Тази любовна история вълнува десетки в целия свят. Пресъздадена е от режисьора, сценариста и продуцента Семьон Винокур, който описва как е заснел документален филм: 


"1998 год... Живея в Израел вече осем години. Правех филми. През цялото време търсех допълнителна работа..без да придирям и подбирам.

И изведнъж в ръцете ми попада дневник. Чета. И не мога да се спра. А тук наоколо бушуват страсти, сблъсъци на лидери, най-подходящото време за правене на пари, а аз лежа на дивана, изключил съм телефона си и плача...

12 годишната девойка Маут пише на 24 годишния Герман.

„Да те видя!“ – пише – „да съм до тебе завинаги!.. Не мога ден да преживея без да мисля за тебе... само заради тебе живея в този свят..не живея себе си, живея тебе ...живея с тази единственна някога целувка..“

Чувствах се неловко да надничам в чуждия живот, но не можех да се спра.

Работата е в това, че дневникът беше от 1941-1943 година.

Беше написан от Маут, в концлагера.

Приятелките и отвели в Освиенцем и вече не се върнали никога, други свършили със себе си, отчаяли се, а тя...Маут.. пишела и пишела на любимия Герман. И само благодарение на това и оцеляла. Захванала се за тази искра на любовта и се държала за нея с всичка сила.

Докато през 1943 година Герман не бил изпратен в концлагера Треблинка.

Маут си мислела, че няма да го преживее.

Но оцеляла

Този дневник ми беше „подхвърлен“ от Лена Макарова – писателка и мой добър приятел. Аз се впрегнах. Изведнъж се появи и продуцент – най-добрият продуцент в живота ми – Сузана. Неимоверно бързо Лена задвижи заявката, скоростно получи първите пари от фонда, не бяха много, но все пак пари....

И тръгнахме към дома на Маут. Аз нервничех. Страхувах се, че че ще откаже да я снимаме.

Влизаме. Посреща ни жена с едно миловидно детско лице.

Започвам да говоря с нея.

Усмихва се, но е съвсем затворена.

Приветлива е, но е все още само външно.

Разказва, но не така, както ми се иска.

Въобще...лоша работа.

Решавам да я „поизтощя“. Три дни „хвърлям“ кинометраж на вятъра, докато седя срещу нея.

(нарича се снимане „за привикване“). Кинолентата е скъпа – всичко това са от нашите пари.

В каря на третия ден, към вечерта, тя се РАЗКРИВА.

Изведнъж ни се доверява.

Изведнъж тя разбира, че не търся евтин роман.

И се сприятеляваме.

И тя става предишната Маут.

Смее се, ей така звънко, както 12 годишната Маут се е смяла. Плаче, скърби, пее, говори с Герман, сякаш е седнал до нея.

И вече не обръща никакво внимание на камерата

Така започна нашият кинороман с нея...

Междувременно парите свършиха. Но великата Сузана избива от някъде пари за пътуване „по лагерите на смъртта“, през които са минали Маут и Герман. Тръгваме за Чехия и Полша. Групата ни е съвсем малка – аз, Фима – озвучител, Лена Макарова, Иржи – чешки оператор и разбира се Маут.

Вървим... снимаме..

Маут пред очите ми преживява отново този роман...

И аз отново разбирам, че ако не беше тази любов – нямаше да я има и Маут.

Вече сме към края на последния снимачен ден (така си мислехме). Снимаме на гробището в малкото чешко градче Простев.

Върху паметника са изписани имената на загиналите и на тези, които не са се върнали никога.

Маут ни обяснява – тази е загинала там, а този тук е бил адвокат и цялото му семейство не се върнало. А това е Герман – казва тя. Питам – Твоят Герман ли?...- Да, моят Герман – отвръща.. И тук нещо започва да ме подтиква и аз питам и питам..- Абе имало е такива случаи – казвам – когато смятали човека за загинал, а той жив... – Имало е – казва тя – Ето например Валтер Бреслер, ето тук е написано, че е загинал, а той взел че се върнал..жив..

И тогава я питам – А какво ти писа Герман в последното писмо? Тя ме гледа...и изведнъж проговаря – Писа ми, когато вече беше на влака, когато го отвеждаха в Треблинка... – КАКВО? – питам... – Писа ми... – изведнъж започна да говори бавно и дори с удивление – че ще ме чака след войната, в Берлин, на адрес «Арвайлештрассе 3».

И пак я питам – Ти ходи ли там след войната?

Не – отговаря и се запъва..И ме гледа... – Не отидох.

Изобщо какво да ви казвам..мислехме, че това е последния ни снимачен ден. Парите практически бяха свършили....

Но не можехме да си тръгнем..

И ето с последните пари тръгваме за Берлин..

Пристигаме. Намираме улицата.

И моля Маут да върви по улицата към дома... Дори не знам има ли изобщо там дом.. Специално реших да не проверявам предварително.

А операторът моля да снима през цялото време... И да не се провали – дубалът ще е само ЕДИН.

И ето...тя върви...

Върви, едва дишайки.. към нея вече се е върнала надеждата... Към нея, вече омъжената, 70 годишна старица, с три деца и осем внука – изведнъж се е върнала надеждата. А ако се окаже, че той е там.. и я е чакал през всичките тези години..

Върви с „кашкавалени“ краки... Всяка една крачка добавя още малко надежда.

И ние страшно преживяваме за нея. Крачим след нея.. И треперещият оператор снима като за последен път в живота си..

И ето... тя се приближава към този дом.. към съпалото и ето го списъкът с хората, които живеят в него.. и нейният палец увисва над звънеца..сега ще позвъни...

И може би вратата ще отвори нейният Герман..

Това е почти краят на филма. Такива едни..много ценни кадри от забавени снимки.

В очакване на чудо..

Което разбира се не се случва.

Герман са го убили в Треблинке.

Но ние много се надявахме. До последния миг. А може би е оцелял..

Този филм спечели няколко добри фестивала, включително ню йоркския фестивал.

Но аз запомних един малък, незабележим фестивал в Гърция, в Каламате..

Бяха едни времена..против Израел. Всички вестници бяха против нас. Открито ми казваха колко много не ни обичат. Питат – за какво си дошъл?! (предварително споменавам, че първа награда получи филм от Иран, втора – Палестинския филм и нататък все в тоя дух...).

И показват нашия филм.

Някои си излизат демонстративно още преди началото на филма.

Не чакам победа. Но гледам как залата реагира.

И виждам какво прави любовта с хората.

Настроението е абсолютно анти, поначало разговорят полушептейки или на глас.. и изведнъж те започват да гледат.. изведнъж започват да чуват..изведнъж престават да шават.. и не могат да откъснат очи, когато Маут бяга по улицата, за да види Герман за последен път.. и по-късно когато върви края, когато тя крачи по Берлин, с това очакване на чудото.. това просто ги удря... и някой вече хлипа в залата..

И аз помня че има нещо, което обединява всички. ИМА!

Само заради това и пиша, за да го кажа още веднъж.

Любов.

Банално е, но е така.

Говоря сега не за любовта между нас, която откъдето и да я погледнете си е все егоистична.

А за любовта, която е над нас. Около нас.

Говоря за Закона за Любовта, който държи този нещастен свят.

Държи го в прекия смисъл на думата.

Нашата земна любов е само малка светлинка от тази Любов, която обхваща цялото мироздание. Както майка обгръща рожбата си. Всички ние сме вътре в тази майка.

Само трябва да пожелаем да се доближим до Нея.

Така бихме решили маса проблеми.

А с Маут сме големи приятели. Тя присъства на много мои премиери. И на сватбата на сина ми. Отдавна не съм и звънил. Тя е вече над 80-те. Написах и разбрах, че съм се затъжил... Обезателно ще й позвъня."