„Женитбата е училище. Семейството е школа, през която всички сте минали и минавате. В нея човек се учи да служи безкористно на другите и да се жертва“. ~ Петър Дънов

Това не е обикновена притча за сплотеното семейство, нито е разказ, който завършва с баналното „и заживели заедно щастливи до края на дните си“. Въпреки това има щастлив финал, защото ни учи на най-ценното – да обичаме себе си и близките си отвъд своето его. Само тогава животът се разгръща пред нас и ни предоставя всичките си дарове, за които сме дошли на тази земя.

„Една сестра ми разказа, че няколко години след женитбата й, след като имала вече две дечица, мъжът й тръгва с други жени, въпреки че тя е красива и добра, и почтена. Тя е в отчаяние. Отива при Учителя и плаче: „Мъжът ми си е намерил любовница и е станал много груб с мене.“ - „Какво? Да не вземеш да правиш като другите жени – еснафки, да го ревнуваш, да му правиш сцени, скандали, да се развеждаш? Ще постъпиш благородно, по нов начин, по Новото учение. Ще го оставиш свободен. Ако той иска да се разведе, то е негова работа, но ти – не. Ще се запознаеш с тази жена. Тя има нещо хубаво, заради което той се е влюбил в нея, ще я поканиш вкъщи, ще я приемеш любезно, ще я обикнеш. И когато я обикнеш, тя ще освободи мъжа ти“.

Аз се стъписах: „Добре. Но как? Помогнете ми да мога да постъпя по такъв начин“. И си отидох. На мъжа си повече дума не казах за тази жена. Не му плачех вече. Успокои се той и стана по-мек. По едно време му казах: „Пък доведи я да я видя тази жена. Може да е по-хубава и по-добра от мене. Аз вече не те ревнувам – бъди свободен“. Той, разбира се, не я доведе. Но тя веднъж дойде сама да го търси. Аз я поканих вкъщи. Действително, жената беше хубава и интелигентна, културна. У мен нещо трепна, аз я харесах. Отнесох се много мило и любезно с нея. Поканих я пак да идва. Тя идваше рядко да го търси. И винаги аз я приемах много хубаво. Аз я съжалих и я обикнах. Как е могла да падне толкова ниско тази културна жена? - питах се аз. Мъжът ми нито беше хубав, нито много културен. Той насила ме взе навремето. Той не заслужаваше нито мен, нито нея. И какво става? Тя започна да идва по-често, да ме наблюдава, да ме изучава. Хареса ме и тя и се сприятелихме. Един ден го подхваща: „ Не те е срам. Да имаш такава красива, добра, благородна и възпитана жена и да ме лъжеш, че била грозна, лоша и не знам още каква. Да се махнеш и да вървиш при жена си и при децата си“.