Иван Станков е роден в с. Гомотарци, Видински окръг, през 1956 г. Автор е на литературоведски книги върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Преводач от румънски на книгите на Мирча Картареску.
Автор на белетристичните книги: „Спомени за вода. Dm“, 2014 г., „Улици и кораби. Gm“, 2017 г., „Имена под снега. А7“, 2019 г., „Вечерна сватба“, 2020 г., „Късна смърт“, 2022 г., „На два гласа“, 2024 г. Носител е на Националната литературна награда „Елиас Канети“, на литературните награди на Портал „Култура“, „Стоян Михайловски“ и „Хеликон“.
В началото на тази книга стои писателят Анчо Калоянов.
Той е причината тя да бъде написана.
Книгата е стъпила върху Житието на Никола Нови Софийски.
Но има и много измислици в нея.
Състои се от четири части.
Всяка от тях има свой автор.
Действието се развива през XVI век в София, но също и другаде.
Тази книга би искала да бъде роман.
Но не знае какво е. И оставя читателя сам да реши.
Разказът търси опора в идеята за положително прекрасния герой.
И задава много от въпросите, с които човек се изправя пред Вярата.
Извътре има и литературни кражби.
Дано ограбените се зарадват от чужди страници да чуят гласа си.
Авторът
Интервю с Иван Станков
Идеята на „Животът е наблизо“ е, че нашият живот е нечий сън
Да разказваш за светец е дарба, която не всеки притежава. Нужен е житейски опит и философски ум, за да не залитнеш по емоцията. Иван Станков притежава и двете, от което се ражда новата му книга “Животът е наблизо“, която разглежда живота на свети мъченик Никола Софийски – от началото, през трънливия, но праведен път до края.
Разговаряме с Иван Станков за това шеметно пътешествие, белязало душите на много хора – някои от които е променило, други е насърчило да бъдат по-добра своя версия, а на трети е донесло надежда.
- Г-н Станков, какво ви вдъхнови да напишете роман за свети мъченик Никола Софийски?
- Не знам дали „Животът е наблизо“ е роман. Самата книга не знае това. Не е исторически роман със сигурност. Нейната отправна точка е Житието на светеца от Матей Граматик, действието се развива през XVI век и основен герой е Никола Нови Софийски, канонизиран след мъчителната си смърт. Самият той е „автор“ на първия апокриф от книгата.
Идеята на „Животът е наблизо“ е стара – че нашият живот е нечий сън. Че живеем между страниците на някаква книга и някой ни измисля. И че ние не можем да променим нищо, защото сме просто персонажи, които знаят само онова, което досега им се е случило в книгата, и нищо от онова, което има да им се случи до края. Че тези неща ги знае само Авторът. Никола Нови открива това в затворническата килия по време на съдебния процес над него, когато негови приятели му носят в затвора Житието му. Доколко сме свободни в живота си, след като всичко, което ни се е случило, се е случило по единствения възможен начин и всяко наше „ами ако“ има смисъл само за нещата, които още не са ни се случили? Това е основното питане на книгата.
- Защо книгата е разделена на четири апокрифа, всеки разказан от различен човек – от самия него, от съпругата му, от неговия приятел – писаря Тудор Костел, и от сирака Ивайло, когото отгледал като свой?
- Книгата мълчи по въпроса дали Ивайло е сирак. Просто не помни баща си. Трябваше ми персонаж поет, освободен от „баща ми в мен“. Иначе Ивайло представлява една от четирите гледни точки и един от четирите езика, които представят живота на Никола. Имитацията на конструкцията на Четвероевангелието е търсена, правили са го и други автори. Архитектониката, която напомня библейските стихове, също е умишлена. Книгата използва инструменти от „онази“ епоха, понеже самият разказ е изваден именно оттам.
- Романът започва с три изключителни в дълбочината си изречения: Утре ми предстои да умра. Дано не се обърка нещо. Написаното трябва да се сбъдне. Към днешна дата сбъднала ли се е, според вас, жертвата на Никола Нови Софийски и имало ли е смисъл от нея?
- Първите изречения задават съдържанието и формата на книгата. Читателят не бива да остава в нея, за да разбере какво ще се случи. Това, което ще се случва, вече се знае още от първото изречение. Читателят трябва да остане в книгата заради самото четене. Другото, което подсказват първите изречения, е неспособността на книгата да излезе от библейско-поетичния ритъм на разказването. Иска, а не може. А не може, защото и разказът, и героите ѝ са от библейско-поетично потекло.
Жертвата на Никола Нови Софийски в самата история – на Църквата и на народа ни – има много измерения и не съм аз човекът, който може да отговори на зададения въпрос. „Животът е наблизо“ е все пак фикционален текст, който няма никакви претенции за историческа правдоподобност. Въпросите, които се разиграват в книгата, са онези наши питания, с които се сблъскваме, когато застанем пред Вярата. Най-важният – как да упражняваме свободата си, когато знаем, че е преброен и последният косъм на главата ни, че и последният човек, и последната клонка на всяко дърво, и всяка въздишка, и всеки сън, и всяка мисъл са предзададени в Първоначалния промисъл? И ако всичко е „пръст божи“, то тогава докъде се простира свободата ни и в какво се състои вината ни? Все сложни неща, на които съм търсил отговор в книгата.
- И преди сте казвали, че: Любовта и смъртта са двете единствени неща, за които литературата говори от Омир до днес. Разбира се, любовта приема много форми и е насочена към различни източници. Каква е любовта в „Животът е наблизо“?
