В богатата си журналистическа дейност Алеко Константинов се сблъсква и с личността и делото на Стефан Стамболов. Щастливецът като привърженик на Петко Каравелов е принципен противник на Стамболовата политика - особено на крайните полицейски мерки, с които той се справя със своите политически противници русофили.
Самият Алеко не е грубо репресиран от режима на Стефан Стамболов, въпреки че поради отказа си като помощник-прокурор в Софийския апелативен съд да осъди редактора на вестник “Народни права” Риболовски за обида на правителството и по настояване на подпредседателя на парламента Захарий Стоянов е уволнен от работа на 26 март 1888 г. Краят на Стамболовото управление съвпада с разцвета на творческата му дейност. През ноември 1893 г. в списание “Български преглед”, създадено от просветния министър Георги Живков, той започва печатането на знаменития си пътепис “До Чикаго и назад”, излязъл в отделна книга през март 1894 г. в огромния за времето си тираж от 2500 екземпляра, изчерпан твърде бързо. В списание “Мисъл” през 1894 г. публикува основната част и от приключенията на знаменития бай Ганьо, излезли като книга за Великден 1895 г. 

Алеко приема със задоволство падането на Стамболов от власт

и покрай ангажиментите си по формиране ръководството на Демократическата партия (6 август 1894 г.) и старта на вестник “Знаме” (18 август с.г.) бърза да отмъсти на своя противник със знаменития си фейлетон “Бай Ганьо се върна от Европа”, печатан в септемврийската книжка на “Мисъл”, 1894 г. В него с документална точност като пряк участник в събитията и с неподражаем хумор опис-ва както трусовете около формирането на кабинета “Стоилов”, така и бързата мимикрия на котерията около бай Ганьо, която в стремежа си да остане до силните на деня пише нескопосно писмо до княз Фердинанд и до редакцията на вестник “Свободно слово”. Помни се и днес финалният ганьовски вопъл:

”На маймуни ни обърнахти, да ви земе дявол, с маскари...”,

свидетелстващ за неистовите му усилия бързо да се преориентира от партията на Стамболов към тази на Васил Радославов, оказала се част от управляващата коалиция. Противно на очакванията ни и твърденията, залегнали в учебниците, в своите фейлетони и очерци Алеко изобличава най-вече жестокия и демагогски режим на народняка Константин Стоилов и по-малко този на Стефан Стамболов. И в този аспект фейлетонът “По изборите в Свищов”, излязъл в “Знаме” на 26 септември 1894 г., е най-суровото обвинение за безобразията, съпътствали “свободните и честни избори” за 8-о ОНС, проведени на 11 септември 1894 г. За разлика от наивника Алеко, провалил се като кандидат-депутат в Свищов, Стамболов и партията му с решение от 1 септември отказват включване в предизборната надпревара, осъществявайки първия парламентарен бойкот у нас.


Алеко Константинов на излет до Черни връх, август 1894 г.

През март 1895 г. Стамболов отново попада в Алековото полезрение. На 19 март той изпраща прочутата си телеграма до бившия германски канцлер Ото фон Бисмарк, поздравявайки го за неговата 80-а годишнина като “един Ваш почитател и адмиратор, следил живота и делата на най-великия государствен мъж от настоящия век”. На 25 март вестник “Свобода” публикува прословутата статия “Малко сравнение”, в която изтъква заслугите на Стефан Стамболов за развитието на България, сравнявайки го с бившия немски премиер. Целта е прозрачно ясна - падналият властелин да добие облика на нашенски Бисмарк. Още същия ден в “Знаме” Алеко отвръща на удара с великолепния си фейлетон “Малко сравнение”, в който за сетен път подчертава, че принципна разлика в политиката между народняците и стамболовистите няма, като изобличителната му пародия е разкрита блестящо. И сега поразява мечтата на падналия властник отново да управлява и да отмъсти на неприятелите си: ”Боже милосердний! Три дена, само три дена ми дай властта в ръцете, ако не направя дармадан цяла България, да не съм Стамболов”. По горчива ирония на съдбата, никой от двамата не помирисва властта през 1895 г., а ако сравним техни програмни текстове от същата година, като Окръжното на Централното бюро на НЛП от 12 април и “Угасете свещите!” от 31 януари (в. “Знаме”), ще открием сходство във възгледите и в изобличителната им страст към управлението на страната.

На 3 юли в центъра на София Стефан Стамболов е посечен от наемни убийци и след 3 дни умира

Той е необходимата скъпа жертва за помирението на България с Русия. Алеко не написва и ред за това ужасяващо събитие. Две години по-късно, на 11 май 1897 г., на връщане към Пазарджик и близо до село Радилово, срещу файтона, в който пътуват Алеко и Михаил Такев, е извършен атентат. Въоръжената засада стреля от упор и 

вместо Такев убива любимия писател на млада България

Така Алеко Константинов става втората свидна жертва на режима на Константин Стоилов. Погребението му на 14 май 1897 г., подобно на Стамболовото на 8 юли 1895 г., се превръща в манифестация срещу управляващата тирания, а в българската литература остават завинаги два от шедьоврите - изблици на будната гражданска съвест, свързани с тези печални събития - “Няма вече Стамболова”, дело на Димитър Петков и излязъл на 7 юли във вестник “Свобода”, и особено “Пред кървавия труп на Алека” с автор д-р Кръстев, публикуван в майско-юнския брой на “Мисъл” от 1897 г.

Борислав ГЪРДЕВ