При откриването съдовете са били смачкани, а такава деформация не се възстановява. Но по изложеното у нас съкровище няма белези, което говори, че не е оригиналното.
Панагюрското златно съкровище отново разпали страстите в България и предизвика свирепа медийна война между културния министър Вежди Рашидов и пловдивския кмет Славчо Атанасов. След като уникалното злато престоя 2 месеца в изцяло реставрирания исторически музей на Града под тепетата, Атанасов обяви, че няма да го върне в София, защото мястото му не било там, а в Пловдив.
Министърът без портфейл Божидар Димитров застана плътно зад Веждито с припявката, че такова съкровище не може да се варди в едно “шибано градче” като Пловдив, а само в НИМ в столицата. Шефът на културното ведомство се закани и че ще даде Славчо Атанасов на прокурор, ако не върне панагюрското злато. Кое лоби ще надделее, ще покаже близкото бъдеще, но отсега е ясно, че битката ще бъде свирепа и всяка от страните ще дърпа с нокти и зъби чергата, пардон – съкровището, към себе си. Обяснението за тази ожесточеност е доволно елементарно – кой ще прибира приходите от “разходките” на тракийските уникати по света и къде ще се стичат повече български и чужди туристи – в София или във Филибето. Междувременно анкета сред пловдивчани недвусмислено сочи, че жителите на града край Марица са напълно убедени, че
златното съкровище от Панагюрище трябва да остане при тях.
Хората от държавната администрация пък са по-склонни то да бъде прибрано в зорко охраняваните трезори на НИМ, тъй като ставало въпрос не за регионално, а за национално богатство. Аргументите и на двата лагера звучат убедително, но какъв в крайна сметка ще бъде “адресът” на съкровището, засега никой не се наема да определи.
С “особено мнение” е само шефът на историческия музей в Панагюрище Георги Абдулов, според когото “за да има един човек претенции, трябва да е наясно с истината”. А тя била, че златото е открито край Панагюрище и “честните хора” от градчето са го опазили без никаква специална охрана.
“На другия ден след откриването ръководството на общината е известило София и Пловдив за находката, но директорът на Пловдивския археологически музей Димитър Цончев пръв е реагирал и го е взел. Въпросът е как са му го дали панагюрци.
Дали като дарение, дали като покупко-продажба, което във времето на военен комунизъм не е могло да се случи, или пък с временна разписка? Тук има някакви документи, но те не показват под каква форма е дадено съкровището на пловдивчани и за колко време. Първо това трябва да се докаже”, уточнява Абдулов. По-интересното е друго – че за пръв път той изрича публично истинската стойност на златото – 250 млн. лв. Колосална оценка, която Людмила Живкова не е могла да не знае, след като през 1974 г. издава заповед то да бъде иззето от Пловдивския музей и транспортирано със специални тирове до Париж. Оттогава съкровището никога повече не се е връщало в Града на тепетата, а пък в самото Панагюрище не е излагано от далечната 1953 г. “Беше поставено в една витрина от шперплат на площада.
Пазеше го охраната на хавлиената фабрика и никой не посегна”,
спомня си директорът на Панагюрския исторически музей с уточнението, че и те имали условия да го съхраняват, но той щял да се съобрази със закона и разпоредбите на премиера и културния министър.
На 8 декември 1949 г. към 10,30 часа сутринта тримата братя Павел, Михаил и Петко Дейкови, тухлари и каменари по професия, работят в местността Мерул край Панагюрище. Копаят калта за тухли. Внезапно лопатата на Павел попада на нещо меко. Братята повдигат нещо като капак и пред тях се открива невероятна гледка – девет златни съда! Седем ритона, една амфора и една фиала (широка ниска чаша, използвана за възлияния при жертвоприношения).
„Съдовете бяха наредени на таблата. Още щом ги видяхме, разбрахме, че това е скъпоценност и рекох: “Това нящо е само за музея”, разказва по-късно Павел.
Братята не знаят какво са намерили, но са убедени, че е нещо голямо. Изравят съдовете, измиват ги в реката и ги оставят да се изсушат на слънце. Като ги наредили на една дъска, за да съхнат,
съдовете така блеснали, че не можели да ги гледат.
По-късно ще стане ясно, че съкровището е от 23-каратово злато.
След това Павел, Михаил и Петко взимат по три съда и ги занасят у дома да ги покажат на семействата си. Тъкмо докато вкъщи се дивят на съдовете, братята имат време да се изкъпят и нагласят. Все пак ще ходят в Околийското управление (Съвета), за да предадат съдовете.
