През вековете са били фалшифицирани скулптури, картини, археологически находки, реликви, документи, обзавеждане, тоалети, бижута и всичко онова, което може да бъде копирано. Разбира се, предпоставката е оригиналът да е харесван, много желан и с висока цена, която дубликатът да запази възможно най-близко, пише "Труд".

Музикалните инструменти също не са пощадени от „явлението фалшификация“, като първите случаи на неговото развихряне са констатирани някъде през XVI век, първоначално в Стария, а после и в Новия свят.

Но по онова време предпочитан обект за дублиране не са били струнните инструменти и специално високо котираните днес цигулки, както може да си помисли някой, а клавесините. Защото те са особено тачени в Средновековието – лесни са за усвояване, имат прекрасен, интригуващ звук, не са и особено скъпи.

После идва ред на духовите инструменти, като започнеш от алпийските рогове и стигнеш до всевъзможните тромби, тромпетите, флигорни и т.н. Поне така твърди в просторно изследване отпреди половин век прочутият флорентински антиквар Леополдо Франчолини, през чиито ръце са преминали стотици оригинали на прочути майстори и копия на не по-малко известни фалшификатори.

Като Франчолини въобще не се церемони да заключи, че се случва дублираните средства за генериране на музика да бъдат дори по-добри от оригиналните.

Кремона, родното място на Страдивариус, днес е средище за лютиери.

Колкото до струнните инструменти и най-вече до цигулките, то „столицата“ на тяхната фалшификация е... прославеното им родно място, градът на лютиерите, прекрасната Кремона! А първите фалшификатори на шедьоври на лютиерския занаят са синовете на най-прочутия майстор на цигулки, виоли и виолончела Антонио Страдивари – Омобано, Франческо и доста по-малкият от тях Паоло.

Маестрото на добития от съприкосновението на лъка със струната брилянтен звук учи занаята от създателя на първата съвременна цигулка, тоест тази, която познаваме днес - Николо Аматиq и го надминава по майсторлък.

Живее 93 години – роден е през 1644 г. и умира през 1737 г., има от двете си жени десет деца, седем от които са момчета и до едно ги вкарва в ателието си още хлапетии. Но овладяват до съвършенство бащиния занаят само посочените три момчета, които му помагат до края на неговите дни.

И допринасят не малко Антонио Страдивари или Антониус Страдивариус в известния вариант на името на латински, да постави личния си качествен щемпел върху 1200 цигулки, виоли, виончела и арфи, от които днес са запазени към 650.

Но Омобано и Франческо Страдивариус, а на един по-късен етап и Паоло, след смъртта на баща си не се заемат да майсторят струнни инструменти, върху които да поставят собствените си имена.

А използвайки натрупания от Антонио Страдивариус качествен дървен материал и стотиците заготовки, те продължават да бълват цигулки с „качествения печат“ на таткото и като година на производство поставят някоя от тези, през които той е бил още на този свят.

Ех, сякаш от „кумува срама“ променят единствено цифрата в щемпела, но тя е незабележима и само изключително остро око може да установи чрез нея „дубльора“. И днес никой не знае колко са направените от тях инструменти, като разликата между оригиналните „Страдивариус“ и фалшификатите на синовете може да открие изключително опитен специалист.

Долу-горе същата е съдбата на наследството на другите двама гении на лютиерството, живели по времето на Страдивариус и малко след него – Джузепе Гуарниери дел Джезу, с чиито цигулки предпочитал да свири виртуозът на всички времена Николо Паганини, както и Джовани Батиста Гуаданини.

Първият от двамата велики майстори се прочува, тъй като успява да съчетае, и то перфектно, кремонския стил на изработване на инструмента и качеството на излъчвания от него звук с тези от близкия град Бреша.

Но той няма наследници и тези, които продължават да правят цигулки с неговото име след ранната му смърт, са неговите първи помощници. Докато Джовани Батиста Гуаданини, който не е от Кремона, но там е учил занаята и работил дълго, а на жизнения си път в средата е поканен да вае цигулки в Торино за местен богат благородник – колекционер.

Като единственият му син Джузепе също става добър лютиер със собствен качествен щемпъл, но превърнатото направо във фабрика бащино ателие е бълвало на поразия и фалшификати. Те обаче не били „приписвани“ на великото трио на Кремона – Страдивариус, Гуарниери Дел Джезу и Гуаданини, а на майстори от тяхното време, които също били известни с добрите си и скъпо струващи цигулки.

