Един поет е казал, че най-голямата катастрофа е едновременно да си стар, болен и беден. Именно този инцидент засяга българското село. Тази истинска случка разкрива всичко, което се случва в нашата мила родина, пише girl.bg.
„Един уикенд бях отишъл в Звъника, че ми е в района, който обслужвам и отдавна не бях ходил.

От селото ме посрещна една жена, която изглеждаше страшно: полусляпа, стара, цялата изпокъсана, цялата надраскана от тръните, оръфана. Приближи се съвсем близо с несигурни стъпки, опирайки се на своята крива пръчка, ме загледа дълго без да каже дума, като че не може да провярва, дали ме вижда наистина, изведнъж пита:

„Ти добър човек ли си?“ Казах ѝ кой съм. „Заклевам те в Бог, напиши в едно писмо,че съм умряла!“
Не разбирах какво ми казва, все си мислех, че погрешно се е изразила, че е искала да каже нещо друго и питам:
„Искаш да пиша, че си болна?“
„Не бе, сине! Напиши, че съм умряла, моля те от все сърце!“
„Бабо, мога само да пиша, че си болна, друго нямам право да пиша“
„Нищо, моля, пиши, че съм умряла и го прати на сина ми, да дойде да го видя още веднъж, преди да умра.“

Разбрах, че е пропътувала пеша четири километра около тръни, полусляпа и стигнала до обезлюденото селце от съседната махала, да дири помощ, някой да напише писмо на сина ѝ.

Лицето и ръцете й кървяха. Разбирам, теглото й, нейната молба бе последното ѝ смъртно желание!

Стресиращо ми действаше нейният външен вид, а молбата й ме вледени! Разбирах я, но не можех да помогна.

„Бабо, ще пиша, че си тежко болна, на умиране, изпрати на сина си, той със сигурност ще дойде!“
„Нищо няма да помогне, само напиши, че съм умряла, моля те и се помоли!“

Обяснявам, че няма да мога да го напиша.
Тръгна си … плачеше без глас, не съм сигурен, че се е върнала у дома…
Дълго време не се съм бил по тези места. Нищо по-тъжно не съм преживявал. Аз съм бил и на погребения. Те са тържество в сравнение с безкрайната тъга на немощната, стара и сляпа майка.

Ще минете през цели села, а няма да чуете джафкания на кучета. Никой не пази с кучета, защото нямат какво да пазят, а и нямат с какво да ги хранят, или в селото вече няма хора, или кучета. Често има само пилета. Лисиците и вълците посред бял ден се разхождат из селото и без страх наблюдават старците, като че проверяват колко им е останало от живота. И през деня лисиците взимат пилета. Сърните почти са се опитомили, можете да ги видите как всеки ден пасат край нечия къща.

Ето, това е само част от трагедията на българското село. Тази трагедия никой не я вижда и на никого не му пука за нея. Някой ще каже, че прекалявам. Напротив, това е само малка част от истината, а огромна част от нея не е вижда. Българското село е сцена на лични трагедии. Който спаси българското село, ще спаси и България.