Актрисата Ева Тепавичарова: Ех, ако имахме Фелини, сигурна съм, че щеше да ме потърси

Цяла България я знае от култовия сериал “Столичани в повече”, където блести в ролята на Йовка. Рождената й дата е 12 април. Не е навършила 55, а излъчването й е подчертано младежко. Въпреки това е любимка на зрителите с посребрени коси.

С Ева Тепавичарова се срещаме в навечерието на 175-ата годишнина от рождението на Иван Вазов.

- Да започнем нашия разговор с една ваша прекрасна роля - Евгения Марс в “Жените на Вазов”.

- Идеята да се заровим в миналото беше на Параскева Джукелова. Колежките ми Бойка Велкова и Мария Каварджикова представиха Дора Габе и Елисавета Багряна. Много се вълнуваха. Питаха се дали двете големи поетеси имат наследници, които са в салона. Никак не е лесно да представиш известна историческа личност. Евгения Марс е последното увлечение на Вазов. И аз се питах ще ме гледат ли нейните наследници. Сега разбирам, че внучката й, Мария Елмазова, ме е гледала и ме е харесала. Заровихме се в човешките истории на Вазов. Бил е прекрасен мъж. Запазва ореола на Патриарх на българската литература, но е имал своите страсти и предпочитания. Преживял е емоции. За публиката беше любопитно Вазов да бъде представен точно в такава светлина.

- Евгения Марс всъщност стопля последните му години.

- Да, така е. Беше ми много интересно и провокативно да вляза в кожата на тази дама. По време на репетициите се потопихме в духа на онова време. В него има повече елегантност и финес от днешното. Тогава пиететът към жената е бил особен. Днес той като че ли липсва. Пък и на по-младите от мен също им липсва това различно отношение към жената! Няма го вълнението у мъжа.

- Какви са вашите родители, кой от тях бе запален по театъра?

- Моите родители нямат нищо общо с театъра. Баща ми, лека му пръст, разбираше много от автомобили. И рисуваше хубаво. Майка ми, доктор Елена Димитрова, е лекар, специалист по вътрешни болести. Все още работи, независимо че е пенсионер. Твърди, че излизането на сцена е опасно и страшно. Имала е опит като съвсем млада. Участвала в някакво ученическо представление и си забравила текста, бяло петно й се появило. Това я стреснало много. Затова се чуди как я работя тая професия. На мой ред аз се възхищавам от нейната. Мама е лекар, отдаден на пациентите си. Прибира се и говори за тях, мисли ги, те са в съзнанието й. Работи в ТОРАКС, където дава дежурства. Винаги е нащрек. Лекарят носи отговорност за живота на хората. Признавам, не бих поела такъв риск. 

При нас, артистите, е по-различно - най-много някой да те замери с домат и да каже, че си некадърник В медицината всичко е много отговорно.

- Майка ви присъства ли на вашите представления?

- Милата ми майчица не пропуска моя изява. Звъни по телефона и ми пожелава: “Леко да ти е, майчице!”. Дава си сметка, че трудът на актьора е напрегнат. Питам я дали й е харесало, а тя коментира: “О, много текст, как си го запомнила?!”. Всичко забелязва. Понякога казва: “О, как ти прозират вените, майче!”. Майката си гледа детето!

- Кой всъщност ви вдъхнови за театралното изкуство?

- Баба Таня, майката на баща ми. Приличаше много на Стоянка Мутафова, сякаш бяха двойнички. Когато започнахме да снимаме “Столичани в повече”, й доверих, че ще работя със Стояна. “Страхотно, браво, много съм щастлива! Ще станеш голяма актриса, щом с нея ще снимаш филм”, каза баба. Тя е работила в завод “Ворошилов”, където са правели телевизори. Като пенсионерка си седеше у дома, плетеше. Разиграхме разни театрални етюди. Тя купи томовете на българската поезия. Заучавах стихове наизуст. Това ме направи по-дисциплинирана. Баба се гордееше с мен, хвалеше се пред гостите, че знам 40 стихотворения, а аз с увлечение рецитирах. Така обикнах литературата.

- Завърши ли сте 7-о училище?

- Да, това е моята гимназия, някогашната Първа девическа. Прекрасно училище с традиции, където са учили много известни люде. Но аз попаднах в училището в кризисно време. Цялото ни поколение живееше в криза, в училище нахлуваха опасни неща. Тогава всяко голямо междучасие в двора на училището имаше линейка. Оцеляхме заедно с мои приятели от гимназията. За съжаление, някои не оцеляха. Завърших и мечтаех да стана актриса. Отидох на консултация при Тодор Колев, той каза: “Ти, моето момиче, с този говорен дефект ще бъдеш скъсана”. Тъй като бях завършила хуманитарна паралелка, реших да уча журналистика. Но балът не ми стигна. Затова влязох българска филология в Алма матер. Учих с удоволствие.

- Но театралната страст не ви напусна. Кой ви подготви за театралната академия?

- Наум Шопов. Стана случайно. Бях си избрала материали. Исках някой да ме чуе. Реших, че ще спра първия актьор, когото срещна по “Раковски”. Случи се пред “Кристал”. Срещу мен се зададе Наум Шопов. Срам не срам, спрях го. Той ме изслуша много внимателно. “Добре, моето момиче, заповядай в Народния театър утре в 12.00 часа”. 