- В книгата любовта е привидно встрани от основния талвег на книгата. Но тя си е там. И работи „подмолно“. Обръща лицето си и към любимия, и към любимата, към съпруга и към съпругата, към ближния и най-вече към Божия син. Търси правата си, търси основанията си, а и обекта си. Обичат различно героите на книгата. Също като хората.
Откъс от „Животът е наблизо“
1. Роден съм в белокаменна Йоанина, украсена в четирите посоки с много манастири. Благочестив град на брега на езеро – голямо и синьо през деня, а нощем голямо и страшно.
2. Душата на човек, роден на вода, е подобна на ладия. Платно си има тя, да я носят добри ветрове. У едни по-голямо, у други – по-малко. Но тъй също има и весла, та весларят да може, кога се наложи, да я плъзга обратно на вятъра.
3. И родителите ми бяха също тъй благочестиви люде. От земна и небесна обич съм заченат. Кога съм се пръкнал, нощем било, а мама твърдеше, че през прозореца дошла светлина – голяма и бяла. Според нея под нашия прозорец е минал Христос.
4. Кога съм пък проплакал, не съм спрял, както подобава на всеки младенец, но като гайда – доде не ми се свършил мехът. А майка ми рекла: „Плачи, сине, плачи! Блажени са плачещите, защото сълзите им ще бъдат изтрити“. И така цял живот – очите ми все мокри отвътре. Веднъж за мъртва рожба, друг път за мъката на някой ближен непознат. Сълзата винаги си намира причина.
5. В тоз живот сълзи да искаш. И в свитъците на пророците се плаче преобилно. Сълзите са предвидени за всички времена. Но в живота, до който никога се не домогнах – а беше винаги нейде наблизо, – се надявам да няма. Ни плач, ни скърцане със зъби.
6. Този друг живот не е нито в рая, още по-малко пък в ада. Той изобщо не е някъде там. Тук е. Съвсем наблизо. Светът на живота. Светът на живота, в който все не успявах да бъда. Пък нали самият Исус тъй е рекъл: „Царството Божие вътре във вас е“. Не, не е още в мен. Но поне е наблизо.
7. Блазе на онези, които смогват да живеят в него изцяло. На мен все нещо ми не стига. На крачка съм, а все не мога. И щом се запитам защо – си отвръщам: все още кипя. Не съм ферментирал. Не съм дозрял за Христа. Или пък – понеже все още съм жив.
8. Но ето утре последната пречка трябва да падне. И тръпна. Затова пиша и аз след Матей Граматика – първо, за да се сбогувам лично с този свят, и после – за да се насърча пред последната битка за вярата утре. В таз последна нощ съм споходен от обич и страх. От двете неща, що само заедно водят до Бога. Разполагам с една нощ преди смъртта. А всяко време до смъртта е дълго. Трябва да ми стигне.
9. Син съм на Мартин и Ефросина. Благословени чрез брачната тайна, години наред не им било дадено да имат деца. И много нощи в горещи молитви измолвали милост и дар от всеблагия Син и пречистата негова Майка. И в тези молитви съм бил обещан на Исус – Нему да служа в замяна на моето раждане.
10. С мен вече в утробата, майка ми редяла на глас благодарства от изгрев до залез. Пред иконата, дето са двамата, Майка и Син. „Изведете го жив в светлината и аз ще ви върна дара!“
11. Такъв е бил обетът на майка ми. И аз, обещан на Христа, живях сред прахоляк, деца и икони, с голямата вода пред очите и с песнопения най-отбрани в ума – кога рождественски, кога възкресенски, кога кръщелни, кога погребални. Навсякъде и във всичко опирах в Христос. Той бе до мен и в радост, и в скръб.
12. Щом майка ми и баща ми ме приготвиха за Него, той ми ги взе. Такава бе волята на Отца, на онзи отпреди времената. Та баща ми си отиде бързо и леко, все едно му е било обещано.
13. Мама премина в Христа много бавно, сякаш с пръсти опипваше пътя. Дузина месеци я мъчеше бялата болест, дузина месеци неговото име шептяха ѝ устните.
14. И думи ронеше на някакъв незнаен език, който се не говори в нашия град – ни гръцки, ни български, ни турски, ни шиптърски, нито еврейски.
15. Очите ѝ, жадно и благо отворени, издаваха не страх, а молитва за прошка. Но какво толкоз тая светица бе прегрешила – не зная и днеска.
16. От татко наследих занаят благороден – да правя обуща. Да не ходят хората боси през зимата и да не си раняват лете нозете от камъка.
17. Научих от него за чизми да искам цена от богатия според кожата, дебелината на шола в подметката и според конците за шиене. А на бедняка цървулите да ги правя безсребърно. Кога пък дойде да ги вземе, да му прибавям и хляб за децата.
18. От майка си учих най-трудния занаят – да обичам. Най-много теб ли, мамо, я питах. Не, не, не, така ми отвръщаше. Най-много Исус ще обичаш. От Отца Му да се боиш, а Него да обичаш с най-чиста любов. Мене чак подир туй.
19. Но не само мен. И не само баща си. Да обичаш и всеки човек. Дори и тез, които те мразят или пък искат смъртта ти. Защото, ако обичаме само онези, които нас ни обичат, каква награда да чакаме?
20. А дървото? Да обичам ли черницата в двора ни, мамо? Ще я обичаш. От нея коприната тръгва. И цветята – я виж какви ухания дават! Но и трънчето – нищо че само боли, кога го настъпиш – и то ни е от Бога изпратено. Само през творението минава нашият път към Твореца. Червея мразиш ли – мразил си Бога. Обичаш ли червея – в Христовия път си, Никола.
