В Родопите Великден идва особено тържествено. Защото планината му дава душа – каба гайдата, родопската песен и чевермето са запазената марка на едно преживяване, което ти „завързва“ душата за тези баири завинаги, пише Марица бг.
Когато се прави чеверме, сякаш всичко наоколо оживява и се усмихва. Още по изгрев въздухът започва да ухае на дим и прясно разпалени дърва. Мъжете вече са около огъня. Никой от тях не бърза, защото тук най-важното не е толкова печеното, а събирането.
И затова често чевермеджиите са и най-големите мохабетчии в района си, а чувството им за хумор и родопският диалект правят преживяването уникално. И, да – ще чуете за чевермето: „От врит зеленчуците, ейсва го най-галем“ (б.а. – От всички зеленчуци този най го обичам).
Чевермето започва отдалеч – с дума, с уговорка, с повод да се видят хората. И когато огънят се разпали, започва онова, което родопчани наричат мохабет – сладка приказка.
„Яжте, пийте и добра дума думайте“, казват те и го изписват по табели, в механите си и над камините.
Родопчани винаги са били пример за разбирателство – заедно са на трапезата и на християнските, и на мюсюлманските празници. Уважават се и си помагат, тъй като живеят врата до врата. Понякога празниците съвпадат и тогава ги празнуваме заедно, отбелязват местните.
Около жаравата се разказват истории, спомени и шеги, пеят се родопски песни, защото родопчанинът, като си отвори душата – тя сама запява. А в центъра на всичко стои бавно въртящото се чеверме. То не е просто храна, а ритуал, който събира хората.
Така го вижда и Хайри Милезимов от рудоземското село Чепинци. Голяма заблуда е, казва той, че в Родопите хората са неуки.
„В Смолянско има култ към образованието и няма да е изненада, ако човек с три висши образования ви върти чевермето“,
отбелязва с усмивка той.
Още повече че хората от този край от памтивека не спират да пътуват – преди със стадата към Беломорието, а днес – на гурбет по света. Очите им са отворени, не се плашат от света, но това е, защото все се връщат и се държат здраво за планината.
Милезимов е минен техник, на 57 години. Историята му с чеверметата започва още през 80-те години. Първо като участник в приятелски събирания, а после и като майстор. „Малко по малко се научих“, казва той. В началото на 90-те вече имал смелостта сам да заколи и приготви първото си агне.
Оттогава започва истинският му път на чевермеджия – първо за близки и приятели, после и за все по-широк кръг хора. „От сбирка на сбирка се разчу и започнаха да ме търсят“, разказва той.
С годините опитът се трупа, но за него чевермето остава нещо повече от занаят. „Не е важно да се наядеш, важно е да се събереш“, казва Милезимов.
Приготвянето започва с избора на животното – младо и добре подбрано. „Колкото е по-младо, толкова е по-вкусно.“ Вътре се слагат само сол и масло, без излишни подправки. Печенето е бавно – между четири и пет часа, а накрая огънят се засилва, за да стане кожата хрупкава, казва Хайри.
След това идва най-чаканият момент – хората се събират около чевермето. Някога са яли с ръце, днес по-често с вилица, но вкусът остава същият.
През годините Милезимов е изпекъл „цяло стадо“, както сам казва. Спомня си и любопитен случай на Юндола, когато пекъл за гости от Турция – учени, инженери и бизнесмени. Дори получил предложение да работи в чужбина, но отказал.
На няколко десетки километра от него, в чепеларското село Забърдо, друг майстор също не спира да върти шиша.
48-годишният Ангел Келевчиев започва още на 15 години. Учел се от старите майстори, а днес е сред все по-малкото, които пазят занаята.
„Това не се учи – трябва да ти идва отвътре“, казва той. И за него най-важното е мохабетът. Докато върти чевермето, често пее. „Хората идват за настроение“, подчертава той.
И дава рецептата – сол, търпение и правилен огън. Най-добри са буковите и дъбовите дърва. Огънят трябва да е равномерен, жарта – спокойна, а месото да се пече бавно, казва майсторът.
В Родопите вярват, че вкусът идва от природата. Животните пасат десетки билки и това придава характерния аромат на месото. Затова чевермето тук е толкова прочуто.
„Не съм виждал човек да не яде чеверме“, усмихва се той. И вероятно няма и да види. Защото това не е просто храна. Изкуственият интелект не може да ви завърти чеверме, смее се с глас.
"Във времената на интернет, когато всичко става с едно кликване, чевермето се превръща в нещо все по-ценно. То изисква време, търпение и душа. Затова и става все по-специално – като преживяване, като подарък."
Родопското чеверме се слави с уникалния си вкус, идващ от свободата на животните сред природата и традицията. Животните пасат дъхави треви, месото се осолява и зашива добре, а огънят трябва да е подготвен предварително. Печенето е бавно, без силни пламъци, с равномерна жар. Смята се, че е готово, когато стане златисто. А старите майстори пазят и други техники – като хайдушкото чеверме, печено в яма, което става още по-крехко и ароматно.
