Днес се навършват 27 години от трагедията край Момчилград, когато в ледените води на река Върбица загинаха 10 военнослужещи. Трагичните събития припомнят от дир.бг.

На 12 декември 1990 година танковият и мотострелковият батальони от поделението в Момчилград имат планирани контролни стрелби на полигона край село Балабаново. Обичайният път на тежките бойни машини минава през река Върбица. 

Около 8,45 часа четири многоцелеви транспортьори и четири танка с 21 души в тях напуснат поделението. На около 250 м от въжения мост при село Седларе първи в реката нагазват транспортните машини. Без да изчакат те да излязат малко по-надолу по течението навлизат и танковете. В този момент идва огромна приливна вълна. И до днес не е ясно откъде - дали от изпускането на язовир край Златоград или заради скъсана стена на язовир край Мадан.

Триметровата вълна помита два транспортьора и един танк, които вече са навлезли в реката. Четирима от войниците хукват към поделението за помощ. От Момчилград искат хеликоптери от Пловдив. 

Хора от близкото село Градинка режат въжетата от кладенците си, за да ги подадат на бойците, но в повечето случаи напразно. Началникът на подстанцията Лютви Адем и кварталният милиционер Наско Чанков се връзват с въжета, хвърлят се в ледените води и спасяват трима. Още петима са живи. 

В 11 часа над реката настава злокобна тишина. 10 от войниците са мъртви. 

В придошлата Върбица намират смъртта си - 7 войници, двама офицери и един сержант. Жертвите са: лейтенант Илиян Попски, лейтенант Русин Самуилов, сержант Ангел Илков, ефрейтор Велин Хаджиев, ефрейтор Желязко Христов, ефрейтор Иван Янков, редник Красимир Канев, редник Николай Сандев, редник Петко Петков, редник Стефан Стефанов. 

Всички те са на възраст между 18 и 26 години. Шестима остават завинаги без гробове.

Два хеликоптера идват в 12 часа, когато всичко вече е свършило. Cпоред следствието причините за трагедията са неуставно поведение на командирите, липса на адекватни със ситуацията решения. Неопитни бойци, които не познавали реката са водели машините, в които нямало спасителни жилетки. 

Според очевидци 11-те спасени войници дължат живота си на собствената си инициатива и на смелостта на местните хора.

Военният съд в Пловдив гледа дело срещу виновните командири от май 1991 до януари 1992 г. Произнесени са 4 присъди. Командирите на роти Димчев и Андреев, които тръгнали за занятието с автобус, вместо да водят машините си, са осъдени по на година и половина затвор, а командирът на поделението полковник Кабакчиев и командирът на батальон Лепирев получават по година и 9 месеца условно. Военният прокурор не протестира присъдите, а писмата на почернените родители до президента Желю Желев за преразглеждане на наказанията остават без отговор.

Днес за трагедията напомнят само два занемарени паметника. Единият е на брега на река Върбица, а другият във вече закритото поделение 36050 в Момчилград.