Скоро след освобождаването на концентрационния лагер „Бухенвалд“ седем мъже от италианската „Реджа Марина“ влизат в градското гробище и се отправят към занемарен участък със забити в земята колове.

След много усилия и голяма доза късмет намират парцел номер 262, където според регистъра почиват останките на unbekannte Frau – непозната жена. Когато изтръгват кола, виждат, че в основата му е написано име. Най-накрая могат да го заменят с паметната плоча, с която са се сдобили с цената на много жертви в онези първи дни след края на войната. Сега вече гробът е отбелязан подобаващо и злокобният номер е заменен със знатно име: Мафалда Савойска.

Романът проследява живота на италианската принцеса от най-изисканите дворци на Европа до концентрационния лагер „Бухенвалд“, където е изпратена след залавянето ѝ на връщане от България от погребението на зет ѝ цар Борис III. С риск за сигурността си Мафалда е решена да се добере до окупирания от нацистите Рим, за да се събере с децата си. А това решение ще предопредели съдбата ѝ.

 

Интервю с авторката

Имам чувството, че човечеството не е научило нищо, че сме обречени да повтаряме грешките от миналото.

Ана Андреу Бакеро е родена и израснала в Албасете, Испания. Завършва английска филология в университета в Мурсия и технология на превода в Автономния университет на Барселона. Освен майчиния си кастилски, говори каталунски, английски, немски и италиански. Кариерата ѝ е свързана с преподавателска дейност и преводи за различни издателства. През 2010 г. публикува книга с любопитни истории от света на литeратурата. Прави дебюта си в историческите романи с „Принцесата на Бухенвалд“. В различни периоди е живяла във Великобритания, Германия и Италия, а в момента живее в Барселона.

 

- Разкажете ни малко за себе си. Какво ви привлече към литературата?

- От много ранна възраст обичах да чета и когато пораснах и постъпих в университета, страстта ми, естествено, се превърна в моя професия, първо като литературен преводач, а по-късно и като писател.

- Защо решихте да разкажете историята на Мафалда Савойска?

- За първи път чух за Мафалда съвсем случайно, в един документален филм по RAI (съпругът ми е италианец и често гледаме италианска телевизия), и макар че само споменаха името ѝ, то веднага събуди любопитството и желанието ми да науча повече за нея. Тогава започнах да проучвам и скоро реших, че това е история, която си заслужава да бъде разказана.

- Как успяхте да се потопите толкова дълбоко в историческия контекст и какви проучвания направихте за романа?

- Извърших много задълбочена изследователска работа, която включваше прочит както на академични книги, така и на биографиите на многобройни исторически личности, които впоследствие се появиха в романа. Някои от материалите бяха много важни, за да бъда възможно най-точна с историческите факти, а други ми дадоха повече информация за Мафалда като личност и за нейния интимен и сантиментален живот, като например биографията на един от синовете ѝ, Хайнрих. Посетих и няколко места, където е живяла, включително Бухенвалд, и дори проведох интервю с един от италианските моряци, участвали в търсенето на останките ѝ.

- Споменавате България в романа си, като дори описвате посещението на цар Борис III при Хитлер и погребението му скоро след това. Откъде почерпихте информация?

- Част от нея взех от традиционните учебници по история, но използвах и биографията на кралица Йоанна и свидетелствата на самия съпруг на Мафалда, Филип, до които имах достъп благодарение на автобиографията на сина му и на една чудесна книга, наречена „Кралете и Райхът“ от Джонатан Петропулос. Намерих и кадри от погребението, които ми бяха много полезни, за да добия представа за атмосферата на онези дни в България.

- След публикуването на книгата ви се срещнахте със Симеон Сакскобурготски, който е племенник на Мафалда. Разкажете ни за тази среща.

- Това беше изключително преживяване. Бях му изпратила екземпляр от романа от учтивост, тъй като смятах за свой дълг да го уведомя за съществуването му. След като го получи, той ми изпрати много любезен имейл, а по-късно ми писа, за да ми съобщи, че го е прочел и ме поздравява за резултата. Именно тогава ми предложи да се срещнем в резиденцията му в Мадрид и бих казала, че това е едно от най-големите удовлетворения, които романът ми донесе. Проведохме дълъг разговор за самата Мафалда, за семейството ѝ и за личните ѝ преживявания. Той ме накара да се почувствам много комфортно и ми каза, че е бил приятно изненадан от отличната документална работа. Бях силно впечатлена от личността му и непринуденото му държание.

- Не смятате ли, че днес повтаряме грешките от миналото? Какъв урок не сме си взели от събитията, довели до избухването на Втората световна война?

- Всъщност понякога имам чувството, че човечеството не е научило нищо, че сме обречени да повтаряме грешките от миналото. В процеса на проучване за романа си успях да открия много прилики между събития от миналото и случващото се днес. Едно от най-големите ми притеснения е как хората изобщо не обръщат внимание на посланията, които някои политици отправят, а това е моментът, когато трябва да се задейства вътрешната аларма у всеки от нас. И, разбира се, как много други се придържат само към това, което искат да чуят, и омаловажават много опасни изказвания. Накратко, мисля, че трябва да сме по-малко толерантни към нетолерантността.