Не можех да повярвам, че това ми се случва

Отидох! Прие ме в гримьорната си. Чу ми материалите, каза, че ще се наложи да се видим няколко пъти и да поработим. На петия път отсече: “Мисля, че си готова. Но ако все пак искаш с още някого да се консултираш, добре е да е жена”. Учудих се. Защо пък жена? “Не трябва да е мъж, защото мъжете тебе с друго око те гледат!”, обясни ми Наум Шопов. След години разбрах какво е имал предвид. Свърза ме с Радост Костова. Прелестна дама, колега, отдавна не играе. Живее в Сливен. Видях се с нея още няколко пъти. Влязох в специалността “Куклено актьорско майсторство” при Жени Пашова.

- С радост ли ви прие?

- Да, една година останах при нея. Прекрасен преподавател е тя. Направи всичко възможно да ме задържи, но аз не рачих, не можех да си представя, че пред очите ми ще слагат някакъв параван. Та аз искам да съм пред публиката, да излизам с цялото си лице и да общувам с нея! Така и не се примирих с паравана. Жени ме разбра и ме подкрепи. Кандидатствах при професор Крикор Азарян.

- Какво ви даде този колос?

- Всичко. Звучи като щампа, но е така. Беше и баща, и приятел, и стожер. Неговите студенти сме като дамгосани, като напечатани. Веднага ни разпознават. Годините във ВИТИЗ бяха щастливи, работехме много. Сякаш се откъснах от целия свят, от близки и приятели. Като завърших, вървях по улиците и се питах къде са моите хора, с какво се занимават? Четири-пет години се бях посветила само на академията. Постепенно си възстанових връзките.

- Имате опит от Врачанския театър?

- Още във втори курс отидох там. Венци Асенов ме покани. Той е първият ми режисьор. Партнирах си с Йорданка Стефанова и Митко Мартинов. Разбрах какво е да си в истински театър и да не си задължен сам да си мъкнеш реквизита и костюма из коридорите в академията. Имаше кой да се грижи за нас, актьорите. Имаше кой да ме облече, да ми направи косата. Чувствах се специална. Сладко и хубаво! Отивам в театъра и се оставям в ръцете на професионалисти. 

Да си актриса е голяма работа!

След Враца влязох в Народния, в светая светих за поколения актьори.

- Доста роли изиграхте на тази авторитетна сцена!

- Не си броя ролите. Живея със самочувствието, че съм много млада, макар че не е точно така. В театъра влизам като в моя дом, на сигурно място, в убежище. Убежище за тялото и душата. 

- Вашата голяма популярност дойде със сериала “Столичани в повече“?

- Да, но след тази моя роля не проявиха интерес към мен като към киноактриса. Може би такава е съдбата на актьора, направил нещо ярко и забележимо. Остава си с него.

Щастлива съм, че играя в театъра, но тъгувам, че киното не ме използва

В България нямаме Фелини. Ех, ако си имахме един Фелини, сигурна съм, че щеше да ме потърси! Щях да бъда неговата любимка. Да се ражда тоя мой Фелини, да дойде и да ме покани! Чакам го! 

Хората ме помнят в “Столичаните”. Следят филма при всяко повторение. Много неща научих от него, срещнах се с прекрасни колеги. Искам да направя нещо ново в киното.

- Сближихте ли се със Стоянка Мутафова?

- Да. След снимки я карахме до тях, тя бързаше да се прибере. Тогава ми каза: “Е, моето момиче, много те обичам аз тебе! Чудесна актриса си”. Просълзих се. “И аз те обичам още от дете!”, казах й аз. Това ни беше последният разговор, аз много се вълнувах тогава.

Стоянка бе неуморима по време на снимките. Правеше забележки за грима, за визията си. Уж си седи така и не изисква, пък се поглежда в огледалото и казва: “Какво е сега това тука, я дайте едно шалче!”. Дават й шалче. “Ама, моля ви се, какво е това шалче, дайте нещо по-цветно!”, настоява тя. Желанието да е ярка надделяваше у нея. И аз съм същата.

- Имате двама сина - Борил и Самуил?

- Борил наследи от татко умението да рисува. Завърши художествената гимназия. Кандидатства в Художествената академия. Избра две дисциплини - в приложния факултет и в изящния. Има си гадже, много е хубава. Малкият, Самуил, завърши 4-ти клас в 18-о училище. Стресира ме с изказванията си, че иска да става артист! Не знам как ще се оправям с него. Хубавец е, пък ми се струва, че е и талантлив. Като второ дете израсна доста по-зрял за възрастта си. Посещава моята театрална школа. Опитвам се да го отбия от идеята за актьорството, обяснявам му, че ако избере друга професия, ще има повече възможности за финансова стабилност. Но не знам дали ще се вслуша в думите ми. Понякога ми казва: “Ще уча няколко неща, може и готвач да стана. Но после - в НАТФИЗ! Заедно ще играем с теб в Народния!”.

- Това не ви ли радва?

- Нека има мечти, но трябва да бъде реалист. Няма да го спирам, но ще продължавам да го съветвам. Двама мъже сега са обсебили сърцето ми - Борил и Самуил.

- Какво ви предстои?

- Явих се на кастинг в Народния театър при македонския режисьор Слободан Унковски. Човек на възраст, с опит. Очаквам резултати, надявам се да успея. Ще работим класически текст, а това ми харесва. Насъбраха ми се много спектакли, не е лошо малко да отдъхна.

- Ваши възпитаници кандидатствали ли са в НАТФИЗ?

- Да. Надявам се някой ден да се наредят сред водещите имена в театъра.

- Щастлива жена ли е Ева Тепавичарова?

- Много често, да.

Ели КИРЧЕВА