Близо 700 исторически артефакти от българските земи отлежават в складовете на парижкия Лувър, стана ясно неотдавна, след като най-големият музей в света публикува онлайн цялата си колекция, включително експонатите от хранилищата, а не само от представителните си зали, пише Монитор бг.


Това обаче не е факт-уникат: стотици ценни археологически и писмени паметници от античността и средновековието, част от родното ни културно наследство, понастоящем красят витрините и обогатяват фондовете на музеи и библиотеки извън страната.

Някои от тях са световноизвестни, други не толкова, до трети достъп имат основно специалистите, четвърти дори не са описани и само по особеностите им може да се съди, че са тукашни, за местонахождението на пети може единствено да се предполага...

Движението на подобни артефакти е започнало в дълбока древност и засяга далеч не само България – знакови паметници на атиняните напр. са отнесени в Рим.

Процесът обаче е двустранен: особено по време на войни множество паметници са бивали отнемани и разнопосочно са сменяли своите притежатели. Водещи в това отношение са били големите империи – Британската, Франция и т.н., но ние също се вписваме в процеса, който не е от днес или вчера.

Пример за сложното движение при изнасянето на археологически артефакти е историята на един ценен паметник от античния Дуросторум:

саркофагът на доростолския светец мъченик св. Дазий. В края на VI век при варварските нашествия той е отнесен от християните, които напускат града, в Константинопол.

Там остава векове наред и през 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, които превземат столицата на Византия, го пренасят в Анкона. Мраморният саркофаг и днес е в музея „Диоцезано“ в пристанищния италиански град, разказа за „Монитор“ историкът проф. Георги Атанасов от Регионалния исторически музей в Силистра.

Най-активният период на движение на археологически паметници на Балканите и специално от българските земи навън са войните от началото на XIX до средата на XX век.

По време на руско-турската война от 1828-1829 г. Варна и цяла днешна Североизточна България е превзета от дебаркиралата там армия на ген. Дибич и от Варна с кораб са отправени към тогавашната руска столица Санкт Петербург някои много интересни артефакти: великолепен античен надгробен релеф, османски епиграфски паметник с надписи и др.

През Кримската война пък французите – съюзници на Турция, отнасят от крепостта на столицата на Добруджанското деспотство – Карвуна, 2 средновековни релефа с лъвове от XIV век.

Те са описани в трудовете на историка Константин Иречек, но, за разлика от паметниците в Русия, местонахождението им е неизвестно и следите им се губят, вероятно из фондовете на някои френски музеи, отбелязва проф. Атанасов.

Румънците отнесли с кораб реликви от Добруджа

Най-засегнатата в това отношение територия по време на войните през XX век е Южна Добруджа, която след Първата световна война попада в територията на Румънското кралство, под чието разпореждане остава до 1940 г.

Това е най-дългото чуждо военно присъствие по нашите земи през миналия век и, когато румънските войски и администрация се изтеглят от Балчик, от нашите земи към Констанца „изтичат“ натоварени на цял кораб стотици археологически, исторически и етнографски паметници.

Опитите на бившия директор на Варненския музей, археолога Александър Минчев, да се свърже с румънските си колеги и да получи достъп и информация до изнесените реликви, се оказват безуспешни и съдбата на тези многобройни паметници остава неизвестна.

Знае се обаче какво е взето от Силистра – днес във фондовете и дори в централните експозиции на Националния исторически музей в Букурещ и на музея в Констанца има множество безценни артефакти от този град.

„Мраморен римски релеф от II-III век краси една от залите на НИМ в Букурещ. През 1940 г. румънците изнасят от Силистра и голямата нумизматична колекция на Перикле Папахаджи от над 20 000 монети и печати от античността и средновековието, която днес се съхранява в нумизматичния кабинет на този музей.

Сред паметниците, изнесени в 1940 г. от Силистра, е и триумфален надпис на хан Крум от двореца на българските владетели в Дръстър – т. нар.

Преславен дом на хан Омуртаг на Дунав. Той е в Констанца и, за радост, българският учен Веселин Бешевлиев е получил достъп до него, описал го е и го е публикувал, а негово копие сме направили в археологическия музей в Силистра“, казва проф. Георги Атанасов.

От античния Дуросторум през 1940 г. множество паметници – саркофази, релефи, са се озовали днес и в лапидариума на музея в съседния на Силистра град Кълъраш. Историкът отчита като голяма загуба надписът на император Диоклециан от днешния Тутракан, който разказва за новоизградената римска отбранителна система в края на III век в Трансмариска (Селището зад блатата). Този надпис е публикуван от румънски учени.

Но и ние не сме безгрешни в това отношение, смята ученият. И припомня, че по време на Първата световна война, и с нашата армия, каквато е европейската практика, пътуват археолози.