Цигулка Страдивариус от 1729 година.

Разбира се, фалшификати на цигулките на Кремона, където днес продължават да работят в ателиетата си над 150 лютиери, са правени в съседни и по-далечни градове като например споменатата Бреша или Мантова.

Извън Италия пък всепризнати добри имитатори на оригинални струнни инструменти от Кремона са английските, германските и швейцарските лютиери.

Първият трактат върху фалшификацията на струнните инструменти е от 1806 г., негов автор е френският абат Себастиан Андре Сибир, който предупреждава за ширещото се вече яко явление и съветва цигуларите да си отварят добре очите и най-вече ушите, когато изпробват инструмент, преди да си го купят.

Като божият служител нарочва за много вещ майстор на дубликати на „свещени образци на лютиерството“ тиролецът Якоб Стайнер, който по онова време бил „един от най-популярните и аплодирани автори на препратки“ в цигу-мигу майсторлъка.

Ама производството на фалшификати се развива с особено високи темпове преди всичко в началото на миналия век и преди всичко след Първата световна война, когато музикалната култура на Западна Европа и Америка, и по-специално любовта към класическата музика, завладяват нови и нови страни, измествайки местния фолклор.

Като палмата на първенството в дублирането на струнни инструменти от смятаните за „златни“ за лютиерството два века между 1550 и 1750 г., определено принадлежи на Англия. И най-често спряганото име е това на иначе талантливия местен лютиер Джордж Уулм Хъдсън, който през 1902 г. успява да продаде за баснословни суми 13 инструмента благодарение на умелото „вмъкване“ в тях на етикети на стари италиански майстори.

През 1910 г. пък лондонската фирма за музикални изделия “Balfour&Co” счупва всички дотогавашни рекорди за цени на струнни инструменти, продавайки за истински две съвсем фалшиви цигулки „Стрдивариус“ и „Гуарниери“.

Прославят се като майстори на превъзходни „дубликати“ лондончанинът Джон Фредерик Лот и неговите братя, техният съгражданин Майкъл Фендт, французинът Франсоа Косен и т.н.

Тук обаче е уместно да се направи едно кратко отклонение, което илюстрира тезата на много музиканти, че добрите фалшиви цигулки много често „пеят“ доста по-качествено от оригиналните. В тази връзка следва кратко отклонение, свързано с резултатите от изследване от началото на това хилядолетие на известен парижки музикален институт.

Неговият директор спазарява 21 цигулари – експерти за „сляпо сравнение“ между три съвременни, но представени за старинни инструменти и три наистина такива.

По-специално става дума за два шедьовъра на Антонио Страдивари от 1700 и 1715 г., както и за един на Джузепе Гуарниери дел Джезу от 1740 г. Музикантите изреждат един след друг всеки от шестте инструмента, без изобщо да знаят неговата идентичност и след това изразяват писмено становището си въз основа на тяхното лично усещане за звуковите качества на изпробваните екземпляри.

Предпочитанията определено са за съвременните инструменти, като за най-лоша цигулка е набедена тази на ...Страдивариус от 1700 г.! Изводите карат организаторите на „сляпото сравнение“ да заключат, че когато са издялани на ръка от умели днешни занаятчии, цигулките излъчват вълшебни звуци, та даже и да са обявени за фалшификати.

Но има и една друга даденост, която струнните инструменти от „златния“ лютиерски век притежават и тя е тласкала мнозина занаятчии да ги дублират. Ами, цигулките най-вече от школата на Кремона, и то от периода 1550 - 1750 г. се оказват много добра инвестиция за капитали, при това огромни.

Свидетел за това е голямата швейцарска банка “BSI”, която е вписала сред най-ценните си активи цигулка на Джузепе Гуарниери дел Джезу от 1737 г., известна като цигулката „Панет“ и  оценена за много милиони евро.

А банката „L-Bank“ в Карсруе, която е най-голямата кредитна институция в германската провинция Баден-Вюртенберг, е „капитализирала“ цели пет оригинални инструмента на Антонио Страдивари.

Но за съжаление историята познава един доста тъжен факт покрай стремежа хората да търсят защита на парите си, влагайки ги най-вече в цигулки на стари италиански майстори. В началото на трийсетте години на миналия век много еврейски семейства напускат Германия, подплашени от антисемитската политика на Адолф Хитлер.