Откъс

 

Ваймар, Германия

1945 г.

 

Слънцето вече изгряваше, когато група мъже прекоси входа на гробището и пое по алеята, водеща към южната част. Двама от тях носеха мраморната плоча, с която толкова трудно се бяха сдобили, а другите петима си бяха разпределили останалите принадлежности: желязна верига, четири пръта, дървен кръст и малка ваза с цветя.

Апостоло Фуско вървеше малко по-назад и наблюдаваше шествието, тържествено напредващо към целта си. За разлика от деня, в който за първи път стъпиха на това място, сега не се лутаха напосоки сред гробовете, без да знаят къде да търсят, потиснати от тежката задача, с която бяха решили да се нагърбят. Този път те знаеха със сигурност каква е тяхната съдба и тази увереност им вдъхваше жизненост, която отдавна бяха изгубили.

В този момент Апостоло Фуско се запита дали тази мисия не беше причината той и неговите другари да са все още живи. От залавянето им при военния склад в Пула и през двете години затвор бяха виждали как умират много техни сънародници, някои заради безкрайните часове тежък труд, други, станали жертва на глад или болести, и немалка част – убити от ръцете на похитителите си.

Те обаче имаха онова, за което толкова бяха копнели: свободата. И я получиха по най-неочаквания начин, без сражения и кръвопролития. За една нощ, изправени пред наближаващите съюзнически сили, нацистите се бяха разбягали като хлебарки под вдигнат камък.

Тогава, в един от онези смутни дни, които последваха пристигането на американската армия, те посетиха „Бухенвалд“. Направиха го заедно с хилядите германски цивилни, които се стичаха от града, принудени от окупационните сили. Искаха да разберат дали онова, което се говореше за този лагер, за това огромно заграждение на хълма Етерсберг, е вярно. Така беше. Всички онези зверства бяха истински: пълните с голи трупове вагони, струпаната пепел до пещите на крематориума, медицинските експерименти, извършвани в лазарета...

Там го научиха от устите на италианските затворници, които бяха оцелели след този ужас. И там решиха, че от тогава нататък ще имат една цел: да изпълнят клетвата, която бяха дали в деня на постъпването си в италианската Реджа Марина.

През следващите седмици страхът отстъпи място на безпокойството. Подобно на стотици други пленници, скитащи се безцелно из града, те не знаеха как и кога ще се завърнат по домовете си, ако изобщо съществуваха още, а когато питаха, отговорът на военните власти винаги беше един и същи: „Трябва да изчакате“. Слава богу, те имаха мисия за изпълнение, имаха стимул, който им даваше сили да издържат на тази несигурност.

Руджери, който беше няколко крачки напред, спря в края на обрамчена с дървета пътека. Останалите се събраха около него и погледнаха напред. Пред тях се ширеше равнина от пустеещи земи, контрастираща с останалата част на гробището. Там нямаше параклиси, мавзолеи или внушителни крипти, нито дори една надгробна плоча. Само редици от номерирани колове, отстоящи на няколко метра един от друг.

С решителността на човек, който се приближава към края на своя Кръстен път, седмината мъже тръгнаха по една от тесните пътеки между гробовете и застанаха пред този с номер 262.

Намирането на тази могила, идентична с другите наоколо, беше най-трудната част и неведнъж бяха напът да се откажат. Но неочаквано един ден намериха запис с онова немско име в регистъра. До него имаше кратка бележка: unbekannte Frau; „неизвестна жена“.

– Моментът настъпи – заяви накрая Маняни.

Нямаше нужда да казва нищо повече.

Авалоне отговаряше за изваждането на кола. Когато вече го държеше в ръцете си, отново погледна издълбаното в дървото име, останало толкова дълго скрито под земята. Този надпис, който някой бе направил с надеждата, че един ден ще излезе наяве, беше категоричното доказателство, потвърждението, че търсенето е приключило. След това Авалоне замени кола с обикновен буков кръст. После Коларуотоло и Пашуто опряха на него надгробната плоча. Това беше най-ценната част, тази, която им струваше най-скъпо. Бяха платили за нея с част от храната, която крадяха оттук-оттам и им служеше да оцеляват през онези дни, когато почти никой нямаше какво да яде.

Сетне, след като обозначиха мястото с четирите пръта и го оградиха с веригата, за да не може никой по невнимание да стъпи върху този малък правоъгълник земя, поставиха до гроба вазичката с цветя.

Когато приключиха, се загледаха в резултата от усилията си със свити сърца, изпълнени със смесица от тъга и задоволство, и още веднъж безмълвно прочетоха надписа, който Митрано старателно беше издялал. „На Мафалда Савойска, от моряците от Гаета: Корадо Маняни, Антонио Митрано, Джовани Коларуотоло, Еразмо Пашуто, Джозуе Авалоне, Апостоло Фуско и Антонио Руджери“.