Академик Васил Гюзелев: Аз не се боя от смъртта, защото я мразя

Васил Гюзелев е виден български историк, академик на Българската академия на науките. Неотдавна той встъпи в деветото си десетилетие. Щастлива съм, че мъдър и ерудиран човек като него, но и твърде зает, отдели време за нашите читатели. 

- Акад. Гюзелев, преди дни отбелязахме Деня на будителите. Къде да открием днешните будители и може ли да бъде събуден българският дух?

- Макар че почти всички вече станахме доста големи песимисти, мисля, че все пак има известна надежда да бъде събуден българският дух. Моята вяра е в младото поколение, което притежава значителни качества в умствено отношение и същевременно е приобщено към всички постижения на съвремието. Това е много обещаващо, но е необходимо да създадем условия вътре в страната, за да може то да развие своите способности, а не само да ги изнася навън и да помага за развитието на други народи.

Все пак има известна надежда

- В нашата история има толкова ярки и значими личности. Според вас има ли някой днес, който да остави, макар и малка, добра следа в нея?

- Като човек, занимаващ се със средновековна история, естествено ще се обърна към героите на изследваното от мен време. Според мен не може да има каквото и да е съмнение, че княз Борис I (Михаил) е най-великият, най-проницателният, виждащ в бъдното владетел от Българското средновековие. Неговото величие има няколко мащабни за времето си и за същността на България измерения с огромно значение.

Първо, той приобщи своя народ към семейството на християнските народи в Европа и същевременно успя да постигне една относителна независимост на българската църква в нейното развитие, обвързано с българската общност. Чрез учениците на светите братя Кирил и Методий, които по негово време намериха спасение в България, той успя да наложи славянския език и писменост, славянската книжнина и култура. И по този начин направи България първия духовен вожд на славянския свят.

Освен това с налагането на славянския език на богослужението и в общението между хората това беше едно голямо постижение, което определи същността на нашето развитие, на нашия народ. Тоест окончателното приобщаване към славянската общност. И понеже сега има спор на кой български държавник трябва да въздигнем паметник в България и особено в столицата, аз смятам, че това е княз Борис I.

И тук не може да има никакъв спор. Аз съм против становището, че това трябва да е Аспарух. Още повече че наскоро беше издигнат негов паметник близо до Добрич, там, където всъщност се роди българската средновековна държава. 

- Вие сте роден в царска България, живял сте при социализма, днес сме в така наречената демокрация. Къде българинът е бил най-добре, според вас?

- Това е един въпрос, който малко ме затруднява, защото аз наистина съм живял в три различни Българии. Детството си и първите си ученически години прекарах в царска България и тогава нашият учебен ден започваше с молитвата Отче наш по стихове на Иван Вазов. Имаше и много хубави неща, които тогава изпълваха моето детство и моята младост. 

След 9 септември нещата се преобърнаха, приобщихме се към друга общност и запяхме други песни. Но ако преценяваме реално, може би най-доброто време, което България преживя, беше по времето на Тодор Живков. В голяма степен беше постигната индустриализация и развитие на нашето селско стопанство, на нашата икономика. А чрез Людмилието, тоест това, което Людмила Живкова направи, България стана една известна държава, известен народ не само в Европа, но и в целия свят. Така че според мен постиженията от това време не може да се сравняват както с царското време, така и със съвременния свят.

Разбира се, нещата трябва да се преценяват много реално от чисто историческа гледна точка. 

Опитите да се очерни онова време и да се представи в много зловеща светлина според мен са много несполучливи, антиисторични

Трябва да се отдаде своето на онова време.

- Само ние, българите, ли не се учим от грешките си, или това е всеобщо срещано явление?

- Няма народ, който да се поучава от своите грешки, защото в цялостното развитие и човечеството, и отделните народи правят много грешки, които не могат да поправят. Защото ходът на историята е напред във времето, няма връщане назад. Времето няма заден ход.

- Твърдите, че днес никой не става за вожд на България. Къде изчезнаха великите българи?

- Продължавам да го твърдя, защото сред своите съвременници не виждам личност, която да се извисява над всички останали. И същевременно да има не само усещане за днешното време, но и някаква визия за бъдещето. Така че може би това е една бъдеща личност, която вероятно е родена, но все още не е получила достатъчно вътрешни и външни импулси, за да може да се възвиси сред нашето общество.

- Казвате още, че днешният свят е труден за живеене. 

- Много е труден за живеене, защото много бързо се развива. Виждате колко изумителен технически напредък има. Той просто ни зашеметява и същевременно ни обгръща в своите железни мишци и много силно ни притиска. Ние сме притиснати и от времето, и от постиженията, които трябва да усвояваме, но не всякога разбираме доколко те са полезни за нас. Може би трябва да дойде едно осветляване на цялото човечество и разумно използване на постиженията, за да не могат те да превърнат хората в някакви послушни същества.

- През годините винаги сме търсили господар и сме играли под чужда свирка. Самочувствие ли ни липсва, че сме малък народ?

- Това е реакция спрямо действителността на всеки един малък народ. Малкият народ има много малко опорни точки, на които да се опре. Както в своето вътрешно развитие, така и във взаимоотношенията си с другите. И той винаги трябва да търси някаква подкрепа. В повечето случаи тя е външна, големия брат, към който ние се приобщаваме. Разбира се, за да може да има някаква самостоятелност, трябва да има не само респект към големия брат и уважение към него, а същевременно и една относителна независимост. Защото именно това самостоятелно поведение ще покаже и стойността на нашето развитие.

- Да, но като че ли напоследък загубихме патриотичното си чувство?

- Имало е периоди, когато ние сме се гордеели с ценностите, които сме създали във всяка една област. 

Има с какво да се гордеем

Особено силни са нашите духовни постижения, не тези във военен или политически смисъл. Нашите постижения са повече от духовен характер. И затова ние трябва да ценим българската духовност, която ни е възвисила и ни е поставила в челото на много класации, свързани с развитието на човечеството. Особено с така голямата славянска общност.

При връчването на Евтимиевата награда

- Цялата ни история е борба за оцеляване. Но ще оцелее ли България в днешната реалност? Много хора, особено от нашето поколение, са обезнадеждени.

- Разбира се, че първо трябва да имаме вяра. Вяра в това, че ще оцелеем. Че има в нас достатъчно духовни сили, които да ни оздравят и същевременно да запазят нашата същност. В миналото, в Средновековието, са загинали множество народи. Споменават се в историческите съчинения авари, печенеги, узи, кумани и др., за които вече няма и следа. Но те не са могли да се приобщят към основните ценности на европейската цивилизация и поради това са отишли в небитието. Ние сме се приобщили към тези ценности и това ще ни запази. В това е моята вяра в приобщаването. Безсмъртен народ и безсмъртен човек няма. Но нашата вяра в едно относително безсмъртие вековечи.

- Неотдавна влязохте в деветото си десетилетие. За какво не ви стигнаха годините дотук?

- Много работи не съм довършил. Много се изненадвам, понеже се опитвам да сумирам нещата и едновременно с това постепенно да прибирам онези, които трябва да останат в архив, тъй като не мога да ги продължа. Това са много съчинения, които съм започнал и не съм могъл да завърша. 

И понякога съжалявам, че човек живее толкова кратко и това кратко време не е достатъчно да може да реализира всички свои амбиции

Но аз се надявам, че много от нещата, които аз не съм могъл да направя, ще ги направят моите ученици. А те са многобройни.

- 89 години са достолепна възраст. Имате ли дълголетници в рода?

- Разбира се, че имам дълголетници в рода. Както баба ми, така и дядо ми живяха доста дълго. Така че имам такива примери. Животът на старците, от една страна, е гордост за тях, че са могли да доживеят тези години, но същевременно той е свързан с много лишения в стремежа си човек да запази себе си. Човекът в късна възраст е много по-предпазлив в своите действия, отколкото младия човек. 

- Какъв съвет на вашите предци си спомняте до днес?

- В моето възпитание, особено в ранната ми детска възраст, много голяма роля играеше баба ми, която беше една много интелигентна, интересна жена. Тя ми казваше: моето внуче, трябва винаги да се трудиш и да вярваш в бъдещето. Така ще преуспееш. Баба ми даде първите уроци по писане, по смятане и в живота, така да се каже. И аз съм й много благодарен. Моите родители бяха занаятчии, баща ми беше хлебар, майка ми шивачка. Те имаха сравнително малко време за грижи към мен и за възпитанието ми. Бяха го поверили на баба ми и тя се справи много добре.

- Сигурно биха били много горди, ако можеха да ви видят днес?

- Майка ми успя да доживее, когато станах професор. Това я радваше много. Но баща ми и баба ми не доживяха тази радост. И сестра ми, която почина сравнително млада.

- Ваши думи са, че най-важното в живота на човека са трите Р-та - родина, родители, рожби. А напоследък като че ли ги забравихме, не мислите ли?

- Ценностите са като монетите. От много употреба се изхабяват.

- Сигурна съм, че продължавате да работите. Готвите ли нова книга и каква е темата?

- Колкото и да е странно, в момента работя над нея. Тя се казва “Българският поп Богомил”. Опитвам се да дам отговора за неговото съществуване, отчасти на неговото учение и същевременно да разкажа за една книга, която е свързана с него - “Тайната книга на богомилите”. Тя се е запазила, за съжаление, не в българския оригинал, а в два латински преписа. Единият е във Виенската библиотека, другият в Каркасон, Франция. С това се занимавам в момента. Може би ще споделя някои много интересни мои наблюдения.

- И накрая, какъв съвет бихте дали на хората с посребрени коси?

- Да преживяват с мъдрост и достойнство своята старост. Старостта не е порок, нито е залез на човека. Аз имам една такава приказка, която често повтарям и съм приел от великия Цицерон. Той е написал едно есе за живота и смъртта, което завършва с думите: “Аз не се боя от смъртта, защото я мразя”.

Валентина ИВАНОВА