Тогава във фондовете на Националния ни исторически музей са вкарани паметници от Беломорието, от Македония, сред които е и известната средновековна плащаница (XIII-XIV век) на византийския император Андроник II Палеолог, подарена на охридския архиепископ, за да служи с нея в църквата „Св. София“ в Охрид.

Всички тези случаи на изземане на културно-историческо наследство са известни и коментирани в науката. Те обаче са капка в морето в сравнение с тоталния нелегален износ на археологически паметници, най-вече от римската и средновековната история, разразил се в последните няколко десетилетия. „Това е пандемия, с която и войните, и грабителствата по тяхно време не могат да се сравнят.

Последното половин столетие е без аналог в износа на артефакти, които пълнят най-вече частни колекции в Западна Европа и САЩ. Това е по-страшно дори от станалото през Първата световна, когато има тотално движение на археологически паметници на Балканския полуостров“, коментира Атанасов.

Ерудитът разказва, че в началото на 90-те му донасят за експертиза малка иконка на св. Георги от края на X век. Той успява да я сканира и каква е изненадата му, когато след 3 години я вижда в един от Хиршовите каталози – търговски каталози, чрез които исторически артефакти се пускат в продажба. В тия каталози 30-40% от представените за търговия паметници са главно от Североизточна България, твърди проф. Атанасов.

Част от Аполония се пренася в Лувъра

Във всяка армия навремето е имало специални подразделения от художници, историци, археолози, чиято задача е не да се бият, а да оценяват стойността на намерените или отнети артефакти от териториите, през които войските преминават или завземат.

Така след руско-турската война в началото на XIX век в Ермитажа в Санкт Петербург попадат не много, но интересни и ценни материали от древната Аполония.

В известния руски музей от района на Созопол се озовават червено-фигурни вази – стил в гръцката керамика, който се развива в средата на I хилядолетие пр. Хр., разказва доц. д-р Кръстина Панайотова от НАИМ към БАН, която от години обследва античните гръцки колонии по българското Черноморие и най-вече самата Аполония.

Антични червено-фигурни рисувани керамични вази от същия регион фигурират и във фондовете на германски музеи. Там е и лекит (керамичен съд за благовонни масла, зехтин и др.), известен като „лекит на аполонийския майстор“: според някои публикации – в Altes Museum, според други – в Pergamon Museum в Берлин. Всички те датират от средата на IV пр. Хр.

Паметници от българските земи обаче са изнасяни не само по време на войните, подчертава доц. Панайотова. Голяма част от артефактите от Аполония, които днес са по света, са там в резултат на различни разкопки, провеждани у нас от чужденци:

до началото на XX век не е имало закон, който да защитава находките, извадени от родните недра, и да забранява износа им в странство – такъв закон излиза едва през есента на 1904 г.

Първите разкопки в Созопол се осъществяват под ръководството на дипломати – гръцкия консул в Бургас Гофас, руския консул в Бургас Шаховский и френския консул в Пловдив Александър Дегран.

Последният е високообразован, със специална насоченост към археологията, и е особено активен. Част от трофеите си от Аполония той продава на Лувъра и сега са в Париж – бронзова статуетка и глава на статуя от римската епоха, съдове за благовония, лекити, алабастрони, предмети, използвани в погребалната обредност от предримската епоха (края на VII – началото на III век пр. Хр.) и т.н.

Друга по-голяма част обаче остават в България. През 2018 г. в Регионалния исторически музей в София се открива богата международна изложба „Аполония Понтийска – по стъпките на археолозите“, която представя над 500 артефакта от Лувъра, Музеен център – Созопол, НАИМ – БАН и др. и за първи път събира всички находки от разкопките на барон Дегран.

„Когато е правил разкопки, Дегран е намерил много рядък артефакт от гръцката античност – няколко фрагмента от релефни плочи с изображения на воини вероятно украсявали храм. Едната плочка е в Лувъра, 4 фрагмента са в нашия Археологически музей, открихме още доста на о-в Св. Кирик и станаха общо 20.

Всички те на тази изложба бяха на една витрина“, припомня Кръстина Панайотова. Този факт е сякаш символичен за възможностите на доброто сътрудничество между музейни институции за популяризиране на културно-историческото ни наследство, битуващо не само у нас, но и в чужбина. сътрудничество

Глиганът от Мезек и други съкровища

През август 1903 г. в околността на с. Мезек край днешния Свиленград, тогава в границите на Османска империя, овчарят Ангел излиза да търси камъни за строеж. Изненадващо на 100 м от все още неоткритата крепост намира бронзова статуя на глиган, почти в реални размери и с внушителното тегло 177 кг.