Едва ли тримата братя са подозирали, че прекрачвайки прага на управлението, са на път да покажат на България и на света едно от най-красивите съкровища на древните траки. Още тогава има хора, които се чудят на братята, че не са скрили златните съдове за себе си. Но това дори не им е минало през ума.
“Хубаво е, че падна в честни ръце. То си е музейна работа, затуй го дадохме в една пазарска торба – да ни помнят не само децата и внуците, но и всичките българи”, казва малко преди смъртта си Павел Дейков.
През 2007 г. неговата дъщеря разказва продължението на историята – как носят съкровището в Пловдив и после в София: „Някой чиновник от Съвета го взел в чанта и се качил на влака и като тръгнал влакът, се сетили, че трябва да има охрана. И пращат с кола някой в Смилец ли, в Дюлево ли, по средата на пътя стигнал влака, та се качил да го пази. И така. След това го взеха в София и Людмила Живкова го понесе по света и казваше, че са го намерили археолози. Това най тегнеше на татко.”
“Неспокойни и тайнствени траки, изтънчени гърци, завоеватели македонци, варвари перси – цял един свят излиза от земята като някакво шествие около шестте килограма злато от Панагюрище”, пише френският археолог Анри-Пол Ейду за мистерията на Панагюрското съкровище. Покойният топархеолог д-р Георги Китов бе на мнение, че то е изработено в Тракия, от местни майстори, и за доказателство сочеше повтарящия се върху вратата на откритата от него гробница край Старосел и върху амфората-ритон от Панагюрското съкровище орнамент.
По времето на Тато около уникатите се завихрят куп градски легенди. Говори се, че били заложени от Людмила Живкова, за да се плати транслацията на мегаломанската й реч, която тя произнася в Мексико, по един от първите в света сателити. Според друг слух
Тодор Живков заложил златото в Швейцария, за да получи пари за погасяването на огромния външен дълг на България.
Трета версия гласи, че приближени на Тато тихомълком изтъргували панагюрското съкровище и си поделили “по братски” милионите.
След мистериозната смърт на “дамата с тюрбана” през 1982 г. специална група от 14-и отдел на ДС – т.нар. РИК /културно-историческо разузнаване/ започва секретно разследване дали съкровището е автентично, или в НИМ се пази негова суперпрецизно изработена реплика.
“Имаше при нас сигнал в оперативната група, че се подменя Панагюрското златно съкровище. Това беше в същия период, докато траеше разработката. Тогава имаше едно реставраторско ателие срещу „Шипка” на ул. „Оборище”, където живееше самият Тодор Живков. Бяхме изпратени да направим проверка, но не бяхме допуснати. След това ние направихме опит чрез допитване, но получихме отговор от институцията, която отговаряше за тези неща – Шесто управление тогава, че няма такива опити, или, ако има, те не са на това ниво. Не мога да отговоря на въпроса колко достоверни са били тези сигнали”, твърди о.з. офицер от РИК.
Последният “гвоздей в ковчега” обаче заби пловдивският бизнесмен и колекционер Димитър Костов. Ако се вярва на думите му, Панагюрското златно съкровище отдавна е подменено, а оригиналът е някъде по широкия бял свят.
“Единственото доказателство, че Панагюрското златно съкровище е подменено, го имам само аз. Това е една филмова лента от 1951 г.,
която показва как хората, които са го намерили, го държат. Вижда се къде съдовете са били ударени, къде са били смачкани... Аз издирих този документален филм, откупих го и го прибрах на едно място. Ако нещо се случи с мен, жена ми и децата ми ще го огласят. Казвам ви като инженер – когато нещо се смачка, се получава пластична деформация на метала. Не се възстановява. Остава завинаги белег. Това съкровище, което показват, няма белези. Белезите са само на филмовата лента, заснета със свидетели. Вътре са братята, които са го открили, директорът на историческия музей, а предметите се показват, преди да са измити и след това”, твърди Костов.
Според една апокрифна версия най-голямата “нелегална” майсторка на отливките на златни съкровища била ромка от София, която обаче се различавала коренно от съплеменничките си. Била бяла, със сини очи и много образована. Владеела перфектно английски, а децата й били пратени да следват в чужбина от кръговете, които обслужвала “на шест” няколко петилетки.
Асен ТОПАЛОВ
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
