер Шрайнер, отличен познавач и на средновековната българска история. Със сигурност това издание ще помогне да вникнем още по-дълбоко в същността на „Българската епопея“ отпреди едно хилядолетие, чието олицетворение е цар  Самуил.

След Теофилакт архиепископи на Охрид и „… цяла България…“ са Лъв Мунг (известен „учител“, „философ“ и проповедник), Максим, когото знаем само по име, и Максим, дякон в църквата „Св. София“ в Константинопол и висш служител на патриаршията. Както виждаме, на църковния престол в Охрид не са поставяни „случайни“ хора. Най-показателния пример е с архиепископ Йоан Комнин, племенник на император Алексий I Комнин (1081-1118). Светското му име е Адриан, а с високата титла „севаст“ той заема важни държавни постове, вкл. е управител на малоазийската провинция Халдия, после на онази с център Драч (дн. Дуръс, Албания) с многобройно българско население. По неизвестни причини приема монашеството и застава начело на Охридската архиепискоия преди 1143 г., като е неин духовен глава до смъртта си (след 1157 и преди 1160 г.). Йоан Комнин е помнен като смел, честен, справедлив, състрадетелен и скромен човек. В ролята си на архиепископ той хвърля много сили в борбата с ересите, на първо място с българското богомилство. Вероятно е първият охридски архиерей, който използва формулата „… на Първа Юстиниана и цяла България…“, за да подчертае древните корени на християнската вяра по българските земи. Същевременно в редица византийски текстове е славен като „архипастир на българите“. От времето на Йоан Комнин е останал т.нар. „Списък на българските архиепископи“, наричан и „Дюканжов каталог“ по името на френския византолог Шарл дю Канж. Този паметник е анализиран най-обстойно от проф. Иван Божилов в специално изследване, публикувано през 2011 г.

При обявяването на въстанието през 1186 г. Петър и Асен отхвърлят църковната юрисдикция на Охридската архиепископия заради нейната провизантийска политическа ориентация. Въпреки това, двете български църкви с центрове в Търново (от 1186 г.  архиепископия, от 1235 г. патриаршия) и Охрид поддържат връзки, на които ще се спрем друг път. Така или иначе, съжителството е факт. По тази причина заедно с д-р Милен Врабевски, д-р Горан Благоев и други съмишленици настоявахме Светият Синод да приеме молбата на православната архиепископия на Северна Македония именно Българската патриаршия, а не някой друг, да стане нейна „църква майка“. Уви, нашият призив не беше чут.

Първоначално епархиите на Охридската архиепископия са 31, като с третия акт („сигилий“) на Василий II в пределите ѝ е включена и Северна България с Доростол/Дръстър (Силистра). Както ще покажем в нашата поредица, през XII в. в диоцеза на архиепископията „… на цяла България…“ са влизали и епископските катедри на Велики Преслав и Търново. Сердика/София, Видин, Ниш, Браничево, Белград и други епископии в историческия български Северозапад са в нейния диоцез още от 1019 г., наследявайки положението от преди падането на Българското царство под византийска власт.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук