Кирил Аспарухов е емблематична личност за Варна, макар и да е роден и израснал в Петрич. Безметежното му детство в прашния и безводен град минало през кукления театър и вокално-инструментална група, на която бил солист. Искал да стане артист, но любимият му учител по литература му казал, че има дефект и е грозен. По-късно следвал геодезия, но пък не пропускал нито един театрален спектакъл във ВИТИЗ, нито в отделните театри, а за целта се бил сдобил с фалшива студентска карта на театралната академия. Интуитивната му жажда към морето го отвела във Варна, където започнала и шеметната му кариера, която продължава вече повече от 50 години. Шоумен, артист, поет, танцьор, водещ и създател на шоу програми и телевизионни предавания… трудно е да се опише многопластовата личност на 70-годишния Аспарухов. Преди години, друг шоумен – Рей Гонзалес, който го представи така: „Той не е завършил филология, но е автор на поредица от книги с поезия и интервюта. Той не е завършил хореография, но е първият шампион на България по спортни танци за сеньори. Той няма ВИФ, но е най-добрият коментатор в зала за баскетбол, волейбол и хандбал. Той не е завършил журналистика, но е един от водещите журналисти в сферата на културата не само във Варна, но и в България. Той не е завършил ВИТИЗ, но е шоуменът на Варна – Кирил Аспарухов“. Пред „ШОУ“ Аспарухов даде откровено интервю, в което разказа за цялата си кариера и големите личности, до които се е докоснал.
- Господин Аспарухов, подготвяте поетичен сборник. Бихте ли разказали за него?
-  „Любовни следи“ и „Реквием за мама“ е уникална книга, защото в нея има три цикъла - стихове за мама, стихове от мама и стихове след мама. Докато съм бил в Америка, не съм знаел, че майка ми, докато ме чака, на 82 години е прописала поезия. Включих в книгата 5 нейни стихотворения. Никой не е правил подобен сборник. Тази книга в момента има 4 номинации за награда „Варна” за литература. Но като знам какво е отношението на Община Варна към мен…

- Какво?
- Негативно… 

- Но защо? Вие сте позитивен човек…
- Аз съм позитивен, но те не приемат някой, който е по-талантлив от тях и създава, без да се съобразява с условностите. Работлив е, за него няма събота и неделя и е максималистичен. Аз съм извор, който знае как се става река. Когато станах автор на предаването „На брега“ и започнах пръв в медийното пространство да налагам Варна за европейска столица на културата, тогава получих награда „Варна“ за телевизионна журналистика, която не бяха давали в сферата на културата. Тъжно ми е, че не зачитат нещата, които правя. Вие можете ли да си представите, че за 20-ия юбилеен конкурс „Мис и мистър тийнейджър“, който плаче да влезе в програмата на Младежка европейска столица, от общината ми дадоха 500 лева?! Правя „Принцеса на Варна“ в Летния тетър – театър, в който никога не са допускали да има конкурс за красота. А аз го правя 10 години, като последният път беше с два живи коня – така вкарах принцесата. Беше жестоко шоу!

- Как ви идват идеите?
- Ама аз ги сънувам нещата и така ги реализирам! Не правя неща, в които не съм убеден напълно. Върша си всичко от А до Я сам. Като вълк. Като съм се доверявал на някого… после винаги съм съжалявал. Защото са злоупотребявали с това, че съм снесъл идеята, разработил съм сценарий, хореографията е била моя, аз съм бил и водещ, намерил съм и спонсорите, направил съм и забавната програма… с всичко това е имало случай да се злоупотреби. В моите шоу програми няма никога пауза. И никой не може да разбере, че има гаф, защото превръщам всяко едно нещо в плюс. Но това става с години, с опита. Когато Кольо Манев ми повери празниците на Чирпан - „Обичам те, Чирпане“ след 12-ата година от честването им, хората веднага усетиха разликата. От началото на програмата – никой не е посмял да мръдне от стола си! При това там представяш актьори, естрадни и оперни певци, и млади таланти – на Варна и на Чирпан. Това, ако не го обгърнеш с любов, ако не мине през сърцето ти, няма да се получи. И като натрупам незаслужена обида… стиховете, които пиша, си идват сами… 

- Станахте ли мнителен през годините - заради обидата, разочарованието?
- Мнителен не, но станах докачлив. Пълно е с тюфлеци около мен. Ти казваш добър ден – няма кой да ти отговори. Слава Богу, че за 12 години в телевизията и толкова много предавания, аз знам, че имам фенове сред обикновените хора. Ако вие тръгнете с мен по улицата, ще го видите. Кой ли не ме е спирал, за да ми каже какво е гледал и да пита кога ще е следващото ми интервю. И все научават някои неща за уж популярен човек. Докато има такива хора, аз ще продължавам да имам криле за полет. Но в момента неприятното е това, че аз влизам в зоната на 70-годишнината. Никога не съм вярвал, че ще достигна до този бряг. Преди години интервюирах Илия Пенев, светла му памет, заслужил артист, когото обявих за комик номер едно на Варна и може би бях един от малкото, които отиваха в неговата скромна обител. Беше тъжно за този изоставен от хората човек, който беше явление! Никой не му обръщаше внимание за нищо. Живееше сред мухлясали буркани с кисело мляко. Мръсно, мръсно колкото си искаш. Няма кой да почисти, жив човек нямаше до него. Дори не го канеха на театрални премиери. Последното му интервю беше пред мен. През сълзи съм го правил… (личи си по гласа, че сълзите отново напират – б. а.). 

- Кое ви обижда най-много?
- Тази незаслужена присъда - неблагодарност. Направил съм нещо за този град Варна, не се бия в гърдите с това, но и не може да ме обезличават. Всички тези ниши, в които съм работил във Варна, аз съм си ги създал. И го подчертавам! С тийнейджърите съм бил тийнейджър, с артистите – артист, със спортистите – спортист, с пенсионерите – пенсионер. Аз намирам отправна точка към всички тях. Колко модули съм правил, колко улични прояви. Да не говоря за „Любовта е лудост“, да не говоря за „Листопад на спомените“. Или пък къде са виждали по-хубави турнири по спортни танци от тези, които сме правили във Варна. А да диктуваш подобни неща целогодишно, се иска хем да ти е здрав гръбнакът, хем да имаш и идеи. От мен са крали много неща. Бил съм наивен, да дам идеята, а друг да я реализира…

- Какво чувство предизвиква у вас това?
- Мерзост! Но намирам сили да надделея над тези неща. Знам, че още много неща мога да направя и да дам. Как си обяснявате това, че три години водя предаването „След звънеца“, което беше с най-висок рейтинг, и ми го спряха?! В него аз съм подготвял ученици и тийнейджъри. Шест млади таланти обучавах от „Златното ключе“. И те се справяха перфектно. Имахме много хубави рубрики. И тук вече идва моята неизбежна поговорка: Пази, Боже сляпо да прогледа…

- Този маниер на интервюиране - чрез въпроси под формата на поговорки е особено интересен. Знам, че по този начин сте правили интервютата си с много известни личности…
- Всичко тръгна от Йорданка Кузманова, която ми беше казала: „Всичко съм ти казала, стига си ме питал!“. Така беше и с Невена Коканова, светла й памет. Тя ми беше и кума. И тогава ми хрумна, бях като удавник за сламка. И попитах Кузманова: „Крушата не пада по-далеч от дървото. Ти къде падна?“. Отговори ми: „Цял живот гледах да падна в двора на комшиите, но не успях“. И ми се усмихна. И веднага втори въпрос: Не питай старило, а патило. Това беше в периода, в който изгониха артистите от Народния театър. Кузманова я оставиха, защото имаше много роли. И тя ми отговори: „И съм патило, и съм старило, но никой не ме пита…“. Тъжен отговор. И от там ми тръгна. И винаги съм питал: „А вашата народна поговорка коя е?“. Преобладаваше „Пази, Боже сляпо да прогледа“. Никой не е правил интервюта с народни поговорки. Ето, питах навремето Коста Цонев: „Всяка жаба да си знае гьола. А кой е твоят гьол?“. И той ми отговори: „Всички гьолове са мои и аз си ги прескачам както си искам“. И беше точно така – великолепен актьор, шоумен, какво ли не е правил. А като бях питал Марта Вачкова за дървото и крушата, ми беше отговорила: „Аз паднах под дървото на баща ми и се чувствам добре“. Цветана Манева пък: „Аз съм още на дървото и не смятам да падам“. Стоян Алексиев: „Такъв вятър ме духна, че не знам от кое дърво съм паднал“. Ето как един въпрос под формата на поговорка дава толкова различни отговори. Лили Иванова беше единствената, която ми се сопна: „Какви са тези глупави въпроси?!“. А аз й отговорих: „Няма глупави въпроси, има глупави отговори“. 



- Направи ми впечатление, че като говорехте за Илия Пенев се натъжихте. Имам чувството, че много ви натъжава недостойното отношение към хората…
- Не може човек да живее в лишения, след като се е раздавал и е бил част от магията на този град, а да си отива незаслужено обиден. За това ли се раздава цял живот?! Последното интервю на Пепа Николова беше пред мен, това на Гец – също, както и на Никола Корабов…

- И какво ви направи впечатление в думите им?
- Обида! Обида от живота. Че финалът им е назаслужен. Вместо ние да ги носим на ръце, отношението е сякаш те са излишни и ненужни. Певицата Мими Николова, изтупах я от праха на забравата. А беше години наред член на „Листопад на спомена“. Тя ми е безкрайно благодарна, че тази, която изпя такива великолепни песни, още може да даде. Никой не се беше сетил за нея. Успях енергично да се вмъкна в този процес, без да съм завършил журналистика. И вече толкова години съм в нея. Не съм допускал, че ще стигна 70 години. На мен ми липсват 7 години трудов стаж, даже не мога да се пенсионирам нормално. Имам възраст, но нямам стаж… Представете си, че утре ми кажат: телевизията за тебе е затворена. Аз не мога да си представя, че няма да имам този фронт.

- Изпитвате ли страх от това?
- В момента, в който те отпишат от живите, от необходимите и потребните, винаги е страшно. Знам, че няма незаменими хора. Но нека сам да кажа: „Да, тръгвам“. Аз за това и направих бенефис – за да се разделя с обществения живот. И за моя беля, след Нова година, там, където съм правил нещо, отново ме извикаха. Викнаха ме, за да продължа традицията. Аз умея да създавам традиция. Имам и житейско, и творческо натрупване. Нека само ви кажа, че от 1964 година насам не съм пропуснал нито един балетен конкурс. В момента имам най-много филми за балетния конкурс – за тези, които са били състезатели, гледал съм ги от първия ред, а сега са жури в този конкурс. Всички ме помнят и всички съм ги интервюирал. 

- Искали сте да станете артист, но не сте успели да завършите ВИТИЗ. Не сте завършили и журналистика. Но на практика сте и артист, и журналист. Постигнахте ли мечтите си?
- Хора са ми казвали, че дори под даден текст да не стои името ми, знаят, че това го е писал Кирил Аспарухов. Казвали са ми: „Само вие можете да задавате такива въпроси“. Правил съм пътеписи от Америка и Европа. Важно е вътрешното усещане. Не знам дали има Божа ръка, но когато майка ми, когато е ходила при Ванга, тя й казала: „Кирчо голяма работа ще стане“. А когато бяхме ходили заедно с Невена Коканова при нея, Ванга каза за мен: „Убави работи правиш, ама скоро ке си бегаш“. 

- Тоест?
- Това, че ще замина от Петрич. Както се и случи – дойдох във Варна. Като пионерче ни качиха на Беласица, на връх „Тумба”. И тогава видях Бяло море. А после се случи така, че ме готвеха за отряден председател в Петрич и отидох на лагер в Поморие. За пръв път тогава видях море. На другата година ме пратиха в Кранево. И аз за пръв път видях Варна… и се влюбих в нея, и в морето. Леля ми живеше във Варна и всяка година й ходех на гости от този момент нататък. От там нататък нищо не съм пропуснал в този град - няма събитие, което да не съм отбелязал. Но нека ви кажа, че и това, което правех в Петрич, беше уникално. Създадох „Златен кестен“, макар и да не ми го признават. Създадох „Южен гердан“ – първия фолклорен фестивал. Наложих 6 май за празник на града. И петричани разбраха, че Вера Кирова е от Петрич, Катя Паскалева е от Петрич, Виолета Донева, Надка Голчева, баскетболистката… и много други са от Петрич. Направих поредица за всеки от тях. 
Имах школа със 100 души манекени, имаше всяка седмица театрален спектакъл. Петрич живееше. И това не могат да ми простят. Когато за първи път гостува „Улицата“ на Теди Москов – беше на първия фестивал на частните театри в Петрич, зам.-министърът беше петричанин и аз бях дето има една дума дясната ръка с моите манекени. Ние не пуснахме трупата да си замине. Седнахме всички манекени пред автобуса с вдигнати ръце. И те не си заминаха, слязоха още веднъж за представление! Правил съм всичко, но никога не съм задавал неетични въпроси. Интуицията ми винаги ме е предпазвала от подобно любопитство. Тема табу има ли - аз не я закачам. Не мога да ровичкам в чаршафената голота. Това ми го е казала и Невена Коканова: „Не питай никой какво прави под чаршафа, не питай никой каква вяра изповядва и не питай никой под какво се разписва“. И аз не питам. 

- Има личности, които само вие сте успели да интервюирате. Кои са те?
- Оскар Бентън е една от тези големи личности. Прешъс Уилсън успях да я снимам отблизо. „Суингъл сингърс“ – аз съм единственият, който прави интервю с тях, Руджиеро Ричи – по същия начин. Да не говорим за балетните звезди. 

- Разкажете ми за Невена Коканова…
- И там има знак Божи. Тя е живяла със селяни от селото на баща ми. Познавала е и баща ми. Но аз не знаех, че запознанството ни в Двореца на културата и спорта във Варна ще премине в такава връзка, че тя ще ми стане кума след години. Този миг, който ще ви разкажа, не съм го споделял. 20 години след като завърших гимназия „Пейо Яворов“ в Петрич, бях водещ на събитието по разпускането на последните класове в края на годината. И нещо като ме прихвана, реших да направя своя визитна картичка: „Аз съм Кирил Аспарухов, завършил съм Строителния институт, работя на магистрала „Хемус“, все още съм ерген“. И го казвам с някаква гордост. Оказа се, че от всички тези 200 съвипускници, само аз съм ерген и има три неомъжени моми. А предишното лято по една приятна случайност се засякох на Слънчев бряг с Невена Коканова, Хачо Бояджиев и Нели Рангелова. Бяхме заедно една седмица. На една от вечерите Невена ме пита под сурдинка: „Абе ти защо не се ожениш?“. А аз й казах: „Ами нямам кума…“. А тя: „Аз ще ти стана кума, ожени се“. И при връщане от този бал в Петрич ми узря идеята – защо пък да не направя сватба и да поканя Невена Коканова за кума? Дата 26 май – Стоянка Мутафова и Невена Коканова играят „Игра на котки“ в Унгарски културен център. Те две сестри, но стари моми. Всяка една прави номер на другата, че да не се ожени. И си играят с кълбета прежда – плетат, разплитат и се замерят с тях. Нямаше билети и аз не можех да вляза. Но изчаках паузата и успях да седна в дъното на коридора, който разделя на две части салона, защото нямаше нито едно свободно място. А второто действие започва с хвърляне на едно кълбо от Стоянка, което Невена не можа да хване. И кълбото се изтърколи към мен. В момента, в който го хванах, тя ме погледна и се усмихна. Върнах го обратно, а като свърши представлението, тя ме пита: „Ти какво правиш тука?“. Обясних й, че се връщам от Петрич и й казах: „Ето ти сладко от смокини от майка ми. И освен това ще се женя“. „Кога ще се жениш?!“, ме попита тя. А аз: „Ами, ако си държиш на думата и ми станеш кума, ще се съобразя с твоята дата”. И Невена каза: „Ама това е много хубаво!“. Оказа се, че само 17 юни й е свободна дата. Беше вторник. Значи, казвам, тогава ще е сватбата. Ожених се на 37 години в Панорамата на хотел „Черно море“. А кумата като вдигна наздравица започна: „Не искам да бъда твоята пролет, не искам да бъда твоето лято, нека бъда твоята есен“. Това буквално бяха камъни в моята градина. Хем познавам стихотворението на Станка Пенчева, но прозвуча сякаш е написано специално за нас. И стана великолепна сватба. Оженихме се, роди се дъщеря ми, Невена благослови и нея. При всяко едно нейно идване във Варна сме се виждали и сме разговаряли. Едва ли някой я е интервюирал толкова много, колкото аз.

- Кой друг артист ви е доскоснал силно?
- Георги Георгиев – Гец. Той беше първият, който се съгласи да го заведа в Девня, след като имаше сериозна авария с жертви. Звъннах му по телефона и той въобще не се двоумя. При това не поиска никакъв хонорар. Каза: „Само пътните да ми платят, а аз ще помогна на хората“. Беше невероятна среща. Традицията е такава, че като водиш някого, го качваш на последния етаж на содовия завод и там генералният директор пие с него кафе. А Гец беше дошъл с жена си. И аз я питах: „Госпожо, не ревнувате ли мъжа си? Как живете с него? Той е толкова популярен – обичат го и мъже, и жени“. И тя ми каза: „Много отдавна проумях, че не трябва да мерят мегдан с него. Аз съм завършила филология, главен редактор съм на списание „Родопи“, но аз трябва да принадлежа на него“. И като я попитах какво означава това, тя ми отговори: „Как какво? Като получи роля, аз съм първата, която влиза в библиотеката, изравя всичко за неговата роля – кои са играли, кой е режисьор и т. н. И аз съм първата, пред която той изиграва ролята. Аз съм опитното зайче. И знам, че където и да отиде, той ще се върне при мен. Аз съм съпругата на Гец!“.


Георги Георгиев – Гец

- Кой е най-добрият съвет, който сте получавали?
- Пази, Боже сляпо да прогледа. И в него вярвам. А ям попарата на много такива, които са „прогледнали“, но всъщност са още слепи. 

- Защо не сте очаквали, че ще стигнете 70-годишнина?
- Винаги са ми казвали: „Как може да говориш толкова много, без почивен ден?“. Това наистина изхабява, но както изхабява, така и зарежда. Не съм мислел, че ще се пенсионирам някога. Даже се шегувах със себе си, че ако някой получи инфаркт в движение, това ще е Кирил Аспарухов, и ще се случи между Операта, Двореца на спорта и Фестивалния комплекс.

- Кое ви натъжава?
- Когато си зависим от хора, които не са широко скроени. Хора, които ти се подиграват. Такива, които имат пари, а ти нямаш стотинка в джоба. Минавам за един от милионерите в града, а ако проверите какво имам в джоба, няма да повярвате. Някога съм вървял и без една стотинка! Това никога не е било най-важно за мен. Но подобни неща са ме мачкали и продължават да ме мачкат. Защото, ако с тези мои творчески дадености имах тази кариера на Запад или в Америка, аз сигурно нямаше да си знам парите.

- А който ще дадете?
- Приятел в нужда се познава. Но бих искал да не бъде в нужда, а да го познавам.

- За какво мечтаете сега?
- Време е Варна да има своята алея „Морска звезда“, аналогична на холивудската със световните знаменитости. И време е катедралният храм „Свето Успение Богородично“ да бъде проходим до камбанарията за туристи и граждани, както и във всички големи градове в Европа. Мечтая и за това тази книга, която правя сега - „ПродължеНИЕ – 2“ (101 интервюта с едни от най-популярните личности в сферата на културата в България), да успея да я издам. Да събера приживе хората, на които да кажа благодаря, че са били част от моето ежедневие, вълнение и препятствия. Да споделя този празник с тях и, ако имам още възможност – да работя. Винаги съм отлагал от днес за утре, винаги съм давал отсрочка на мечтите си. Но това, което съм правил, съм го правил от сърце и на 100%.


Людмила Гурченко

Отвлякох  Людмила Гурченко в Девня

Не е лесно да се докоснеш до известните личности и да успееш да ги интервюираш. Често съм бил на ръба да се откажа. Така беше с Людмила Гурченко, която буквално откраднах и я водих в Девня. Това беше дипломатически скандал! Аз откъде да знам, че тя е дипломатическо лице и няма право да напуска Варна?! От 1000 кладенеца вода изкарах, за да успея да го направя. Това беше последният ден на кинофестивала „Златната роза“ в хотел „Черно море“. При това на откриването на фестивала тя пристига. Аз съм на коктейла и обикалям с чаша в ръка да я видя, защото бях влюбен в нея. Чел съм и книгата, гледал съм всичките й филми. Плакал съм на нейните откровения, без да знам, че месеци преди това тя е посегнала на живота си – прерязала си вените. Това го разбирам впоследствие. А на фестивала я откривам много скандално. Беше в един неделен ден, когато минавах през хотела, но никой не ми каза в коя стая е. Разбрах обаче и купиха едно цвете. Чукам на вратата, а тя: „Кто ты?!“. И като ми се развика, аз сложих китката… и избягах. И реших после да я открия в ресторанта. А това беше трудно. Накрая видях две дами да влизат. Не знам кои са, но си казах – те са, няма кои други да бъдат. Загледах се повече и познах Людмила Гурченко. А сервитьорът каза: „А, да, дошли са навреме!“ и нямаше намерение да ги обслужи. Казах му: „Абе, как бе, това са много важни хора! Това е Людмила Гурченко!“. „Коя е пък тази?“, ме пита той. И му казах: „Това, което е Невена Коканова за България, Гурченко е същото за Русия!“. Обясних му, че не може да не им вземе поръчката. И когато той отиде да им занесе супата, аз се приближих с лисича стъпка. Извиних се, представих се кой съм и казах, че, ако е намерила цвете на вратата преди няколко дни, то аз съм човекът, който й го е оставил. Възторгът й беше неизразим. Покани ме да седна и аз й разказах, че работя в Девня, че искам да я заведа там и т. н. Тя каза, че не може да дойде, че не била мечка да я показваме, нямала пиано, нямала китара и еди какво си. А като й казах: „Това е долината на бавната смърт…“, тя: „И вие искате да ме водите там?!“. И вече бях готов да се откажа… Но й казах: „Филмът ви е след няколко дни, с него се закрива фестивалът. Те не могат да дойдат – работят от 6 до 18 часа. А много от тях ви обичат“. И упорито не ставам от стола. Поглеждам я й тя казва: „Договорлис!“. Гурченко направи великолепна среща в Девня. 

Интервю на Орлин ФИЛИПОВСКИ