Вътрешността е празна, муцуната я няма, 3 от краката са счупени, 4-ият липсва. Над лявата плешка до ухото на животното има рана, нанесена от копие, с 3 стичащи се струйки кръв. Селянинът решава, че статуята е златна и я заравя отново, а краката прибира.

Съобщено е на воеводата Александър Кипров, който иска да продадат глигана, за да въоръжи четата си. Така единият крак стига до Пловдивския музей за оценка.

Сделка обаче няма, защото Мезек е на турска територия, а изнасянето на находката през граница се оказва невъзможно.

През 1907 г. Ангел показва статуята на официалните власти и с оцелелите 2 крака тя е изпратена от тях в Истанбул, където на 11 август 1907 г. постъпва в Имперския музей.

През 1931 г. е открита уникалната тракийска гробница край Мезек. След като проф. Богдан Филов и лично цар Борис III проявяват интерес към обекта, Пловдивският музей прави предложение към колегите си от Имперския музей в Истанбул за замяна на последното краче от глигана срещу гипсова отливка на бронзовата статуя.

Така глиганът събира заветните си 3 крака, на които продължава да се крепи прав и до днес в самостоятелна витрина в Истанбулския археологически музей, в Археологическия музей в София има бронзова отливка, а в музея в Хасково – гипсова. Пример за добро международно сътрудничество между музеи.

За наши предмети от римския период в световни музеи се споменава във ForumNauka.

Оброчна плочка на божеството Асдулес (съчетание между Тракийски конник и Дионис) от 215 г. сл. Хр., намерена край Мелник, е отнесена в Солун, а сетне попаднала в Брюксел, в Кралските музеи за история и изкуства.

Сребърно огледало в бронзова рамка, също от III век сл. Хр., открито в гробница в София, попаднало в частна колекция, впоследствие е откупено от Британския музей и вероятно лежи в някой склад. Известна е експонираната там и водопроводната тръба от Аполония от V век пр. Хр.

Оброчна плочка, посветена на Деметра от III век сл. Хр., намерена през първата половина на XIX век в подножието на хълма Бунарджик в Пловдив, е предадена на католическия наместник в града Андреа Канова, който през 1859 г. я изпраща в Торино, за да бъде включена сред наградите от лотария в полза на католическите мисии. Човекът, спечелил плочката от лотарията, я подарява на колежа „Карло Алберто“ в Монкалиери до Торино.

В своите бележки от България пък Константин Иречек пише: „През 1878 г. русите отворили една могила при с. Дълбоки на североизток от Стара Загора и вътре намерили в каменна стаичка златен лавров венец, тежък 75 драма (близо 250 г)... Находката включва: златен нагръдник; три сребърни чаши; сребърно канче; ризница; хидрия; ситула; фиала; светилник и др. Съкровището е изнесено...“. Находката, датирана от V в. пр. Хр. се съхранява в музея „Ашмолсън“ – Оксфорд, и в Ермитажа.

Защо не можем да си ги върнем

Имаме ли някакво законно право да претендираме да си върнем старините от българските земи, изнесени в миналото и намиращи се днес в музеи извън страната? Съгласно действащите международни конвенции няма подобна опция. „Не можем да претендираме за тях, ако те са изнесени, когато не е имало българска държава.

Ако са изнесени, когато е имало българска държава, но съответните земи са дадени по официални договори на друга държава, както става с Южна Добруджа (Силистра, Добрич и Балчик) – също. По онова време (1913-1940) те са в законно владение на Румъния и тя ги е управлявала по договори, които ние сме подписали, губейки Междусъюзническата и Първата световна война“, обяснява доц. д-р Людмил Вагалински от НАИМ към БАН, издател на специализираното научно списание Archaeologia Bulgarica.

Не можем да претендираме и когато разкопките са правени и находките са изнесени навън преди да излезе законът от 1904 г., забраняващ това, както се разбира от думите на доц. Панайотова.

И според двамата наши експерти това не е толкова лошо, каквато е и концепцията на големите имперски музеи по света: по-добре е реликвите да са на чужда територия, но спасени от съсипване от боевете, окопите, мародерите и профаните, които са ги заплашвали на собствена. Според други обаче, това е форма на извинение за невръщането на паметниците...

Има и нещо друго. „Показвайки тези предмети, пишейки за България, световните музеи правят реклама и на нашето културно наследство. Защото много хора ходят в Лувъра и Британския музей, а малко ще дойдат в София да ги видят, каквото и да правим.

След изложбата на тракийското злато в Лувъра (2015) нямаше рязък скок на туристи у нас, както някои предвиждаха. Не това е логиката на туризма – хората посещават големите музеи, големите градове, големите дестинации по навик“, коментира доц. Вагалински.