Никое дете не обича да го щипят по бузите – въпреки това възрастните сякаш не могат да се спрат. Случвало ли ви се е да видите сладко кученце или бебе и да извикате “Ще те изям!”? В това няма нищо странно. Ново изследване откри, че агресивните реакции, предизвикани от гледката на миловидни същества, са нещо обичайно, пише Live Science.

Оказва се, че хората не само изказват тези агресивни желания, но и ги проявяват в действията си, твърди проучването, представено на 18 януари на годишна среща на Дружеството за личностна и социална психология в САЩ.

Според Ребека Дайър, психолог от Йейлския университет, става дума за силно положителна емоция, съпроводена от чувство за загуба на контрол: “Просто не можете да го понесете – нещо подобно е.”

Дайър започва да се интересува от този странен тип агресия, след като обсъжда с колегите си колко често снимките на миловидни животни в интернет предизвикват желание да смачкаш или да стиснеш сладкото създание. Всички съществуващи изследвания върху реакцията на умиление предполагат противоположна реакция – човек би трябвало да се стреми да се отнася с миловидното същество внимателно и грижовно.

И наистина не става дума за това, че хората наистина искат да причинят зло на котетата в кошницата, когато видят малките топчета да се прекатурват едно върху друго; не работим със социопати, обяснява Дайър. Но експериментите, които тя провежда, наистина показват нещо необичайно.

Участниците в изследването – 109 души – гледат снимки на “сладки”, “смешни” и “неутрални” животни. Първите са малки и пухкави, вторите – възрастни животни в смешни ситуации, а последните – обикновени възрастни животни.

Те оценяват снимките по показателите “сладко” и “смешно” и отговарят на въпроси: например дали са съгласни с твърдения като “Трудно ми е да го понеса”, искат ли “да  смачкат нещо”, “да кажат нещо като “гррр!” и т.н.

Резултатът потвърждава очакването – колкото по-миловидно е животното, толкова повече хората реагират със загуба на контрол, желание за стискане и “гррр”. Сладките пухкави бебета предизвикали такива реакции повече от “смешните” животни и значително повече, отколкото “неутралните” животни.

Следващият експеримент демонстрира, че тези реакции не само на думи. Дайър и колегите й набират втора група доброволци – 90 мъже и жени, които да гледат поредица от снимки на същите три групи животни, прожектирани в лабораторията.

Казват на участниците, че експериментът изследва паметта и двигателната активност. Дават им опаковъчни листове с въздушни балончета, които да пукат колкото искат – просто за да извършват някакво движение.

И този път очакванията на учените се оправдават – хората, които гледат миловидни малки животинки, пукат повече балончета в сравнение с тези, които гледат “смешни” и “неутрални” животни.

Дайър и колегите й още не са наясно защо се отключва тази агресивна реакция, макар и невинна: възможно е човек да изпитва фрустрация при мисълта, че не може да се грижи за малкото създание толкова, колкото би искал. Възможно е положителната емоция да е толкова интензивна, че да изглежда негативно – както победителката в конкурса за красота плаче, когато получава короната.

Вероятно начинът да се справяме с прекалено силните положителни емоции е по някакъв начин да им даваме негативен израз, смята Дайър. Това явно регулира и дава отдушник на тази енергия, казва тя.