На бегълците не им е позволено да изнасят пари в брой и тъй като цигулката е била винаги на почит сред народа на Израил, те започват да влагат масово огромни суми в започнали да никнат като гъби екземпляри на качествени старинни инструменти от Кремона. Така доста евреи инвестират всичко, което имат, в цигулки, още повече, че могат лесно да ги носят с тях.

Но добирайки се например до Америка, много от прокудените от Германия нещастни хора разбират, че носят със себе си „schwindelgeigen“ или „цигулки-измама“.

Като по-късно е разкрит и техният производител – лондонските братя лютиери Волер, които и днес са смятани за едни от най-големите спецове по дублиране и фалшифициране на струнни инструменти.

Измамата им била добре спретната, тъй като те предавали продукцията си на посредници-италианци, представяли се до един като търговци от Кремона, които я пласирали на крайните клиенти евреи. Доказано е, че по подобен начин ги бил мамил и друг известен английски лютиер - Чарлз Джон Уилкинсън.

Ммалко след Втората световна война, някъде към 1949 г., започва истинска „световна война на цигулките“, инспирирана от директора на постоянната изложба на струнни инструменти в Кремона Джовани Ивиля и продължила десетина години.

Той оспорва автентичността на някои представени от европейски експерти – лютиери и антиквари, екземпляри, като предизвиква създаването в рамките на Италианската търговска камара на нарочна комисия за доказване на оригиналността на инструментите.

В последствие членовете ѝ, ръководени от Ивиля, успяват да извадят на бял свят примери за цигулки, които най-малкото „не са в тон“ с обявения исторически период за произход и с лютиера, на когото са приписвани. И как доказва, че е абсолютно прав за „клонирането“ на няколко цигулки на Страдивариус, в които експертите се кълнели?

Ами, доста от влакната в съпътстващите ги и обявени също за дело на великия майстор лъкове били от... найлон! А, както е известно, материалът е открит някъде към два века, след като великият кремонезец е бил напуснал този свят.

След „найлоновата находка“ на Ивиля и сътрудниците му започва истинска битка за доказването на стотици отхвърлени скъпи и прескъпи екземпляри уж от кремонската школа, като свадата довежда до икономически колапс не един и двама съдържатели на музикални магазини и антиквари.

Нещо повече – „войната на цигулките“ хвърля в паника много собственици на инструменти в Европа и отвъд Океана, които започват да се съмняват в произхода на шедьоврите си, купени за баснословни суми.

И по тяхно настояване се разгръща нова валоризация на инструментите, като през 1951 г. е създадена Нарочна международна консултантска служба, която често има тъжната задача да информира собственика, че неговата цигулка примерно „не е Гуарниери дел Джезу, а отличен продукт на немската школа от 19-ти век“.

След много сблъсъци, костващи понякога загуба на милиони долари, „войната“ свършва през 1959 г., когато на специален процес в швейцарската столица Берн е осъден местният жител Хенрих Веро.

Той е набеден за тартор на престъпна група за фалшифициране на печати и подписи на велики лютиери, признат е за виновен и е наказан с една година затвор и глоба от 12 млн. швейцарски франка. С по-голямата част от тези пари са обезвезмездени измамени от него клиенти и лютиери от Кремона, а „войната на цигулките“ приключва.

Международното триенале на конкурса по майсторство на цигулки Антонио Страдивари, в Кремона.

В Италия днес за „чистотата“ на струнните инструменти се грижат няколко упълномощени от правителството контролни органи, най-меродавните сред които са Командването за опазване на културното наследство към Корпуса на карабинерите и Центърът за изследване на фалшификати към университета в град Салерно.

Именно те разкриха през 2008 г. далавера, предизвикала голям скандал в музикалните среди на Рим – отдавна живеещият и преподаващ в италианската столица професор по цигулка Сергей Дятченко бил пробутал на негови заможни студенти през годините към 500 цигулки уж от стари майстори!

Като най-скъпият екземпляр - „автентичен Страдивариус“, руснакът продал за 650 хил. евро на негов талантлив питомник, движещ се след автомобилна катастрофа в инвалидна количка.

А в разкритата от споменатите два института през миналата година последна засега цигулкова далавера са замесени лютиери от България, Китай и Румъния. Ами, те изпращали на именити техни колеги в Кремона сътворени от тях цигулки, на които италианските майстори поставяли само един лак и етикети.

А после ги продавали като техни – значи с печат „Made in Cremona”, разбира се, не за милиони като фалшификатите на Страдивариус, Гуарниери дел Джезу и Гуаданини. Но на цени десетократно по-високи от тези на иначе добрите български, китайски и румънски оригинали.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук