Отиде си Людмила Поптошева, талантлива, успешна художничка и последната жива (1942) в известния художнически род Поптошеви.

От  дядо й по бащина линия Тодор Поптошев, инженер, художник, композитор и автор на песента „Белокаменна чешма”, през баба й по майчина линия Анастасия Хаджипетрова, завършила рисуване в Женева, (има запазени нейни картини с рози и пейзажи.)

Майка й е Рада Поптошева, а баща й Евгени Поптошев - известни художници, учили при проф. Димитър Гюдженов, а брат й Тодор Поптошев, който бе художник-график, загива млад като автомобилен състезател.

Людмила Поптошева бе последната издънка на талантливия род от живописци. Тя продължи линията на майка си и баща си с рисуване на портрети, пейзажи и цветя.

Проф. Светлин Русев пише за нея след една изложба: 

„ Когато за първи път я видях, аз не знаех, че е дъщеря на Рада и Евгени Поптошеви, но тя ми напомни за портретите на Гейнзбъро, на Рейнолдс и се радвам, че това първо чисто физическо  впечатление е свързано с  излъчването и внушението на цялата фамилия чрез изкуството, което всеки от тях прави”.

Людмила Поптошева няколко пъти в последните години бе излизала от тежки физически състояния, но от последното не можа.  Казала е, да разпръснат праха й на морето, което често рисуваше с люлеещи се лодки, на които приписваше мечтите си за пътуване и любов. С нейните прозирно сини очи и очертан грим, тя често приличаше на образ, излязъл  от стара египетска фреска.

Рисуваше по цели нощи с необикновена нежност цветя...Един път ми каза, че както пътувала за морето, видяла на залез едни полюляващи се пожълтяли треви и между тях полски цветя – спряла колата и докато не  нарисувала този ослепително красив пейзаж, не продължила пътя си. Рисуваше пейзажи където и да се озове по пътищата на България, по пътищата на света: Англия, Русия, Турция, Куба, Алжир,  Полша, Испания, Швейцария, Черна гора, Щатите,Германия, Корея, ЮАР. Не се уморяваше, не се спираше.

С нейни картини са украсени не само родни и чуждестранни галерии и музеи, но можете да ги видите и в коридорите на Болницата „Токуда”,,в хотел „Шератон”, хотел „Плиска”, хотел „Нов Кардам”-Албена,  в частни колекции.

Често в портретите й има и любимото коте или куче, конче или рибка на човека, който рисуваше. 

Смяташе, че художниците живеят чрез смисъла на творенията си и че това е тяхната абсурдна, но най-велика радост.

Да бъде светла паметта й!

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