„Това, което имаме“ е реалистична история за любовта, която може да обърка или да подреди живота ти.

За любовта, която устоява на времето. За това, че винаги си заслужава да чакаш да се появи този, който ще те обича такъв, какъвто си, насърчава те да преследваш мечтите си и ти дава надежда, че ако сте един за друг, вселената винаги ще намери начин да ви събере.

Авторката Рокси Купър  създава сложни женски образи – на жени с недостатъци. Онези, които не са перфектни, които казват и вършат неправилни неща и мислят неща, които не трябва. Техният живот е объркан и сложен и те винаги се чувстват аутсайдери.

„Аз много харесвам този тип жени – казва Рокси. –  Любимият ми образ е този на главната героиня от романа ми „Това, което имаме“ Стефани Карпентър, която е самата прелест! Стефани е сложна по много хубави начини и за да разберете защо, ще трябва да се запознаете с нея.“  Тя не вярва в съдбата, в истинската любов и в „заживели щастливо до края на дните си.

Смята, че е извадила късмет с годеника си – красивия, синеок Мат, който я смята за най-подходящата майка на бъдещите им деца. Когато обаче Стефани среща Джейми през един уикенд на семинар по изкуствата, с изненада установява, че той я разбира повече от всеки друг и с него е истинска и свободна.

Джейми вярва във всичко, което тя отрича… но това не му пречи да се чувства странно добре с нея. Убеден е, че е специална – човек, който би искал да присъства в живота му, въпреки че е щастливо женен за своята състудентка Хелън, която познава от първия ден в Академията по изкуствата.

Стефани и Джейми не спират да си говорят цяла нощ, докато устните им не се докосват. На следващия ден и двамата трябва да се върнат към своя живот – професията, семейството, задълженията, обетите.

Съдбата обаче е решила друго – да ги среща отново и отново.

Но чувството им за дълг и морал и желанието да не наранят никого (освен себе си) ги кара след всяка среща да се разделят… завинаги. И тогава между тях остава „това, което имат“ и музиката, която си разменят и която ги кара да се чувстват заедно, дори когато не са.

КОЛКО ГОДИНИ ТРЯБВА ДА МИНАТ, ЗА ДА ВЗЕМАТ ЖИВОТА СИ В СВОИ РЪЦЕ?

Това е нежна и затрогваща история за една любов – едновременно объркваща и сложна като самата любов. И напомняне колко е важно да поемаме рискове и да воюваме за щастието си, преди да е станало безвъзвратно късно.

За автора:
Рокси Купър е родена в Мидълзбро, Североизточна Англия. Учи в класическия факултет на университета. Вманиачена е по Принс, обича да гледа мюзикъли и да пътува. В момента живее в Ярм, Северен Йоркшир.

А ето и интервю с Рокси Купър:

- Здравей, Рокси! Добре дошла в Novel Kicks! Новата ти книга се казва „Това, което имаме“. За какво се разказва и какво те вдъхнови да я напишеш?
- Здравей! Благодаря за поканата! „Това, което имаме“ е история за това да срещнеш правилния човек в неправилния момент. Този роман задава въпроса – какво се случва, ако срещнеш сродната ти душа, когато се обричаш на друг.

Стефани и Джейми са щастливи със своите половинки, когато се запознават, но не могат да пренебрегнат силната връзка и искрите между тях. Не искат да започват тайна връзка и затова се срещат един път в годината в същия уикенд като приятели. Романът обхваща един десетгодишен период и виждаме как тази връзка влияе на тях, на семействата и кариерите им.

Исках да напиша любовна история от друг тип, която да отразява модерните времена и характери. Винаги са ме интригували различните мнения на хората по отношение на физическата и емоционалната изневяра. Кое е по-лошото? Как започват емоционалните изневери и доколко вредни са те? Изключително неясно е и поражда огромни дебати и аз като бивш адвокат много обичам да изследвам подобни въпроси.

Но един ден чух песента на Paloma Faith – Only Love Can Hurt Like This и идеята за романа се зароди в ума ми. Знаех, че това трябва да е една затрогваща история за двама души, които не могат да бъдат заедно, но и не могат да са далеч един от друг. Това беше и моментът, в който реших, че музиката ще послужи за фон на романа.

- Как протича един ден на писане за теб? Къде обичаш да пишеш? Предпочиташ ли тишината и има ли нещо, което правиш, преди да започнеш пишеш, например да пиеш кафе?
- Съжалявам, ако съм малко странна, но имам различен установен ред за различните етапи на писателския процес. Когато пиша книга, следвам следните стъпки. Карам децата си на училище, след това се втурвам към кафенето на моята улица. Две от книгите си написах там.

Докато пиша минимум 1000 думи, съм със слушалки в ушите и слушам музика,  а около мен гъмжи от  хора. Харесва ми да съм в центъра на гъмжилото и си тръгвам чак когато трябва да взема децата. Но когато започна да редактирам написаното, всичко се променя.

Заключвам се вкъщи, пускам телевизора и доста намалявам силата на звука, защото ми трябва съвсем малко бял шум. Сутринта пия кафе, а следобед преминавам на чай. Тогава се превръщам в отшелник и не се виждам с приятелите си с месеци. Малко е крайно, но при мен работи!

- Кой автор или коя книга ти е повлияла най-много?
- Прочела съм толкова много книги на автори, на които се възхищавам, но от гледна точка на влияние върху кариерата ми бих казала Адел Паркс. Дебютният й роман, който четох на 20 години, е една много забележителна книга.

По това време имах идеи за написване на роман, но не бях предприела стъпките. Но всеки път, когато четях роман на Адел Паркс, ми се затвърдяваха желанието да пиша и амбициите да стана писател.

- Как избираш имена за героите си и доколко това има значение за книгата ти?
- Понякога имат дълбоко значение, а друг път – никакво (или на случаен принцип). Един от главните герои в „Това, което имаме“ се нарича Стефани, защото ми харесва това име и не се среща често. Но това, което винаги правя, е да кръщавам героите си на хората, които са ми помогнали в проучването за съответния герой.

Например терапевтът Джейн в „Това, което имаме“ е кръстена на психоложката, която ми помогна да разбера ролята на терапевта и да доразвия образа на Стефани. Фамилното име на Джейми Добсън е на човека, който ме научи на всичко за изкуството, което да опиша в книгата. Това е един мил начин да благодариш на някого за приноса му.

- Какви са амбициите ти относно писателската ти кариера?
- Бих искала да създам една общност от читатели, която чете книгите ми с удоволствие, обича моя стил на писане и с нетърпение очаква следващия ми роман. Това е голямата ми мечта!