Иван Станков е писател и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Автор на монографични изследвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Превежда от румънски книгите на Мирча Картареску, Дан Лунгу и др.

Автор е на трилогията с разкази „Спомени за вода. Dm“ (2014), „Улици и кораби. Gm“ (2017) и „Имена под снега. А7“ (2019). „Вечерна сватба“ е четвъртата му белетристична книга.
 
 За книгата
 
Страшно нещо е любовта. Само тя е по-страшна от смъртта.
Из „Вечерна сватба“
 
Книгата разказва за любов.

Повечето от героите в някакъв вид наистина са съществували преди сто години.
Крадци, млади вдовици, гимназистки, следователи, бъчвари, светици, самоубийци, акробати или проститутки – всички те са от най-големия български град на Дунава. Живеят там и носят на гръб междувоенното време. Всички правят най-старото нещо на света – обичат. Любовта ги намира и се стоварва отгоре им като откровение, но и като проклятие. А човекът се оказва слаб за такива дарове.
И мъртвите, и оцелелите споделят с читателя си: от любовта, както и от смъртта, изход няма.
 
Главно действащо лице в тази книга е любовта. Не красивата, романтичната и възвисяваща любов, а наранената, отхвърлената и изпепеляваща любов, която води до фатални изходи. Както казва една от героините: „Без любов не се живее, но пък с много любов – направо се мре“. И всички тези странни истории от други времена, случили се в едно красиво провинциално градче, заживяват своя нов живот, защото любовта не е подвластна на годините.
„Вечерна сватба“ ще стопли душата ви и ще събуди симпатии към тези отчаяни страдалци и грешници в любовта.
 
Стойо Вартоломеев
Редактор
 


 
Любовта и смъртта са двете единствени неща, за които литературата говори от Омир до днес.
Интервю с Иван Станков
 

- Как се роди идеята за книгата?
- Идеята за „Вечерна сватба“ се роди в състояние на криза. Бях изчерпал съвремието си като ресурс. Времето, за което свидетелствах в предишните си книги, се беше свършило. Съвременният живот бе престанал да мърда. И ми се прииска да се преместя другаде. В някакви старопланински легенди или в някаква всеобща история на безчестието.

Не исках да се съизмервам нито с Йовков, нито с Борхес. Исках да избягам като тях. При разбойниците, пиратите, грешниците. И там, в пещерите на легендарното, да им дам опрощение. Разбойниците и пиратите обаче се оказаха далеч за малката ми лодка. Трябваше да се задоволя с грешниците. И се озовах в любимия си град Русе преди сто години.

Запознах се на място с много хора, всичките до един мъртви отдавна. И отведнъж ги почувствах живи, бях ги издърпал отсам реката на забравата, макар да бяха запомнени само в няколко изречения из тогавашните вестници. Живях една година като хартиен паразит в старите регионалните издания. И любимото ми литературно време – между двете световни войни – започна да придобива жива градска плът с хората, миризмите, цветовете, роклите, файтоните и звуковата си картина. Познавах града в детайли. Трябваше ми само „вкусът на времето“ и го бях намерил. Нещо като мадлената на Марсел Пруст. Нататък беше лесно.
 
- Разказите във „Вечерна сватба“ са вдъхновени от реални събития.  Може ли да ни разкажете повече за тях?

- Това са девет любовни истории, отбелязани с по няколко думи в някогашните хроники. Разбира се, много от персонажите са измислени. Повечето от събитията – също. От любовта между младата учителка и затворилия се в привързаната гемия частен ученик реален е само мъртвият кораб. От тъмната любов на младия износител на грозде и продавачката от магазина за шапки реален е само ресторантът, в който танцуват. Васко, кроткият луд, който иска да се кандидатира за кмет, е съществувал наистина. Но любовната му история с Виолета, както и самата героиня, са измислени. Цивилният полицейски агент и ресторантската акробатка от последния разказ са съществували, но не са се познавали.
Навсякъде зад фигурите от разказите диша голямата История. Но и тук героите ми са скрити из джобовете на шинела й със своите малки истории. Убеждението ми е, че на този свят всички, дори и диктаторите, са малки хора. А любовта е винаги голяма. И е безпощадна.
 
- Кое искахте да излезе на преден план в разказите – любовта или трагедията? А може би те са винаги свързани?

- Думите любов и трагедия най-често са ситуационни синоними. От щастлива любов много трудно се прави добра книга. Докато нещастната любов е бременна с литература, тя носи в себе си конфликтен потенциал. Дори когато няма действие, пак се усеща катранения дъх на смъртта.
 Любовта и смъртта са двете единствени неща, за които литературата говори от Омир до днес. Тя няма други теми. Всичко друго е декоративно. Във „Вечерна сватба“ любовната и смъртната линия често се събират.
 
- Подзаглавието на книгата е „Разкази от други времена“. Какви паралели правите вие между времето на вашите герои и нашето съвремие?

- Паралелът между времената беше интересен и за мен, когато започнах да се готвя за книгата. Но с влизането в детайлите на тогавашния живот, той ми се струваше толкова познат и толкова сетивен, че усетих как губя чувството за дистанция. При самото писане разстоянието съвсем изчезна.

От дългогодишните си професионални занимания с литература знаех, че човекът на всички времена е един и същ, че всичко може да се промени, само човекът не може. Сега го изпитах на гърба си. Героите отказваха да бъдат „тогавашни“. Не се учудих: въпреки че действието в „Антихрист“ се развива през XIV в., Емилиян Станев твърди, че това е неговата автобиографична книга. Мога да отида  и по-далеч. Всяка книга е автобиографична. Затова паралелите между времето на автора и времето на книгата са условни по необходимост. Надявам се читателят да приеме героите на „Вечерна сватба“ като днешни хора.